1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 353
гр. София, 13.06.2014 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на тринадесети май през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 3536 по описа за 2013г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника ЗД [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. М. Г. срещу решение № 229 от 08.05.2013г. по в. т. дело № 1139/2012г. на Пловдивски апелативен съд, Трети граждански, с което е потвърдено решение № 219 от 07.06.2012г. по гр. дело № 128/2011г. на Окръжен съд Стара Загора в осъдителната му част и ЗД [фирма] е осъдено да заплати на Р. И. С. сумата 3 000 лв. – разноски за въззивното производство. С първоинстанционното решение ответникът ЗД [фирма], [населено място] е осъден да заплати на Р. И. С. от [населено място] сумата 30 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди за претърпени от нея психически болки и страдания вследствие ПТП, причинено по непредпазливост от Д. П. Г. от [населено място] на 14.02.2006г. в [населено място] на [улица]при управление на лек автомобил марка „Форд“, модел „С.“, рег. [рег.номер на МПС] , собственост на Н. А. З., по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, сключен със застрахователна полица № 06001239160101733, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 14.02.2008г. до окончателното й изплащане, и сумата 2 500 лв. – разноски по делото, а по сметка на В. сумата 1 200 лв. – държавна такса.
С потвърденото първоинстанционно решение е уважен и обратния иск, предявен от застрахователното дружество срещу делинквента, като Д. П. Г. от [населено място] е осъден да заплати на ЗД [фирма], [населено място] сумата 30 000 лв., която ЗД [фирма] е осъдено да заплати на Р. И. С., представляваща обезщетение за неимуществени вреди за претърпени от нея психически болки и страдания вследствие на причиненото по непредпазливост от Д. П. Г. ПТП, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 14.02.2008г. до окончателното й изплащане, след като ЗД [фирма] заплати на Р. И. С. посоченото обезщетение и разноски, сумата 4 450 лв. – разноски по делото и по сметка на В. сумата 1 200 лв. – държавна такса. Въззивният съд е осъдил Д. П. Г. да заплати на ЗД [фирма] сумата 1 140 лв. – разноски пред въззивната инстанция и по сметка на В. сумата 600 лв. – държавна такса за въззивното обжалване.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение в посочената част поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. В инкорпорираното в касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основания чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
„1. Как следва да се определя справедлив размер на обезщетението с оглед чл. 52 ЗЗД и обстоятелствата, които обуславят това във връзка с ППВС № 4/1968г. на ВС и практиката на ВКС по чл. 290 ГПК, за прилагането на чл. 52 ЗЗД;
2. Кога може да се приеме за доказан определен факт в гражданския процес с оглед разпоредбата на чл. 154 ГПК и спазени ли са изискванията на закона от П. по обжалваното решение, с оглед практиката на ВКС по чл. 290 ГПК;
3. Ако икономическата конюнктура в страната е критерий за определяне на размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД /решение № 59/29.04.2010г., ВКС, ІІ о./, то в условията на икономическа криза световна и национална следва ли да се намаляват обезщетенията за неимуществени вреди, определяни по чл. 52 ЗЗД, и съдебната практика отразява ли правилно състоянието на икономиката и застрахователния пазар при определяне на обезщетенията;
4. Какви са критериите за определяне процента на съпричиняване от страна на пострадалите лица, понеже в закона не са посочени изрично, в чл. 51, ал. 2 ЗЗД не е посочено с колко и по какви критерии може да се определи процента на съпричиняване.“
Касаторът поддържа становище, че размерът на присъденото обезщетение противоречи на практиката на ВКС – ППВС № 4/1968г., решение № 532/24.06.2010г. по гр. д. № 1650/2009г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 377/22.06.2010г. по гр. д. № 1381/2009г. на ВКС, ІV г. о., решение № 832/10.12.2010г. по гр. д. № 593/2010г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 302/04.10.2011г. по гр. д. № 78/2011г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 179/08.09.2010г. по гр. д. № 656/2008г. на ВКС, ІІ т. о., решение от 04.10.2007г. по дело № 1182/2006г. на ВКС, ІV г. о., решение № 780/27.12.2010г. на ВКС, ІV г. о., решение № 633/01.11.2010г. на ВКС, ІV г. о. и решение № 558/28.10.2010г. на ВКС, ІІІ г. о. Релевира доводи, че въззивният съд в противоречие с практиката на ВКС /решение № 59/29.04.2010г. на ВКС, ІІ т. о./ не се е съобразил с икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането и в противоречие с ППВС № 7/1978г. не е отчел, че отговорността на застрахователя е функционална и обусловена от отговорността на самия застрахован. Касаторът поддържа, че основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице по отношение на последния правен въпрос, тъй като в разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не е посочено с колко и по какви критерии може да се определи процентът на съпричиняване, нито това е разяснено в ППВС № 4/1968г., ППВС № 17/1963г. на ВС и практиката на ВКС по чл. 290 ГПК.
Ответницата Р. И. С. от [населено място] чрез процесуален представител адв. И. П. оспорва касационната жалба и релевира доводи за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като размерът на обезщетението е определен при спазване на критериите и пракитката на ВКС, по втория правен въпрос касаторът не е посочил кое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК поддържа, третият въпрос не е обоснован и подкрепен с доказателства, а относно четвъртия въпрос въззивният съд се е произнесъл като е приел, че твърдяното от ответното дружество съпричиняване на вредите от страна на ищцата не е доказано. Ответницата моли да не бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение и претендира присъждане на направените в настоящото производство разноски.
Третото лице помагач и ответник по обратния иск Д. П. Г. от [населено място] чрез особен представител адв. С. Д. не изразява становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от легитимирана страна в преклузивния едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в нея и изложението се съдържа твърдение за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК.
За да потвърди решението на първоинстанционния съд, с което е уважен предявеният иск на основание чл. 226, ал. 1 КЗ, въззивният съд е приел, че са налице предпоставките за ангажиране отговорността на ответното застрахователно дружество. Установил е, че третото лице – помагач и ответник по обратния иск Д. П. Г. при управление на МПС лек автомобил „Форд С.” с рег. [рег.номер на МПС] на 14.02.2006г. в пияно състояние с концентрация на алкохол в кръвта 2.86 промила е нарушил правилата за движение – да управлява автомобила със скорост на движение, съобразена с атмосферните условия и с всички други обстоятелства, имащи значение за безопасността на движението, да направи всичко възможно да намали скоростта или да спре превозното средство във всички случаи, когато възникне опасност за движението /чл. 20, ал. 2 ЗДвП/, да бъде внимателен и предпазлив към пешеходците /чл. 116 ЗДвП/, в резултат на което е причинил на ищцата Р. И. С. двустепенна средна телесна повреда, за което деяние е признат за виновен с влязло в сила решение по Н. дело № 921/2007г. на Старозагорски районен съд.
Възражението на ответното застрахователно дружество за съпричиняване на вредите от страна на ищцата, защото пресичала пътното платно на необозначено място, е прието за неоснователно. Изводът, че ищцата е пресичала на място, което по смисъла на § 6, т. 54 ДР на ЗДвП представлява пешеходна пътека, е направен след установяване на фактическата обстановка въз основа на заключението на съдебно-техническата експертиза – на мястото на удара и около него не е имало налична пешеходна пътека, процесното ПТП е настъпило в зоната на кръстовището, имало е работещо улично осветление и за шофьора на лекия автомобил е била налице възможност да възприеме пресичащата ищца в зоната на кръстовището.
Наличието на застрахователно правоотношение е аргументирано с издадената от ЗД [фирма] застрахователна полица „Гражданска отговорност на автомобилистите“ № [ЕГН] 0101733 със срок на действие от 04.01.2006г. до 03.01.2007г. въз основа на писмо изх. № 91-02-336/12.11.2010г. на Комисия за финансов надзор по повод постъпила жалба от ищцата до КФН. Поради това, че самият застраховател е представил пред комисията в хода на проверката копие на цитираната застрахователна полица, въззивният съд е направил извод, че е установено сключването на застрахователен договор и че възраженията на ответното застрахователно дружество за липса на застрахователно правоотношение са неоснователни. Въззивният съд е изложил и съображения за приложение на разпоредбата на чл. 180, ал. 2 във връзка с чл. 161 ГПК, като е приел за доказани обстоятелствата, за които страната е създала пречки за събиране на допуснатите доказателства, предвид задължаването на ответното застрахователно дружество да представи застрахователната полица и всички останали документи по образуваната щета и тяхното непредставяне по делото.
При определяне на размера на дължимото обезщетение за причинените на ищцата неимуществени вреди въззивната инстанция се е съобразила с релевантните обстоятелства: характера и степента на уврежданията, силата, интензитета и продължителността на физическите болки и страдания, сравнително продължителния период на лечение и възстановяване, съчетан с обездвижване и затруднения в движенията, непълното възстановяване към момента на постановяване на решението, прогнозите в бъдеще. Въз основа на установените по делото обстоятелства /контузия на главата, сътресение и контузия на мозъка, церебрастенен, пирамиден и координационен синдром, контузия на дясната тазобедрена става, контузия на дясното коляно с частично разкъсване на вътрешната колетерална връзка, контузия на дясното рамо, лечение в продължение на 5-6 месеца, ползване на болкоуспокояващи и манитол, посттравматичен органичен мозъчен синдром, който може да трае цял живот, продължаване на медикаментозното лечение във връзка с травмената церебрастения, трайно нарушаване на социалното функциониране на ищцата и качеството й на живот, оплаквания за главоболие и епизодичен световъртеж и към момента на постановяване на решението, продължаващи болки в лявата ръка и ограничения в движението на рамото/ решаващият съдебен състав е определил обезщетение в размер 30 000 лв.
Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Въпросите относно определянето на справедлив размер на обезщетението по чл. 52 ЗЗД и обстоятелствата, които го обуславят, за значението на икономическата конюнктура в страната като критерий за определяне на размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД, за доказателствената тежест и кога може да се приеме за доказан определен факт в гражданския процес с оглед разпоредбата на чл. 154 ГПК са релевантни за делото, тъй като от отговора им зависи изходът на спора. Четвъртият формулиран от касатора материалноправен въпрос е ирелевантен, защото въззивната инстанция не е определила процент на съпричиняване, а след обсъждане на събраните доказателства е приела, че няма съпричиняване на уврежданията от страна на ищцата.
Искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по въпроса кога може да се приеме за доказан определен факт в гражданския процес с оглед разпоредбата на чл. 154 ГПК и за доказателствената тежест на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователно. В исковото производство всяка страна следва да докаже обстоятелствата, на които основава своите твърдения и извлича изгодни за себе си правни последици. Разпределянето на доказателствената тежест зависи от материалното правоотношение, твърдените факти и обстоятелства и релевираните от страните възражения. По иска за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в резултат на ПТП, причинено от водач, управлявал автомобил, застрахован по застраховка „Гражданска отогворност на автомобилистите” на основание чл. 226, ал. 1 ЗЗД ищецът следва да докаже главно и пълно следните обстоятелства: 1/ наличие на застрахователно правоотношение по задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите” между ответното застрахователно дружество и делинквента; 2/ настъпване на застрахователното събитие – причинени вреди на ищеца по вина на водача, управлявал застрахованото МПС, в резултат на причинено от него ПТП; 3/ вида и характера на причинените увреждания и претърпените болки и страдания. В тежест на ответника е да докаже, че е погасил дължимото обезщетение, ако няма други правоизключващи, правоунищожаващи или правопогасяващи възражения. Съгласно постоянната практика на ВКС ответникът – застраховател има право да прави възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалото лице и носи доказателствената тежест за установяване на съпричиняването /ППВС № 7/1977г., т. 9, ППВС № 17/1963г., т. 7 и множество решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК/.
Въззивният съд е приел, че ищцата е установила релевантните за спора факти и обстоятелства, от които извлича изгодни за себе си правни последици, с допустимите съгласно разпоредбите на ГПК доказателствени средства. Като се е позовал на писмо изх. № 91-02-336/12.11.2010г. на Комисията за финансов надзор, представената от ответното застрахователно дружество пред посочената комисия информация относно заведената щета, съобразил е определението, с което застрахователят е бил задължен да представи индивидуализираната застрахователна полица и преписката по щетата, отчел е непредставянето на поисканите доказателства и въз основа на това е приложил разпоредбата на чл. 161 ГПК въззивният съд не се е произнесъл и не е процедирал в противоречие със съдебната практика относно правилата за разпределяне на доказателствената тежест. Последиците от възпрепятстване на доказването са изрично уредени в посочената разпоредба /аналогична на чл. 128, ал. 2 от отменения ГПК/, по отношение на която е създадена трайноустановена съдебна практика, съгласно която съдът с оглед обстоятелствата по делото и след като прецени и обсъди събраните доказателства може да приеме за доказани фактите, относно които страната е създала пречки за събиране на допуснати от съда доказателства. Правото на съда да приложи последиците от възпрепятстване на доказването е в рамките на неговата правораздавателна власт и винаги е в зависимост от конкретните обстоятелства по делото, които се преценяват от съда при разрешаване на материалноправния спор по същество съобразно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК.
По отношение на въпроса за съпричиняване на уврежданията от страна на ищцата въззивната инстанция като е обсъдила събраните доказателства и е приела, че твърдяното от ответника по иска съпричиняване не е доказано, не се е отклонила от практиката на ВКС.
По въпроса относно определяне на конкретния размер на обезщетението по чл. 52 ЗЗД и обстоятелствата, които го обуславят, и за значението на икономическата конюнктура в страната като критерий за определяне на размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД въззивното решение е съобразено с постоянната практика на ВКС за критериите по чл. 52 ЗЗД, посочени в ППВС № 4/23.12.1968г., както и в постановените по реда на чл. 290 ГПК множество съдебни решения на различни съдебни състави на ВКС, задължителни за първоинстанционния и въззивния съд /например решение № 88/09.07.2012г. по т. д. № 1015/2011г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 16/06.03.2012г. по т. д. № 461/2011г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 59/29.04.2011г. по т. д. № 635/2010г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 172/03.12.2012г. по т. д. №1152/2011г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 178/28.10.2013г. по т. д. № 89/2012г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 155/30.09.2013г. по т. д. № 212/2012г. на ВКС, ІІ т. о. и други/ В постоянната практика на ВКС понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД е тълкувано не като абстрактно понятие, а свързано с преценката на доказаните конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се съобразяват при определяне размера на обезщетението, а именно характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените физически и морални болки и страдания, техните степен, интензитет, продължителност, прогнозите за в бъдеще и други. Постоянна и задължителна е практиката на ВКС, обективирана в решение № 177/27.10.2009г. по т. дело № 14/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 83/06.07.2009г. по т. дело № 795/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 59/29.04.2011г. по т. дело № 635/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 189/04.07.2012 г. по т. д. № 634/2010г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 151/12.11.2013г. по т. д. № 486/2012г. на ВКС, ІІ т. о. и други, че при определяне размера на обезщетението за вреди от непозволено увреждане следва да се отчита икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането. Динамиката в икономическа конюнктура стои в основата на непрекъснатото нарастване нивата на застрахователно покритие за неимуществени вреди и законодателното задължение за тяхното периодично осъвременяване – § 4, ал.3 и 4 от ДР на КЗ. Задължението на застрахователя е функция от задължението на застрахования да обезщети увреденото от него лице, а същевременно двете задължения са едни и същи по съдържание и размер в рамките на застрахователния договор. При наличие на законовите предпоставки за ангажиране на пряката отговорност на застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност”, застрахователната сума по нея следва да се има предвид като един от критериите за решението на съда по приложението на чл. 52 ЗЗД. В настоящия случай въззивният съд е обсъдил събраните доказателства, съобразил е момента на настъпване на уврежданията, техния вид и характер, степента на търпените от ищцата болки и страдания, тяхната сила, продължителност и интензитет, сравнително продължителния период на лечение и възстановяване, съчетан с обездвижване и затруднения в движенията, непълното възстановяване към момента на постановяване на решението, продължаващи болки в лявата ръка и ограничения в движението на рамото, прогнозите в бъдеще и въз основа на установените факти и обстоятелства е определил размера на обезщетението за неимуществени вреди като не се е отклонил от постоянната практика на ВКС.
Не е налице и твърдяното от касатора основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1, нито по т. 2 ГПК. Различният изход на споровете по представените отделни съдебни актове /решение № 532/24.06.2010г. по гр. д. № 1650/2009г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 377/22.06.2010г. по гр. д. № 1381/2009г. на ВКС, ІV г. о., решение № 832/10.12.2010г. по гр. д. № 593/2010г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 302/04.10.2011г. по гр. д. № 78/2011г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 179/08.09.2010г. по гр. д. № 656/2008г. на ВКС, ІІ т. о., решение от 04.10.2007г. по дело № 1182/2006г. на ВКС, ІV г. о., решение № 780/27.12.2010г. на ВКС, ІV г. о., решение № 633/01.11.2010г. на ВКС, ІV г. о., решение № 558/28.10.2010г. на ВКС, ІІІ г. о./ е обусловен от установената по всеки отделен случай конкретната фактическа обстановка /по-голяма част от решенията са постановени по искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ, а един от съдебните актове по иск с правно основание чл. 49 във връзка с чл. 45 ЗЗД/, съответните болки и страдания, които са специфични за всеки случай, и събраните доказателства по всяко дело.
Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК касаторът трябва да заплати на ответницата по касационната жалба направените от нея разноски за касационното производство в размер 3 000 лв.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 229 от 08.05.2013г. по в. т. дело № 1139/2012г. на Пловдивски апелативен съд, Трети граждански.
ОСЪЖДА ЗД [фирма], [населено място], [улица], ЕИК[ЕИК] да заплати на Р. И. С. от [населено място], [улица], ЕГН [ЕГН] на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 3 000 лв. /три хиляди лева/ – разноски за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице – помагач и ответник по обратния иск Д. П. Г. от [населено място].
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.