О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 353
София, 31.07.2017 година
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито заседание на 31.05.2017 две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
при секретар
изслуша докладваното от председателя (съдията) ЗЛАТКА РУСЕВА
дело № 506/2017 година
Производството е по член 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх.№164496/20.12.2016г.,подадена от [фирма],С.,чрез пълномощника му адвокат Й. Д.,против решение №7938/01.11.2016г. на Софийски градски съд,гражданска колегия,ІІ-Д въззивен състав,постановено по в.гр.д.№3040/2016г. по описа на същия съд,с което се потвърждава решение от 09.11.2015г. по гр.д.№20749/2012г. по описа на Софийски районен съд,Іго,35 състав-за:1. признаване за установено по отношение на [фирма],С.,че С. С. Х. е собственик на 1/2 от реална част от 717 кв.м по букви Щ-Б-В-Г-Д-Я-Щ на комбинираната скица,към заключението на СТЕ,неразделна част от настоящето решение,които реални части са от поземлен имот,целият с площ от 1702 дка,находящ се в строителните граници на [населено място],местн.”Т. р.”,представляващ имот №1739 от кадастрален район 701 по плана на новообразуваните имоти на в.з.Б.,при описани в решението граници,2.признаване за установено по отношение на [фирма],С.,че Ю. С. К. е собственик на останалата 1/2 идеална част от 717 кв.м по букви Щ-Б-В-Г-Д-Я-Щ на комбинираната скица,към заключението на СТЕ,неразделна част от настоящето решение,които реални части са част от гореописания поземлен имот и 3. осъжда [фирма],С.,на основание член 108 ЗС да предаде владението върху реална част от 717 кв.м по букви Щ-Б-В-Г-Д-Я-Щ на комбинираната скица към заключението на СТЕ,неразделна част от настоящето решение,които реални части са от поземлен имот,целият с площ от 1702 дка,находящ се в строителните граници на [населено място],в местн.”Т. р.”,представляващ имот №1739 от кадастрален район 701 по плана на новообразуваните имоти на в.з.”Б.” при описани в решението граници.
В касационната жалба се правят оплаквания,че въззивното решение е неправилно,необосновано и незаконосъобразно,като се иска неговата отмяна.
Ответниците по касационната жалба С. Х. и Ю. С.,чрез пълномощника си адвокат З. О.,в депозирания по делото писмен отговор,считат че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и молят същото да не се допуска,а по същество-считат жалбата за неоснователна,като се претендират разноски за настоящото производство.
С решаващите си мотиви въззивният съд е констатирал,че с решение №11654-1/02.07.2010г. на Общинска служба земеделие”О. к.”,на наследниците на С. П. К.-ищците С. С. Х. и Ю. С. К.,е възстановено правото на собственост на нива от 1,702 дка,находяща се в строителните граници на [населено място],в местн.”Т. р.”,имот №1739 от кадастрален район 702 по плана на новообразуваните имоти,което решение като инддивидуален административен акт на органа по реституционното производство,влязло в сила,е породило вещноправното си действие и като такова има конститутивно действие по отношение на обектите-с оглед индивидуализацията на имотите,и субектите на установеното право на собственост и легимира лицата като собственици на възстановения имот,поради което е стигнал до извода,че е завършена процедурата по земеделска реституция по ЗСПЗЗ и че в съответствие с чл.14,ал.1т.1 ЗСПЗЗ решението,заедно с приложените удостоверения и скици,се удостоверява правото на собственост на наследниците на С. П. К. върху съответната реална част от процесния имот.Наред с това, съдът е преценил,с оглед всички събрани по делото доказателства настъпването на реституционния ефект по отношение на процесната част от имота,като е посочил,че с решението на ОСЗ спорният имот е индивидуализиран в достатъчна степен,съгласно приетото с ТР №1/1997г. на ОСГК на ВС,както и с удостоверението по член 13,ал.5 ППЗСПЗЗ,поради което са налице достатъчно доказателства за точната индивидуализация на земята и последната е могла да бъде предмет на земеделска реституция.Съдът е посочил,че ответника [фирма] по силата на покупко-продажба от 25.04.2007г.,обективирана с нот.акт №91/2007г. на нотариус В. М.,е придобило правото на собственост от продавача [фирма],върху следния недвижим имот:хотел с ресторант,находящ се в [населено място],район Б.,представляващ двуетажна масивна сграда със сутерен,като в частта при кухненския блок и ресторанта е едноетажна,а при хотела двуетажна,застроена на площ от 640,75 кв.м с разгъната застроена площ от 1450 кв.м,заедно с дворното място,върху което е построена сградата,съставляващо парцел ІV-за почивен дом от кв.№24 по плана на в.з.Б.,целия с площ от 7 604 дка,като от заключението на съдебно-техническата експертиза се установява,че по букви Щ-Б-В-Г-Д-Я-Щ на скицата неразделна част от последното,попада частта от имот 7011739,възстановен на ищците с горепосоченото решение на ОСЗ”О. к.”/оцветен в червено/,и с отговора на исковата молба ответното дружество оспорва основателността на исковите претенции,решението на ОбСЗ”О. к.” за реституиране имота на ищците по реда на ЗСПЗЗ,по реда на член 193 ГПК,като ищецът бъде задължен да представи решението в оригинал,както и прави възражение за изтекла придобивна давност в него полза с придобиване на имота от 2007г.и присъединено владение,осъществявано от праводателя му „Ч.-С.,АД от 1996 година.Съдът е отбелязъл изрично,че липсват конкретно изложени твърдения в какво се изразява порочността на индивидуалния административен акт,както и своевременно направени доказателствени искания в тази насока,поради което е прието,че твърдяната неистинност на този акт не е била доказана.По отношение на новите възражения на ответника,настоящ касатор,изложени в писмената му защита и въззивната жалба,въззивният съд е приел,че същите се явяват преклудирани/арг. чл.133 ГПК и чл.147 ГПК/,поради което на основание член 286,ал.1 ГПК е недопустимо навеждането на нови обстоятелства във въззивното производство и не следва да се разглеждат.Във връзка с направеното възражение за придобиване на процесната реална част по давност от ответника,съдът е посочил,че съгласно предвиденото в разпоредбата на член 10,ал.13,изр.2 ЗСПЗЗ,приобретателите на обобществените земеделски земи,какъвто е ответника [фирма],не могат за се позовават на придобивна давност,която норма следва да се тълкува и съобрази с разпоредбата на член 5,ал.2 ЗВСОНИ,поради което и съобразно приетото с цитираната в решението задължителна съдебна практика на ВКС,придобивната давност започва да тече от влизане в сила на решението на Общинската служба земеделие за възстановяване правото на собственост.В съответствие с това,в настоящия случай реституционната процедура по отношение на спорния имот е приключила с влизане в сила на горепосоченото решение пред 2010г.,поради което въпреки,че фактическата власт върху имота се е осъществявала от 1996г. от праводателя на ответника- [фирма] ,а впоследствие от 2007г. и от самия него,съдът е посочил същото за правно ирелевантно,тъй до момента на подаване на исковата молба-25.02.2012г. изискуемият срок не е изтекъл.
В изложението си на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение,приложено към касационната жалба,касаторът заявява/цитирам/:
„І.Изложение на основанията за допускане на касационно обжалване на чл.280,ал.1,т.1 ГПК.
Правилно Съда е приел,че дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките на заявените с въззивната жалба доводи,съобразно нормата на чл.269,изр.2 от ГПК.И неправилно е приел,че по останалите въпроси в своята проверка въззивния съд е ограничен от приложимите към спора материалноправни норми,като се е позовал на т.1 от ТР №1 от 9.12.2013г. на ВКС по гр.д.№1/2013г.Изключение от този принцип е когато е налице нарушение на императивна материалноправна норма,което може да бъде констатирано като порок от касационната инстанция и без да е било изрично заявено като касационно основание.Това изключение от забраната за служебната проверка на правилността на обжалвания съдебен акт е и в правомощията на въззивния съд при действието на ГПК/в сила от 01.03.2008г./,тъй като в правомощията на въззивната инстанция е да решава спора по същество.
В случая е налице противоречие на въззивния акт с Тълкувателно решение №1/2001г. от 17.07.2001г. по гр.д.№1/2001г на ОСГК на ВКС.”
Така поставеният въпрос,който кореспондира на даденото разрешение с приетото с т.1 на Тълкувателно решение №1/2013г. на ОСГТК на ВКС,във връзка с правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и реашване на делото,предвид разпоредбата на член 269,ал.2 ГПК,е разрешен от въззивния съд в съответствие с това тълкувателно решение на ВКС,както и самият касатор изрично посочва,съгласно цитираното по-горе в неговото изложение.Твърдението му,че е налице противоречие с точка 10 на Тълкувателно решение №1/2001г. на ОСГК на ВКС,е неоснователно,тъй като такова липсва.ТР №1/2001г. е постановено при действието на отменения ГПК,чиято принципна постановка,че при проверка на правилността на въззивното решение касационният съд е ограничен от заявените в жалбата оплаквания,но не и при нарушение на императивна материалноправна норма,което може да бъде констатирано като порок от касационната инстанция и без да е изрично заявено като касационно основание,е възприета и с ТР №1/2013г.,като в мотивите на последното е посочено,че това изключение от забраната за служебна проверка на правилността на обжалвания съдебен акт следва да се приеме и по отношение правомощията на въззивния съд при действието на ГПК/в сила от 01.03.2008г./,тъй като правомощията на въззивната инстанция при решаването на спора по същество са аналогични на тези на касационния съд при отменения ГПК.
С оглед постановеното с решаващите мотиви на въззивното решение,разрешването на този въпрос ,не е в противоречие,а напротив в съответствие със тази задължителна практика на ВКС.
Освен това,в подкрепа на горепосочените доводи,касаторът е цитирал практика –решения на състави на ВКС по отменения ГПК,което не може да обоснове хипотезата на член 280 ,ал.1,т.1 ГПК,тъй като те не са част от задължителната практика на ВКС,а посочената задължителна такава- решение в производство по член 290 ГПК по гр.д.№174/2011г. по описа на ВКС,Іго,е напълно неотносима към поставения от касатора въпрос,съответно към проетото с решаващите мотиви.
В точка второ римско от изложението на касатора,наименована”изложение на основанията за допускане на касационно обжалване на чл.280,ал.1,т.3 ГПК”,последният е посочил „спорни въпроси”,както и какво въззивния съд приел по тях,от което според него възниквали въпроси/цитирам/:”дали съда е длъжен да следи и служебно за събиране на относими доказателства,или ще извърши проверка на законосъобразността на събраните по делото писмени доказателства само ако страна възрази своевременно,както и че е спорно с оглед събраните писмени доказателства,дали са налице предпоставките за възстановяване на имота,следвало ли е съдът да осъществи косвен съдебен контрол върху законосъобразността на реституционната процедура” и в заключение касаторът заявява/цитирам/:
„По тези основни въпроси по делото липсва произнасяне”
Преди всичко,съгласно приетото с т.1 на ТР №1/2009. на ОСГТК на ВКС,касаторът е длъжен да формулира точно и ясно правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело,разрешен с обжалваното въззивно решение,който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото.Очевидно,горепосочените като правни въпроси,не са такива по смисъла на ТР №1/2009г.,тъй като не са разрешавани в обжалваното въззивно решение и не са обусловили правните изводи на съда,както и сам касаторът посочва по-горе в цитираната част от изложението му.
Липсата на формулиран правен въпрос,както е в настоящия случай,само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение,без да се обсъждат допълнителните основания за това.
На ответниците по касационната жалба С. С. Х. и Ю. С. К.,следва да се присъдят поисканите и направени разноски по делото за настоящото производство в размер на 1200 лева,представляващи адвокатско възнаграждение,съгласно приложения списък по член 80 ГПК-по 600 лева за всяка от тях,и договора за правна защита и съдействие от 24.01.2017г.
Водим от горното, съставът на второ гражданско отделение на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №7938/01.11.2016г. на Софийски градски съд,гражданска колегия,ІІ-Д отделение,постановено по в. гр.д.№3040/2016г. по описа на същия съд.
ОСЪЖДА [фирма],гр.С. да заплати на С. С. Х. сумата от 600 лева/шестстотин лева/ и на Ю. С. К. сумата от 600 лева/шестстотин лева/ разноски по делото за настоящата касационна инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: