Определение №354 от 10.6.2015 по гр. дело №1787/1787 на 1-во гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 354
София 10.06.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и девети април две хиляди и петнадесета година в състав:

Председател: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА
Членове: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА

изслуша докладваното от съдията В. Атанасова гр.д. № 1787/2015 година.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Подадена е касационна жалба от М. Й. М. против решение № 467 от 1. 10. 2014 г. по гр. д. № 558/2014 г. на Пернишкия окръжен съд, ГО, ІІІ с-в. в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният от М. Й. М. срещу държавата, представлявана от областния управител, упълномощен от министъра на регионалното развитие и благоустройството и от министъра на земеделието и храните, установителен иск за собственост. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа, че са налице основанията на чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответната страна по касационната жалба – държавата, представлявана от областния управител на Пернишка област, упълномощен от министъра на регионалното развитие и благоустройството, изразява становище за липса на твърдяните от касатора основания по чл. 280 ГПК за допускане касационно обжалване на решението. Министърът на земеделието и храните не изразява становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:
С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение на районен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от М. М. против държавата иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ЗС, за признаване за установено, че ищецът е собственик на недвижим имот, находящ се в [населено място], общ. Б., м. „Село”, с площ от 3314 кв.м., представляващ бивш стопански двор на ТКЗС и прилежаща площ към обект „Склад за зърнени храни”, нанесен като имот № 000192, при граници: имот № 000190 – стопански двор Д.-МЗГ, имот № 000190 – стопански двор Д.-МЗГ, имот № 016104 – ливада по чл. 19 ЗСПЗЗ по картата на възстановената собственост.
За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че ищецът не е придобил собствеността на твърдяните от него основания – нито на основание наследяване на М. Г. Г. и влязло в сила решение № 26/1 от 15. 04. 1993 г. на ПК – [населено място], нито на основание договор за покупко-продажба от 28. 12. 1994 г., сключен с ТКЗС „Г.”, [населено място]. Приел е, че собствеността върху имота не е възстановена по ЗСПЗЗ, тъй като по отношение на наследниците на М. Г. и за същия имот има постановени две решения с идентичен номер и дата на издаване, но с различни изходящи номера – решение № 26/1 от 15. 04. 1993 г., с изх. № 917/12. 12. 1993 г., с което се отказва възстановяване на собствеността и решение № 26/1 от 15. 04. 1993 г., с изх. № 917/12. 10. 1994 г., с което се възстановява собствеността върху процесния имот. Според поредността на номерата на извеждане на решенията е прието, че първо по време е било постановено решението, с което се отказва възстановяване на собствеността и едва след влизането му в сила е постановено второто положително реституционно решение, което обаче е нищожно, тъй като е издадено при влязло в сила предходно решение, представляващо стабилен административен акт, което поземлената комисия не е имала право да изменя. Приел е, че собствеността върху земята не е придобита и на основание договор за покупко-продажба, тъй като от описанието на прехвърления имот в договора, от тръжната документация, от протокол за въвод във владение на сградите от 7. 01. 1997 г. и издадения на името на ищеца констативен нотариален акт № 196/2003 г. се установява, че предмет на сделката са били само построената в имота сграда „Склад за зърнени храни” с площ от 814 кв.м., състояща се от хамбар, навес и склад. Приел е, че този извод се подкрепя и от наличието на висяща процедура, инициирана от ищеца със заявление вх. № 497/10. 06. 2010 г., за продажба на земята като прилежащ терен към сградите по реда на чл. 45а ЗСПЗЗ. Приел е, че имотът е частна държавна собственост, актуван като такава с А. № 3587/16. 09. 2010 г., на осн. чл. 27, ал. 10 ЗСПЗЗ и чл. 45, ал. 10 ППЗСПЗЗ.
От изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се извеждат следните правни въпроси: а/. допустимо ли е ответникът по иск за собственост, основан на земеделска реституция, който не претендира да е бил собственик на спорния имот към образуване на ТКЗС, да оспорва валидността и законосъобразността на влязло в сила решение на органа по земеделска реституция, възстановяващо собствеността; б/. длъжен ли е съдът при постановяване на решението да обсъди всички представени по делото писмени и гласни доказателства; в/. длъжен ли е съдът при преценка основателността на иска да разгледа всички посочени от ищеца придобивни основания и да изложи мотиви по въведените от страните доводи. Твърди се, че по първия въпрос въззивното решение противоречи на ТР № 5/13г. по т.д. № 5/11г. ОСГК и на решения на ВКС по чл. 290 ГПК /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/, а по останалите въпроси не е съобразено с решения на ВКС по чл. 290 ГПК /основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.
По първия въпрос не е налице твърдяното противоречие между приетото от въззивния съд и посочените от касатора решения на ВКС, представляващи задължителна съдебна практика /решение№ 540 от 13. 07. 2010 г. по гр. д. № 1837/2009 г. на ВКС, І г.о., решение № 365 от 15. 10. 2010 г. по гр. д. № 1493/2009 г. на ВКС, решение № 329 от 27. 04. 2010 г. по гр. д. № 927/2009 г. на ВКС, решение № 161 от 29. 07. 2014 г. по гр. д. № 6153/2013 г. на ВКС, І г.о./. В цитираните решения е прието, че ответникът по иск за собственост, основан на земеделска реституция, който не претендира да е бил носител на правото на собственост към образуване на ТКЗС, може да противопоставя само възражения, основаващи се на факти, настъпили след колективизацията на земеделската земя, в какъвто смисъл е и ТР № 9/2012 г. В нито едно от тези решения, обаче, не се съдържа извод, че ответникът по такъв иск няма право да възразява срещу валидността на положителното реституционно решение, от което ищецът черпи права. А и решението за възстановяване на собствеността е правопораждащ факт, настъпил след образуване на ТКЗС и обобществяване на земята. Приетото от окръжния съд не противоречи и на ТР № 5/13 г. по т.д. № 5/11 г. ОСГК, според което при спор за собственост държавата не е обвързана от постановен административен акт за възстановяване право на собственост върху земеделски земи и гори по реда на ЗСПЗЗ и З..
Относно втория въпрос също не се установява въззивното решение да противоречи на представените решения по чл. 290 ГПК /решение № 212 от 1. 02. 2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, ІІ т.о. и решение № 241 от 17. 10. 2012 г. по гр. д. № 850/2011 г. на ВКС/. Фактическите и правни изводи на състава на окръжния съд са направени след обсъждане на всички събрани по делото писмени и гласни доказателства – на двете противоречиви решения на ПК, на преписката по сключване с ликвидационния съвет на ТКЗС на договора за продажба на процесната сграда и цялата тръжна документация към него, на висящата преписка за изкупуване на прилежащия терен към сградите, на акта за частна държавна собственост, на свидетелските показания и заключенията на съдебно-техническите експертизи. След съвкупната им преценка е направен обоснован извод, че ищецът не е придобил собствеността върху спорния терен нито на основание земеделска реституция, нито на основание договор за покупко-продажба.
Относно последния въпрос – вярно е, че съдът е бил длъжен да обсъди и въведеното от ищеца, при условията на евентуалност, основание по чл. 79 ЗС – придобиване на имота по давност, чрез упражнявано от 1993 г. /влизане в сила на реституционното решение по ЗСПЗЗ/ до 1. 06. 2006 г. /влизане в сила на пар. 1 от Закона за допълнение на Закона за собствеността, според която норма давността за придобиване на държавни и общински имоти спира да тече до 31. 12. 2017 г./ владение. Обсъждането на този довод, обаче, не би повлияло на крайния извод за неоснователност на иска предвид обстоятелството, че ищецът е недобросъвестен владелец /владението се основава на нищожно решение на поземлената комисия от 1993 г., а не на договор с ТКЗС от 28. 12. 94 г., тъй като предмет на последния е само сградата без земята/, че процесният имот е частна държавна собственост /съгласно чл. 45, ал. 10 ППЗСПЗЗ/ и актуван като такъв, че забраната за придобиване по давност на вещи частна държавна собственост е отпаднала считано от 1. 06. 1996 г. /с изменение на чл. 86 ЗС и по силата на чл. 7, ал. 3 З./, както и предвид цитираната по-горе разпоредба на пар. 1 от Закона за допълнение на Закона за собствеността в сила от 1. 06. 2006 г. /посл. изм. ДВ бр. 107/14 г./. Тъй като разглеждането на поставеният въпрос не би оказало влияние на крайния извод на съда, касаещ основателността на иска, то същият не е решаващ за изхода на делото и не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението и по този въпрос.
При този изход на делото касаторът следва да бъде осъден да плати на Областна администрация – П. сумата 500 лв. юрисконсултско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба, на осн. чл. 78, ал. 8 ГПК и чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1/1994 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
По изложените по-горе съображения Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 467 от 1. 10. 2014 г. по гр. д. № 558/2014 г. на Пернишкия окръжен съд, ГО, ІІІ с-в. в частта, с която е потвърдено решение от 22. 01. 2014 г. по гр. д. № 19/2013 г. на Пернишкия районен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от М. Й. М. срещу държавата, представлявана от областния управител, упълномощен от министъра на регионалното развитие и благоустройството и от министъра на земеделието и храните, установителен иск за собственост на недвижим имот, находящ се в [населено място], общ. Б., м. „Село”, с площ от 3314 кв.м., представляващ бивш стопански двор на ТКЗС и прилежаща площ към обект „Склад за зърнени храни”, който имот е нанесен като имот № 000192, при граници: имот № 000190 – стопански двор Д.-МЗГ, имот № 000190 – стопански двор Д.-МЗГ, имот № 016104 – ливада по чл. 19 ЗСПЗЗ по картата на възстановената собственост.
ОСЪЖДА М. Й. М., на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, да плати на Областна администрация – П. сумата 500 лв. разноски за касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:

Scroll to Top