Определение по гр.д. на ВКС , І-во гражданско отделение стр.3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 353
София, 02.07.2019 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на 15.05.2019 година в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева
Владимир Йорданов
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело № 138 /2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Голдън шеър“ АД срещу въззивно решение № 1086 от 27.07.2018 г. по възз.гр.д. № 1157 /2018 г. на Пловдивски окръжен съд, г.о., в частта, с която с него е потвърдено първоинстанционно решение от 12.03.2018 г. по гр.д. № 11466 /2016 г. на Пловдивски районен съд, в частта му, с която на основание чл.108 ЗС е признато за установено по отношение на „Голдън шеър“ АД, че И. З. А. е собственик на основание договор за замяна, сключен с нот. акт № ….. /….. г. на реална част от УПИ с площ 94 кв.м., неправилно заснета в КК като част от ПИ с посочен идентификатор и площ, и „Г. шеър“ АД е осъден да предаде на И. З. А. владението на реалната част от поземлен имот и в частта, с която е отменен издаден в полза на „Г. шеър“ АД констативен нот. акт № ….. /….. г. в частта, с която е признато право на собственост върху процесната реална част.
Въззивното решение не е обжалвано в частта, с която с него е потвърдено първоинстанционното решение, с което е уважен установителен иск на И. З. А. срещу М. Д. С. за собственост върху процесната реална част.
Жалбоподателят твърди, че обжалваното решение е недопустимо, евентуално неправилно и иска то да бъде допуснато до касационно обжалване, като излага основания за това, които ще бъдат разгледани по-долу.
Насрещната страна И. З. А. в писмен отговор оспорва наличието на основания за касационно обжалване.
Касационната жалба е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение по иск за защита на право на собственост на недвижим имот, за което съгласно чл.280,ал.3 ГПК не съществува ограничение за касационно обжалване.
Жалбоподателят извежда следния материалноправен въпрос: При наличие на договор за наем на определен недвижим имот, това облигационно правоотношение отрича ли факта на владението и анимуса за своене на вещта?
Въпросът е свързан с довод за неправилност на извода на въззивния съд, че М. С. (праводател на „Голдън шеър“ АД ) не е владяла и не е придобила чрез давностно владение процесната част от имота на ищеца.
Жалбоподателят твърди противоречие с решение № 812 от 21.01.2011 г. по гр.д. № 989 /2010 г. на ВКС, в което е прието, че сключването на писмен договор може да се осъществи и от лице, което не е собственик, поради което това облигационно правоотношение не установява или отрича факта на владението и анимуса за своене на вещта.
Въпросът е хипотетичен и не е обуславящ, защото по делото не е установено М. С. да е отдавала под наем или да е наемала процесния имот (цитираното разрешение не се отнася до приетото за нейните действия).
По-конкретно и по-подробно:
Въззивният съд е приел, че след като ищецът И. А. е придобил собствеността върху имота, имотът не е придобит по давност от ответника М. С., нито от нейния правоприемник (касационния жалбоподател) „Голдън шеър“ АД .
Въззивният съд е приел, че М. Д. С. е собственичка на съседен на процесния имот и праводател на касационния жалбоподател („Голдън шеър“ АД). Въззивният съд, както и първоинстанционният, е приел, че М. Д. С. не е придобила по давност имота на ищеца, защото не са изтекли 10 години, откакто е придобила съседния на него имот (на 26.05.2005 г.), от която дата е мислимо да е установила фактическа власт и върху процесния имот, и от тогава, до датата на съставяне на к.н.а. (28.04.2014 г.) и до сключването на договора за продажба с „Голдън шеър“ АД (20.04.2015 г.), не е изтекъл изискуемият се десетгодишен срок по чл.79,ал.1 ЗС.
Въззивният съд е приел също, че освен това, през този период не е установено да е осъществено владение от страна на М. Д. С., тъй като при извършване на съвместните действия от 2006 г. и 2007 г. ищецът И. З. А. и първата ответница М. Д. С. са действали като собственици на собствените си имоти в обхвата на общ УПИ и това изключва намерението на С. да владее имота на А. и не е установено подобно намерение да е противопоставяно и достигнало до собственика (А.). Освен това владелецът може да упражнява фактическа власт върху недвижим имот и чрез трети лица и в случая е установено, че след 2005 г. двата имота – на ищеца и на ответницата са се ползвали за паркинг чрез трето лице – наемател, като ищецът е получавал наем. А наемът е заплащан от сина на ответницата М. Д. С. и не е логически или житейски издържано синът на ответницата да не е наясно чий е имотът и на кого плаща наем.
От изложеното е видно, че разрешението в посоченото решение на ВКС се отнася до различна хипотеза, от което следва извод, че няма противоречие с разглежданата по делото.
Видно от изложеното за мотивите на въззивния съд (и на районния) по делото е прието за установено, че праводателят на жалбоподателя – ответникът М. С. не е придобила процесната реална част по давност, защото не я е владяла, а е владяла единствено своя собствен имот, съседен на имота на ищеца (от който е процесната реална част). Поради което няма как М. С. да е придобила по давност процесната реална част от поземления имот (без да я е владяла).
При този извод (че ответницата М. С. не е владяла процесната реална част от имота) е без значение дали ищецът И. А. е отдавал под наем собствения си имот като собственик или без да се позовава на правото си на собственост (последното не е и установено по делото, което прави разсъжденията хипотетични).
Жалбоподателят извежда следния процесуалноправен въпрос: Определени части от поземлените имоти в границите на населените места и селищните образувания, неотговарящи на изискванията за минимални размери по чл.19 ЗУТ, могат ли да бъдат предмет на установителен или ревандикационен иск и такъв иск допустим ли е?
Този въпрос е свързан с довод, че искът е недопустим.
Жалбоподателят твърди противоречие на приетото с решение № 195 от 30.06.2014 г. по гр.д. № 1279 /2013 г. на ВКС,: анализ на разпоредбата на чл.200,ал.1 и ал.2 ЗУТ налага извода, че законодателят придава значението на годен обект на право на собственост на реално определени части от поземлени имоти в границите на населените места и селищните образувания, които отговарят на изискванията за минимални размери по чл.19 ЗУТ и не попадат сред изключенията, предвидени в ал.2 на чл.200 ЗУТ. Съгласно разпоредбата на чл.200,ал.1 ЗУТ реално определени части от поземлените имоти в границите на населените места могат да се придобиват чрез правни сделки или по давност само ако са спазени изискванията за минималните размери по чл.19.
Настоящият състав намира, че няма противоречие, разрешението не се отнася до изведения въпрос – дали са допустими установителен и ревандикационен иск за защита на реално определени части от поземлени имоти, а до друг въпрос, който е материалноправен: дали и какви реално определени части от поземлени имоти могат да се придобиват чрез правни сделки и по давност. Към това следва да се добави, че няма съмнение за допустимостта на иска. Правото на собственост върху всяка реална и идеална част от недвижим имот може да бъде защитавана чрез иск за установяване или отричане на правото на собственост или чрез ревандикационен иск.
От изложеното следва извод, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК по изведените правни въпроси.
С оглед изхода на спора жалбоподателят няма право на разноски, а искането на ответника да му бъдат присъдени направените разноски за процесуално представителство в касационното производство в размер на 800 лева е основателно и доказано с представения договор за правна защита и съдействие (л. 48), в който е отразено уговарянето и заплащането на сумата.
Воден от изложеното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение № 1086 от 27.07.2018 г. по възз.гр.д. № 1157 /2018 г. на Пловдивски окръжен съд, г.о.
Осъжда „Голдън шеър“ АД да заплати на И. З. А. сумата 800 (осемстотин) лева, представляваща възнаграждение за процесуално представителство в касационното производство.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.