1
10
10
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 353
София, 28.06.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на десети април две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
Членове: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдията Атанасова гр.дело № 4706 по описа за 2017 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 и сл. ГПК.
С решение № 2692 от 21. 04. 2017 г. по гр. д. № 17086/2013 г. на Софийски градски съд, ГО, III В въззивен състав е оставено в сила решение от 27. 06. 2013 г. по гр. д. № 27481/2006 г. на Софийски районен съд, ГО, 77 с-в, с което: а/. е прекратено като недопустимо производството по предявения от Д. Т. С. срещу Л. М. М. и М. Ц. М. инцидентен установителен иск по чл. 42, б. „в“ ЗН, за признаване нищожността на завещателно разпореждане на Т. Д. С. от 10. 10. 2003 г. в полза на Л. М. М., поради противоречие със законовото изискване за безвъзмездност на завещателния акт; б/. отхвърлен е предявеният от Д. Т. С. против Л. М. М., М. Ц. М. и П. Н. Г. иск за делба на апартамент, находящ се в [населено място], [улица], ет. 2, заемащ западната част на етажа, с площ от 69, 54 кв.м., съставляващ самостоятелен обект с идентификатор 68134.102.218.6 по одобрената КККР, заедно с прилежащото му избено и таванско помещение и с 11, 312 % идеални части от общите части на сградата и дворното място от 264, 30 кв.м., съставляващо имот с идентификатор 68134.102.218 по КККР, съответно УПИ VII-8, в кв. 387 по регулационния план на [населено място], р-н „С.“, одобрен 1992 г.; в/. допусната е съдебна делба между Д. Т. С., Л. М. М. и М. Ц. М., при дялове по 1/4 ид.ч. за Д. Т. С. и за Л. М. М. и 1/2 ид.ч. за М. Ц. М., на апартамент, находящ се в [населено място], [улица], ет. 2, заемащ източната част на етажа, с площ от 78 кв.м., съставляващ самостоятелен обект с идентификатор 68134.102.218.5 по одобрената КККР, заедно с прилежащото му избено и таванско помещение и с 12, 688 % идеални части от общите части на сградата и дворното място от 264, 30 кв.м., съставляващо имот с идентификатор 68134.102.218 по КККР, съответно УПИ VII-8, в кв. 387 по регулационния план на [населено място], р-н „С.“, одобрен 1992 г.
Решението е обжалвано от Д. Т. С., чрез адв. М. Р., като неправилно, с искане за отмяната му и постановяване на решение, с което бъде прогласена нищожността, на осн. чл. 42, б.“в“ ЗН, на извършено от Т. Д. С. в полза на Л. М. М. универсално завещание, и бъде допусната съдебна делба на двата процесни апартамента само между Д. Т. С. и М. Ц. М., при дялове по 1/2 идеална част за всеки от тях. Сочат се основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Съделителката Л. М. М., чрез адв. С. Б., изразява становище за липса на основания по чл. 280 ГПК и за правилност на въззивното решение.
Съделителката Е. М. М. не изразява становище по касационната жалба на Д.С..
Решението е обжалвано и от Е. М. М., конституирана като съделител на осн. чл. 227 ГПК, като правоприемник на починалия М. Ц. М., чрез адв. Е. Д.. Излагат се съображения за недопустимост на решението – поради постановяването му по нередовна искова молба, и неправилност на същото – поради постановяването му при допуснати съществени процесуални нарушения, необоснованост и противоречие с материалния закон. Иска се обезсилването му и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав, евентуално – отмяна на решението като неправилно и отхвърляне на предявения иск за делба. Поддържа се наличие на основания по чл. 280, ал. 1, точки 1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответниците по касационната жалба Л. М. М. и Д. Т. С. не изразяват становище по същата.
Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:
За да остави в сила първоинстанционното решение, съставът на градския съд е приел от фактическа страна, че по силата на съдебна спогодба от 18. 11. 1958 г. по гр. д. № 1212/1957 г. на Софийски народен съд М. Т. С. е придобила в изключителна собственост апартамент с площ от 158 кв.м., находящ се в [населено място], [улица], на втори надпартерен етаж, състоящ се от четири стаи, кабинет, два хола, кухня с балкон, баня-клозет, килер, две гардеробни антрета, заедно с две избени помещения, две тавански помещения и с 24 % идеални части от общите части на сградата и от правото на собственост върху дворното място. М. С. починала на 25. 10. 1984 г. и оставила за наследници внука си М. Ц. М. /по право на заместване на починалата през 1968 г. нейна дъщеря Е. Д. С./ и Т. Д. С., син. Със саморъчно завещание от 10. 10. 2003 г., обявено с протокол от 30. 05. 2005 г. на нотариус Т. М., Т. Д. С. е завещал на Л. М. М. цялото си недвижимо и движимо имущество – апартамент в [населено място], [улица], ет. 2, роял, авторски права върху музикални произведения. Т. Д. С. починал 2005 г. и оставил за единствен наследник по закон сина си Д. Т. С.. На 17. 03. 2006 г., между М. Ц. М., наследник по закон от М. С. на 1/2 ид.ч., и Л. М. М., наследник по завещание от Т. С. на 1/2 ид.ч., бил сключен договор за доброволна делба, по силата на който М. М. получил в дял апартамента от 78 кв.м. с идентификатор 68134.102.218.1.5, заемащ югоизточната част от етажа, ведно с прилежащото му избено и таванско помещение и 12, 688 % идеални части от дворното място, а Л. М. получила в дял апартамента от 69, 54 кв.м. с идентификатор 68134.102.218.1.6, заемащ северозападната част от етажа, ведно с прилежащото му избено и таванско помещение и 11, 312 % идеални части от общите части на сградата и дворното място. На 3. 04. 2006 г., с н.а. № 167/2006 г., Л. М. продала получения в дял апартамент на П. Г., а в Службата по вписванията има вписан и следващ договор за продажба от 13. 09. 2006 г., с който П. Г. продал апартамента на Ц. Ц. В.. На 7. 07. 2006 г. е била подадена искова молба, вписана на 17. 07. 2006 г., от Д. Т. С. срещу Л. М., с която е предявен иск по чл. 30, ал. 1 ЗН, за възстановяване на запазената 1/4 ид.ч. от наследството на Т. Д. С., който е бил уважен с решение от 04. 12. 2006 г. по гр. д. № 14889/2006 г. на СРС, 70 с-в, влязло в сила на 16. 02. 2009 г. На 12. 12. 2006 г. е била подадена искова молба, вписана на 28. 12. 2006 г., от Д. Т. С. против М. Ц. М. и Л. М. М., с която е бил предявен иск по чл. 75, ал. 2 ЗН, за установяване нищожността на договор за доброволна делба от 17. 03. 2006 г., сключен между Д. С. и Л. М. без участието на съсобственика на 1/4 ид.ч. Д. С., който е уважен с решение от 08. 05. 2009 г. по гр. д. № 27477/2006 г. на СРС, 52 с-в, влязло в сила на 26. 05. 2011 г. На 20. 02. 2008 г. /след предявяване на иска за делба/, с н.а. № 20/20. 02. 2008 г., М. М. продава на Й. и И. С. получения при доброволната делба апартамент. Прието е, че придобитият по съдебна спогодба от М. С. апартамент от 158 кв.м. е бил разделен на два самостоятелни апартамента – източен /югоизточен/, с площ от 78 кв.м., с идентификатор 68134.102.218.1.5 и западен /северозападен/ с площ от 69, 54 кв.м., с идентификатор 68134.102.218.1.6.. Прието е, че М. М., заедно със своята баба М. С., живеели в източното жилище, а Т. С. в западното. Двете самостоятелни жилища били разделени с дървен портал с брава, която не се е заключвала – М. С. е имала достъп до частта, ползвана от Т. С. и обратното.
От правна страна съдът е приел, че инцидентният установителен иск по чл. 42, б.“в“ ЗН, предявен от Д. С. против Л. М. и М. М., е недопустим, тъй като уважаването на иска по чл. 30, ал. 1 ЗН за възстановяване на Д. Тр. С. на запазената му 1/4 идеална част от наследството на баща му Т. С., накърнена с процесното завещание, преклудира възможността на ищеца в последващ процес да се позовава на нищожност на същото завещание, тъй като една от предпоставките за успешно упражняване на иска по чл. 30, ал. 1 ЗН е наличие на действително завещание, а уважаването на иска има за последица разрешаване със сила на пресъдено нещо и спора за действителността на завещателното разпореждане, доколкото нищожни завещателни разпореждания не подлежат на намаляване.
Прието е, че имуществото, предмет на делба, следва да бъде допуснато до делба според състоянието, в което се намира към момента на приключване на устните състезания в инстанцията по същество, според актуалния му статут и нанасяне в кадастралната карта. След като по делото е установено, че от апартамента от 158 кв.м., чиято делба се иска, са обособени два самостоятелни жилищни обекта, то те са обект на делбата, а правата на съделителите следват правата им в апартамента преди разделянето му.
Прието е, че искът за делба на апартамента с площ от 69, 54 кв.м., с идентификатор 68134.102.218.1.6, заемащ западната /северозападната/ част от етажа, следва да се отхвърли като неоснователен. Договорът за доброволна делба, по силата на който жилището е придобито в изключителна собственост от наследницата по завещание Л. М. и последващата му продажба от Л. М. на П. Г. са извършени преди да е изтекла една година от откриване на наследството, както и преди предявяване на иска на Д. Т. С. срещу Л. М. по чл. 30, ал. 1 ЗН и вписване на исковата молба. Прието е, че в посочената хипотеза правата на третите лица-приобретатели от наследника по завещание могат да отпаднат, с връщане на имота в наследството и възникване на съсобственост и с наследника с възстановена запазена част, само при успешно проведен конститутивен отменително иск по чл. 37 ЗН. В противен случай правата на третите лица-приобретатели се запазват. Прието е, че в случая Д. С. не е упражнил потестативното си право по чл. 37 ЗН, поради което апартаментът е изключителна собственост на трето лице – П. Г. и не следва да се допуска делба на същия между Д. С., М. М. и Л. М..
Прието е, че искът за делба на апартамента с площ от 78 кв.м., с идентификатор 68134.102.218.1.5, заемащ източната част от етажа, следва да се уважи, като делбата бъде допусната между М. Ц. М., Л. М. М. и Д. Т. С., при дялове 1/2 ид.ч. за първия и по 1/4 ид.части за останалите двама съделители. С уважаването на иска по чл. 30, ал. 1 ЗН, предявен от Д. С., правата на наследницата по закон Л. М. върху възстановената 1/4 идеална част от наследството на Т. С. са отпаднали с обратно действие и наследникът по закон Д. С. също участва в съсобствеността с квота 1/4 ид.ч. Договорът за доброволна делба на този апартамент от 17. 03. 2006 г., сключен между Д. С. и Л. М. без участието на съсобственика на 1/4 ид.ч. Д. С., е нищожен, а продажбата на апартамента от М. М. на Й. и И. С., извършена след предявяване на иска за делба, е недействителна, на осн. чл. 76 ЗН, по отношение на Д. С.. Прието е за недоказано възражението за придобиване по давност на апартамента от 78 кв.м. от М. М.. Прието е, че дяловете на сънаследници са 1/2 ид.ч. за Е. М. и по 1/4 ид.ч. за Л. М. и Т. С..
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на Д. С. са поставени няколко въпроса, засягащи следните проблеми:
а/. дали влязлото в сила решение, с което се уважава иск по чл. 30, ал. 1 ЗН за възстановяване на запазена част от наследството, накърнена от наследодателя чрез завещание, формира сила на пресъдено нещо по действителността на завещанието и допустим ли ще е последващ иск между същите страни за нищожност на същото завещателно разпореждане, основан на чл. 42 ЗН;
б/. дали е нищожна, поради липса на предмет, продажба на реална част от апартамент, която реална част фактически е обособена в самостоятелен жилищен обект, но без одобрен архитектурен проект по чл. 62, ал. 1 ЗТСУ/отм./ или инвестиционен проект по чл. 202 ЗУТ;
Твърди се, че разглеждането на така поставените въпроси ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Не са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане касационно обжалване на решението по така поставените въпроси.
По тълкуването и прилагането на чл. 299 ГПК, включително и по въпроса за обективните предели на силата на пресъдено нещо в случаите, при които същата е възникнала като последица от влязло в сила решение, с което е уважен иск по чл. 30, ал. 1 ЗН, има формирана практика на ВКС. Според същата, обективните предели на силата на пресъдено нещо обхващат спорния предмет /спорното материално право/ с всички индивидуализиращи го белези /пораждащи го юридически факти, носители и съдържание/, а влязлото в сила съдебно решение, с което е уважен предявен иск по чл. 30, ал. 1 ЗН, за възстановяване на запазена част на наследник, накърнена с извършено от наследодателя дарствено или завещателно разпореждане, формира сила на пресъдено нещо и по спора за действителността на дарението или завещанието, тъй като наличието на действителен договор за дарение или действително завещание е елемент от фактическия състав, пораждащ потестативното право по чл. 30, ал. 1 ЗН /само с действително дарение или завещание би могло да се накърни запазената част на наследник и само действително дарствено разпореждане или завещание може да бъде намалявано по реда на чл. 30 ЗН/. Уважаването на иска по чл. 30, ал. 1 ЗН преклудира възможността същият ищец да предяви срещу същия ответник иск за установяване недействителността на същото дарение или завещание. В този смисъл – определение № 590 от 24. 07. 2014 г. по ч. гр. д. № 3866/2014 г. на ВКС, 3 г.о., постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, решение № 242 от 22. 10. 2012 г. по гр. д. № 149/2012 г. на ВКС, 2 г.о., постановено по реда на чл. 290-293 ГПК, и др. Приетото от състава на въззивния съд съответства напълно на изразените в цитираните актове становища.
Вторият въпрос също е бил предмет на обсъждане в съдебната практика –ТР № 3/2017 г. по т.д. № 3/2014 г., ОСГТК на ВКС, решение № 202 от 3. 11. 2016 г. по гр. д. № 2008/2016 г. на ВКС, 1 г.о. и др. Приема се, че съгласно чл. 202 ЗУТ, при сключване на правни сделки с реално определени части от сграда или жилище е необходимо обособените части да отговарят на одобрен инвестиционен проект. Това изискване следва да се спазва от нотариуса, но при възникване на съдебен спор липсата или нередовността на одобрен инвестиционен проект за обособяване на реална част от апартамента или сградата в самостоятелен жилищен обект не е достатъчно основание за определяне като нищожна на сделката, имаща за предмет обособената реална част. От значение при преценка валидността й е дали фактически обособената реална част обективно съответства на изискванията на закона за самостоятелно жилище. Ако към момента на сключване на сделката фактическото преустройство е било извършено и реалните два обекта са били обособени като отделни обекти на собственост, сделката е валидна и не е налице невъзможен предмет. Изводите на въззивния съд съответстват на възприетото в цитираните актове.
След като на поставените от касатора въпроси е даден отговор в практиката на ВКС и няма необходимост от промяната й /поради грешно тълкуване, необходимост от осъвременяване или друга причина/, то разглеждането на същите въпроси не би допринесло за развитието на правото и точното прилагане на закона.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на Е. М. М. се иска допускане до касационно обжалване на въззивното решение за проверка на допустимостта му, с твърдения, че е поискана делба на несъществуващ имот /апартамент от 158 кв.м./, че съдът се е произнесъл по непредявен иск – за делба на реална част от апартамент от 158 кв.м., каквато претенция не е заявявана. Настоящият състав намира, че няма вероятност обжалваното решение да е недопустимо. Вярно е, че с исковата молба се претендира съдебна делба на апартамент, находящ се в [населено място], на [улица], ет. 2, с площ от 158 кв.м. По делото е установено, че описаният имот към 2006 г. е бил разделен фактически на два апартамента, нанесени в одобрената кадастрална карта като самостоятелни обекти на собственост. При тези данни законосъобразно е прието, че се дължи произнасяне по иска за делба на имота в състоянието, в което се намира към приключване на устните състезания в инстанцията по същество, като се съобрази, че съсобственици на новообразуваните обекти са собствениците на първоначално съществуващия обект, при дялове идентични с дяловете им върху обекта преди разделянето му. От изразените по делата становища от страна на ищеца и процесуалния му представител е видно, че искането му е да се съобрази разделянето на апартамента на две самостоятелни жилища и да се допусне делба на двата обекта /в този смисъл е изявлението на пълномощника му адв. Р. в проведено на 29. 05. 2013 г. открито съдебно заседание/. По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице произнасяне по непредявен иск за делба, нито по иск за делба на несъществуващ имот. Липсва и противоречие с цитираните от жалбоподателката решения на ВКС – решение № 68 от 25. 03. 2013 г. по гр. д. № 936/2012 г. и решение № 153 от 01. 08. 2011 г. по гр. д. № 39/2011 г. И с двете решения са дадени отговори на въпроси, поставени във връзка с прилагането на разпоредбата на чл. 266, ал. 1, ал. 2 и ал. 3 ГПК, поради което същите са неотносими към обсъжданите проблеми, касаещи допустимостта на въззивното решение. Още повече, че в случая цитираните процесуални норми са неприложими, тъй като исковата молба е подадена преди влизане в сила на ГПК, обн. ДВ бр. 59/2007 г. и въззивното производство е следвало да се проведе и е проведено по реда на чл. 196 – чл. 211 ГПК /отм./.
Следващата група въпроси касаят задължението на въззивния съд да изложи собствени фактически и правни изводи, да обсъди всички събрани по делото доказателства, както и всички направени от страните доводи и възражения. Твърди се, че приетото от въззивния съд по тези въпроси противоречи на решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК – решение № 210 от 15. 08. 2014 г. по гр. д. № 6605/13 г., 4 г.о., решение № 60 от 05. 06. 2013 г. по гр. д. № 546/2012 г., 4 г.о., решение № 149 от 3. 07. 2012 г. по гр. д. № 1084/2011 г., 3 г.о., решение № 217 от 09. 06. 2011 г. по гр. д. № 761/2010 г., 4 г.о.
Така твърдяното противоречие не е налице. Въззивният съд е изложил собствени мотиви, касаещи спора от фактическа и правна страна, които отразяват решаваща правораздавателна дейност на инстанция, разглеждаща по същество материалноправния спор, а не проверяваща дейност на контролно-отменителна инстанция. Обсъдени са, всестранно и пълно, поотделно и в тяхната съвкупност, всички събрани по делото доказателства, които са допустими и относими към правния спор и необходими за изясняване на делото от фактическа страна, като е отразено върху кои доказателства се основава приетата за установена фактическа обстановка. Разгледани са всички възражения и доводи на страните. А оплакването за несъответствие между фактически изводи и събрани доказателства представлява касационно основание за неправилност по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК, разглеждането на каквото в производството по чл. 288 ГПК е недопустимо.
Поставен е и въпрос относно възможността съдът да приложи чл. 76 ЗН, ако не е бил сезиран с иск или с възражение. Твърди се разрешаването му в противоречие с решение № 158 от 13. 06. 2011 г. по гр. д. № 1522/2010 г., 2 г.о., решение № 472 от 3. 12. 2012 г. по гр. д. № 231/2011 г., 1 г.о., решение № 210 от 09. 05. 2012 г. по гр. д. № 317/2011 г., 1 г.о.
Така твърдяното противоречие не е налице.
Възражение за относителна недействителност по чл. 76 ЗН на договора за покупко-продажба, сключен на 20. 02. 2008 г., с н.а. № 20/08 г., с който М. М. е продал на Й. и И. С. процесния недвижим имот, е направено от ищеца Д. С., чрез процесуалния му представител адв. Р., в проведеното на 29. 05. 2013 г., пред районния съд, открито съдебно заседание, до приключване на устните състезания /вж. стр. 2 от лист 184 от делото на СРС/. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/2001 г., ОСГК на ВКС, точки 1 и 2, неразпоредилият се с дела си съделител-наследник, легитимиран да се позове на относителната недействителност, може да упражни това право чрез установителен иск или чрез възражение, до приключване на устните състезания в първата фаза на делбеното производство. Действията на въззивния съд по разглеждане на направеното от ищеца, до приключване на устните състезания пред първоинстанционния съд, възражение по чл. 76 ЗН напълно съответстват указанията, дадени с тълкувателното решение.
Следващата група въпроси касаят възможността за придобиване по давност на наследствен имот от един от сънаследниците: а/. възможно ли е сънаследник да придобие по давност реална част от наследствен недвижим имот, която реална част представлява самостоятелен обект на правото на собственост и е обособена като такава въз основа на неформално споразумение между сънаследниците за разделяне на недвижимия имот на два самостоятелни недвижими имота с цел разпределение на ползването им; б/. възможно ли е придобиване по давност на имот чрез присъединено владение на праводателя, съгласно чл. 82 ЗС; в/. приложима ли е презумпцията по чл. 69 ЗС; г/. при неоспорване основателността на направено от съделителите възражение за придобиване по давност на делбения имот и установени елементи на правопораждащия фактически състав, оправомощен ли е въззивният съд да приеме неоснователност на възражението. Твърди се разрешаване на така поставените въпроси в противоречие с решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК – решение № 270 от 20. 05. 2010 г. по гр. д. № 1162/2009 г., 2 г.о., решение № 145 от 14. 06. 2011 г. по гр. д. № 627/2010 г. на ВКС, 1 г.о., решение № 3 от 19. 01. 2016 г. по гр. д. № 3973/2015 г., 1 г.о., ТР № 4/12 г., ОСГК.
Първите два въпроса не са обусловили решаващите изводи на въззивния съд. Същият е счел за неоснователно направеното от праводателя на жалбоподателката М. М. възражение за придобивна давност не защото е приел принципна невъзможност да се придобие по давност реална част от наследствен недвижим имот, представляваща самостоятелен обект на правото на собственост и ползваща се, по неформално споразумение с останалите сънаследници, от направилия възражението за придобивна давност сънаследник, нито защото е приел невъзможност към владението на правоприемника да се присъедини това на праводателя. Съображенията за неуважаване възражението за придобивна давност са различни, свързани със следното: прието е, че праводателката на ищеца Е. С. е имала качеството на държател, а не на владелец на обособената реална част от имота и е обитавала същия на основание договор за заем за послужване; след смъртта й наследниците й М. М. и Т. С. са си разпределили ползването на двете самостоятелни жилища по взаимно съгласие, изразяващо намерението им да зачитат правата на другия съсобственик върху всеки от апартаментите; прието е неприложимост на презумпцията на чл. 69 ЗН и недоказаност на настъпването на субективна промяна в намерението на М. М., достигнала до знанието на Т. С., за своене на притежаваната от Т. С. идеална част от правото на собственост върху ползвания от М. апартамент.
По въпроса за приложимостта на презумпцията на чл. 69 ЗН изводите на въззивния съд съответства напълно на тълкуването на нормата и указанията по прилагането й, дадени с ТР № 1/2012 г., ОСГК на ВКС, според което при съсобственост, възникнала от наследяване, всеки наследник е владелец на собствената и държател на чуждите идеални части от правото на собственост върху общата вещ и, за да може да придобие по давност чуждите идеални части, следва да превърне с едностранни действия, по явен и недвусмислен начин, държането върху тях във владение.
Последният въпрос, свързан с тълкуването и прилагането на чл. 79 ЗС, не е обсъждан от състава на градския съд. Мотивите към решението не съдържат извод, според който по делото са установени всички елементи на пораждащия правото на собственост фактически състав на чл. 79 ЗС, нито извод за безспорност на твърдението за осъществявано владение върху имота или за признание основателността на възражението за придобивна давност. Напротив, прието е, че съделителят М. М. е бил държател, а не владелец на притежаваните от Т. С. идеални части, тъй като е упражнявал фактическа власт върху същите въз основа на споразумение по чл. 32, ал. 1 ЗС /т.е. прието е неосъществяване на елементите на фактическия състав на придобивната давност/, а възражението за придобиване на собствеността върху апартамента по давност от М. М. е било оспорено от ищеца Д. С..
В останалите си части изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК съдържа оплаквания за необоснованост на съдебното решение /предвид несъответствието на изводите на съда със събраните по делото доказателства/, за постановяването му при допуснати съществени процесуални нарушения /избирателно и едностранно обсъждане на част от събраните по делото доказателства, произнасяне по непредявени възражения, недадени указания за разпределение на доказателствената тежест съгласно чл. 109 ГПК отм./, както и за постановяването му в противоречие с материалния закон /чл.чл. 79, 82 и 60 ЗС/. Тези оплаквания представляват касационни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК и разглеждането им в производството по чл. 288 ГПК е недопустимо.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.
Ответницата по касационните жалби Л. М. претендира разноски за касационната инстанция, но няма данни да е направила такива.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2692 от 21. 04. 2017 г. по гр. д. № 17086/2013 г. на Софийски градски съд, ГО, III В въззивен състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: