О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 354
гр.София, 13.03.2014г.
в и м е т о н а н а р о д а
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети март, две хиляди и четиринадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: светла бояджиева
Любка андонова
като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д.N 6906 описа за 2013 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Обжалвано е решение от 22.03.2013г. по гр.д.№12124/2012г. на ГС София, с което е уважен частично иск с правно основание чл.200 КТ срещу [фирма].
Жалбоподателят – К. Г. П., чрез процесуалния си представител поддържа, че с обжалваното решение, в частта му, с която е отхвърлен иска с правно основание чл.200 КТ до пълния му размер, съдът се е произнесъл по правен въпрос в противоречие с практиката на ВКС. Оспорва жалбата на другата страна.
Жалбоподателят – [фирма], чрез процесуалния си представител поддържа, че с решението, в частта му, с която е уважен иск с правно основание чл.200 КТ, съдът се е произнесъл по правни въпроси, които са от значение за точното приложение на закона и развитие на правото. Оспорва жалбата на другата страна.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, приема за установено следното:
Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне.
С обжалваното решение въззивният съд, като е отменил частично първоинстанционното решение, е осъдил [фирма] на основание чл. 200, ал. 1 КТ да заплати на К. Г. сумата 10000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди – болки и страдания от травматично увреждане при трудова злополука от 04.10.2010г., ведно със законните лихви върху главницата за периода, считано от 11.10.2011г. до окончателното й изплащане, като отхвърлил иска за горницата до пълния предявен размер от 50 000 лв., като неоснователен, както и сумата сумата 1 053,22 лв.- обезщетение за забавено изпълнение на главницата за обезщетение по чл. 200 КТ за периода 04.10.2010г. до 10.10.2011г., вкл., като отхвърлил иска с правно основание чл.86 ЗЗД за горницата до пълния предявен размер от 5 300 лв. като неоснователен.
Съдът е приел, че са налице предпоставките на чл. 200, ал. 1 КТ за възлагане на професионалния риск от увреждането на работника върху работодателя – ответник за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди – наличието на трудово правоотношение между ищеца и ответника и причинена временна неработоспособност на ищеца от настъпилата с него трудова злополука. Посочено е, че поради признаването на характера на злополуката като трудова / причинена в резултат на пътно-транспортно произшествие на 04.10.2010 при отиване на работа/, по предвидения в закона ред (чл. 55 и сл. КСО) – с разпореждане на длъжностното лице от С. – НОИ – в настоящото производство не могат да се разглеждат доводи на работодателя отричащи “трудовия” й характер, тъй като възраженията срещу това са преклудирани. Прието е, че признаването на злополуката за трудова, по предвидения в закона е достатъчно основание за възникване на задължението на работодателя за обезвреда.
Съдът е взел предвид заключението на съдебно-медицинската експертиза за да установи какъв е характера и тежестта на увреждането на ищеца по делото и е приел, че последният е получил травматично увреждане – неразместено счупване на лъчевата кост на лявата ръка на типично място, което се получава при опасност от падане, когато залитналият протяга към земята или твърдата плоскост по – близката си ръка, за да омекоти съприкосновението, като проведеното лечение е типично за увредата – гипсова имобилизация за 30 дни и костната е напълно възстановена. Прието е, че болките и страданията на пострадалия от посоченото увреждане са били за период от около 2 месеца със средна интензивност първите 10 – 15 дни и постепенно затихване към края на периода, като за период от няколко години при рязка промяна във времето или висока влажност ищецът може да изпитва неприятни усещания до явна болка в мястото на счупването. Прието е също така, че на 09.03.2011г. е документирано второ счупване след първоначално декларираното като резултат от трудовата злополука, но не може да се установи дали се касае за едно счупване, документирано два пъти или за две счупвания. Съдът е възприел заключението на вещото лице, което е категорично, че възстановителният период за около 85 % от случаите на процесната увреда е максимум 60 дни, а 4 месеца, колкото ищецът е бил в отпуск поради временна неработоспособност, е възстановителният период за счупването на двете кости на предмишницата, а не само на лъчевата, каквото е установено в случа, като в случая в медицинската документация няма отразено настъпило усложнение при ищеца, налагащо по – дълъг период за възстановяване и няма образни изследвания, въз основа на които да се прецени продължителността на възстановяването. При тези данни съдът е счел, че с отлед разпоредбата на чл.52 ЗЗД обезщетение в размер на 10 000 лева ще е достатъчно за обезщетяване на претърпените неимуществени вреди.
Съдът е счел, че не са налице предпоставките на чл.201, ал.1 и 2 КТ за изключване отговорността на работодателя или за намаляване на същата.
В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят К. Г., чрез процесуалния си представител поддържа, че с решението е даден отговор на правен въпрос от значение за спора: за обема на релевантните обстоятелства, които следва да се съобразят при определяне справедлив размер на обезщетение по смисъла на чл.52 ЗЗД. Поддържа, че са налице основания по чл.280, ал.1,т.1-3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят [фирма], чрез процесуалния си представител поддържа, че с решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора : за това следва ли да се присъди обезщетение по чл.200 КТ, ако в исковата молба не е посочено какво е конкретното увреждане, претърпяно в резултат на трудова злополука и следва ли съдът да съобразява конкретната продължтелност на възстановителния период след увреждане в резултат на трудова злополука при определяне размера на дължимо се обезщетение за неимуществени вреди. Поддържа, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
С оглед данните по делото и изложените съображения Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о. намира, че не следва да бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение по посочените и в двете жалби въпроси и на сочените в тях основание. за обема на релевантните обстоятелства, Въпросите за обема на обстоятелствата, които следва да се съобразят при определяне справедлив размер на обезщетение по смисъла на чл.52 ЗЗД и следва ли съдът да съобразява конкретната продължтелност на възстановителния период след увреждане в резултат на трудова злополука при определяне размера на дължимо се обезщетение за неимуществени вреди, поставени от двамата жалбоподатели касаят преценката за определяне справедлив размер на обезщетение за неимуществени вреди от трудова злополука. По този въпрос въззивният съд се е произнесъл в решението си при съобразяване с трайната и задължителната практика на ВКС. В същата се приема, че справедливото обезщетяване, каквото изисква чл. 52 ЗЗД, на всички неимуществени вреди, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията, на трайните поражения върху физическата цялост и здраве на пострадалото лице в във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии. Посочва се, че определената сума пари в най-пълна степен следва да компенсира вредите. В съответствие именно с тази практика на ВКС съдът е присъдил обезщетение и за претърпените от ищеца неимуществени вреди, които се дължат именно поради необходимостта пострадалият да бъде компенсиран в най пълна степен за вредите. С оглед разпоредбата на чл. 52 ЗЗД размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, което налага съдът да извърши преценка на всички обективно съществуващи в конкретния случай обстоятелства, които са от значение за определяне на справедлив размера на обезщетението, като в раздел ІІ от ПП ВС № 4/1968 г., в сила и до сега, на съдилищата са дадени по задължителен начин разяснения във връзка с прилагането й. В този смисъл е и даденото разрешение в постановени по реда на чл.290 ГПК решение от 16.03.2012г. по гр.д.№1101/2011г., І ІІ г.о. на ВКС и решение от 01.07.2011г. по гр.д.№1553/2010г., ІV г.о. на ВКС.
По въпроса за това следва ли да се присъди обезщетение по чл.200 КТ, ако в исковата молба не е посочено какво е конкретното увреждане, претърпяно в резултат на трудова злополука , настоящият състав намира, че не е налице общо основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и даденото тълкувате в т.1 ТР №1/2009г. ОСГ ТК на ВКС. Този въпрос не е обусловил решаващите изводи на съда за частична основателност на предявения иск с правно основание чл.200 КТ и не е от значение за изхода по конкретното дело. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретнотодело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационнообжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това.
Предвид изложените съображения, съдът
О п р е д е л и :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение от 22.03.2013г. по гр.д.№12124/2012г. на ГС София.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: