О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 353
гр. София, 25.06.2018 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети април две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 4335 по описа на Върховния касационен съд за 2017 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма], [населено място], чрез пълномощника му адв. Ст. А., против въззивно решение № 4847 от 3.07.2017 год. по гр. д. № 221/2017 год. на Софийски градски съд, с доводи за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, с искане за отмяната му и вместо това предявеният иск бъде уважен, евентуално делото се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Касаторът претендира присъждане на направените във всички инстанции съдебни разноски.
Ответникът по касационната жалба – Е. Х. С., чрез пълномощника му адв. В. Т., оспорва наличието на релевираните основания за допускане на касационно обжалване по съображенията в представения писмен отговор – формулираните правни въпроси не са предмет на обсъждане от въззивиня съд, поради което и не са обусловили изхода на спора. Изложени са съображения и по същество на касационната жалба с искане да не се допуска касационно обжалване, евентуално да се остави в сила обжалваното въззивно решение, с присъждане на направените разноски.
Върховният касационен съд, в настоящият състав на ІІ г. о., при проверката за наличие на основания за допускане на касационното обжалване на решението, намира следното:
С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение от 4.11.2016 год. по гр. д. № 38290/2014 год. на Софийския районен съд, с което е отхвърлен предявения от [фирма] против Е. Х. С. иск по чл. 108 ЗС за собственост на поземлен имот с идентификатор 68134.8683.22 по кадастралната карта на гр София, целият с площ 758 кв. м. по скица, а по А. 293.50 кв. м., заедно с построената в него сграда с идентификатор 68134.8683.22.1 с площ 87 кв. м. по скица, а по АДС 33 кв. м., подробно описана в решението, и за предаване на владението върху горния имот от ответника, като неоснователен.
За да постанови горното решение въззивният съд приел, че счетоводните записвания в търговските книги на дружеството, както и актуването на имота с представения АДС от 1999 год. не могат да обосноват извод за принадлежността на правото на собственост, тъй като същите не представляват правопораждащи юридически факти. Осъществяването на такива правопораждащи правото на собственост факти ищцовото дружество не е установило с оглед тежестта да ги докаже при оспорването от ответника на представения акт за държавна собственост, който не съдържа данни за наличие на придобивно основание след възстановяване на собствеността на наследниците на бившия собственик на имота с представените по делото влезли в сила съдебни решения и въз основа на данните от приетото заключение на техническата експертиза относно идентичността на бившия имот. Поради това съдът приел, че е оборена доказателствената сила на акта за държавна собственост, а и не е установена идентичността на претендирания имот с оглед данните в него за имот и сграда с различни площи.
Ответникът по предявения иск за собственост е установил осъщественото деривативно основание за придобиване на собствеността върху процесния имот след възстановяване на собствеността на наследниците на бившия му собственик, като извършената реституция по ЗСПЗЗ обвързва държавата при липсата на релевантни доказателства за пораждащи твърдяното от ищеца право на собственост.
С оглед изложените съображения и препращайки към мотивите на първоинстанционното решение въззивният съд приел, че не са налице предвидените в закона предпоставки за уважаването на ревандикационния иск, а именно – ищецът не е установил да е собственик на процесния имот с представените от него доказателства, а владението на ответника е основано на установеното придобивно основание в негова полза.
Следователно, релевантен за изхода на спора за собствеността на спорния имот е въпросът за принадлежността на правото на собственост, като съдът приел, че ищцовото дружество, сега касатор, не се легитимира за собственик на основание представените акт за държавна собственост и заповед № 268 от 30.09.1994 год. на министъра на земеделието, издадена на основание чл. 10, ал. 1 ПРУПСДП /отм./. Изводът е обусловен от преценката на събраните доказателства, която в настоящето производство не подлежи на проверка.
Касаторът се позовава на допуснати от въззивния съд процесуални нарушения, като израз на оплакването му представляват и формулираните в изложението му въпроси: 1. „Предвидената в чл. 272 ГПК процесуална възможност въззивният съд да препрати към мотивите на първата инстанция в случаите, когато потвърждава нейното решение, дерогира ли изискването на чл. 236, ал. 2 ГПК за мотивиране на въззивното решение и освободена ли е въззивната инстанция от задължението да изложи мотиви за това защо дава вяра на едни доказателства, а на други не и да аргументира преценката си касателно способността на свидетелите да възприемат фактите и обективността им при даване на показания”; 2. „Налице ли е пълно доказване чрез косвено такова относно факт, който обуславя спорното право и когато е установена такава система от доказателствени факти, която да създава сигурност, че фактът, индициран чрез съвкупността на доказаните доказателствени факти, наистина се е осъществил?”. По горните въпроси се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /редакцията преди изм. с ДВ бр. 86/2017 год./ с твърдение за противоречие с цитираната и представена задължителна съдебна практика, както и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК без изложени допълнителни съображения.
Касационното обжалване не може да се допусне поради липса както на общото, така и на допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК /в предходната редакция преди изм. с ДВ бр. 86/2017 год./.
На първо място така формулираните от касатора въпроси представляват по своята същност доводи за допуснати от съда процесуални нарушения по приложението на чл. 272 ГПК, чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал. 2 ГПК и относно начина на установяване на релевантните факти, което според него е довело до неправилност на изводите на съда за липса на легитимация на касатора за собственик на процесния имот. Така заявени тези доводи не представляват основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. С оглед разясненията в т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 год. по т. д. № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен ясно и точно да формулира правния въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Този материалноправен или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства, каквато същност разкриват поставените в изложението процесуалноправни въпроси, по които въззивният съд не се е и произнасял. Поради това същите не могат да обосноват наличието на общата предпоставка за допускане на касационното обжалване, а липсата на такава представлява пречка то да бъде допуснато. Позоваването на допуснати от въззивния съд процесуални нарушения представлява по своята същност касационни основания за неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а позоваването на противоречие с цитираната задължителна съдебна практика без да се поставени правни въпроси обуславя същия извод. Извън горното, въззивният съд е изложил съображения съгласно разпоредбите на чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал. 2 ГПК, респ. чл. 272 ГПК, поради което и не се разкрива твърдяното противоречие с представената съдебна практика по приложението на тези разпоредби, като оплакването на касатора не е предмет на настоящето производство.
В обобщение следва извод за липса на обуславящи решаващата воля на въззивния съд правни въпроси, което е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване съгласно разясненията в цитираното тълкувателно решение.
Поради липса на данни за направени от ответника в настоящето производство разноски, такива не му се присъждат, въпреки заявеното искане.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 4847 от 3.07.2017 год. по гр. д. № 221/2017 год. на Софийски градски съд по подадената от [фирма], [населено място], чрез адвокат Ст. А. касационна жалба.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: