О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 354
С., 02.05. 2019г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми февруари две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 3978/2018 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Р. К. Д., подадена чрез адв. М. Р. от САК, срещу въззивно решение № 1476 от 14.06.2018 г. на Софийския апелативен съд, постановено по в. гр. д. № 5619/2017 г., с което е потвърдено решение от 27.07.2017 г., постановено по гр. д. № 5768/2015 г. на Софийския градски съд в частта му, с която са отхвърлени предявените от Р. К. Д. срещу „Национална спортна база“ ЕАД искове по чл. 59 ЗЗД за присъждане на разликата от 16 159,50 лв. до 26 159,50 лв. и по чл. 86 ЗЗД за сумата от 7 000 лв.
В частта, с която искът по чл. 59 ЗЗД е уважен за сумата от 16 159, 50 лв., ведно със законната лихва от 05.05.2014 г. до окончателното й изплащане; отхвърлен е за разликата над 26 159, 50 лв. до 75 543 лв. и за периода от 10.12.2009 г. до 04.05.2010 г.; в частта, с която искът по чл. 86 ЗЗД е отхвърлен за разликата над 7000 лв. до претендираните 10000лв. и в частта на произнасянето по предявените от М. И. В. искове, първоинстанционното решение не е било предмет на въззивна проверка.
В касационната жалба се релевират доводи за недопустимост на решението като постановено при погрешна правна квалификация. Касаторът поддържа, че предявеният иск следва да се квалифицира като такъв по чл. 73, ал.1 ЗС, а не по чл. 59 ЗЗД, който е субсидиарен. Алтернативно се сочи неправилност на решението, поради необоснованост и нарушения на съдопроизводствените правила – основания по чл. 281, т.3 ГПК. Искането е за неговото обезсилване.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се поставят следните въпроси, за които касторът счита, че имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото:
1. ) „При наличието на драстично разминаване на дадената оценка в единичната експертиза, първоначалната тройна експертиза, неоспорена от ответника, и повторната тройна експертиза, назначена по искане на ищеца и оспорена от него, поради противоречие с доказателствата по делото, поражда ли се съмнение относно правилността на втората тройна експертиза, възприета от съда, и с оглед разпоредбите на чл. 201 ГПК налице ли са предпоставките на чл. 203, вр. с чл. 195, ал. 2 ГПК и съдът следвало ли е да назначи петорна експертиза с оглед обстоятелствата по делото поради противоречие в самите заключения и доказателствата по делото?“;
2.) „ Може ли с успех да се поддържа приетото от вещите лица и съда становище, че процесният имот не е електрифициран, водоснабден и няма излаз на улица, след като в същия имот, нанесен в кадастралния план със заповед № РД 2400-132/13.07.2001 г. след реституцията му е нанесен в кадастралния план при определяни граници и квадратура, в който имот има застроени и електрифицирана сгради, включително автосервиз, работилници и фирма за обработка на мрамор и гранит, след като имотът като цяло се води и има излаз на [улица], а процесният имот, заграбен от ответника е част от този имот?“;
3.) „ След като ответникът е заграбил без основание част от имота и го е превърнал в торище в нарушение на законовите изисквания и разпоредби, може ли да се приеме за правилно приетото от съдилищата становище за приемане на заключението на тройната експертиза, намаляваща цената за обезщетение на това основание след като е в нарушение на един от основните принципи в правото, че никой не може да черпи права от собственото си виновно поведение?“;
4.) „ След като за част от същия имот, от който „ А. С.“ е заграбила част от него, както ответникът, има влязло в сила решение за присъденото обезщетение с оглед разпоредбата на чл. 297 ГПК следвало ли е съда да съобрази задължителната сила на това решение при извършване на преценката за наличие на предпоставките за назначаване на петорна експертиза?“;
5.) „След като е изпратена нотариална покана, връчена по надлежния ред, съгласно разпоредбите на ГПК, можи ли да се приеме, че е налице пълно насрещно оборване на официален документ на базата на изходящ от самия ответник документ, че лицето получило нотариалната покана не е съответното длъжностно лице?“;
6.) „След като в предходното производство е предявена претенция за мораторна лихва, може ли да се приеме, че няма такова, тъй като се преповтаря с възражение пред втората инстанция с оглед неоснователното отхвърляне на иска от първата инстанция?“.
Ответната страна „Национална спортна база“ ЕАД изразява становище за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна в производството с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК, но не са налице сочените от касатора основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Съображенията за това са следните:
За да потвърди решението на СГС в обжалваната част въззивният съд е приел за установено, че в полза на ищците е възстановена собствеността върху недвижим имот, находящ се в [населено място],[жк], с пл. № 1375 /с площ от около 5 409 кв.м/, като преди реалното предаване на владението върху възстановения имот, части от него са били ползвани от „Столичен автотранспорт“ ЕАД, от различни наематели и от конната база „Х. А.“, а собствениците били въвеждани във владение в различните части от възстановения имот по различно време; че във владение на процесната площ от 843 кв. м. ищците били въведени от съдебен изпълнител на 10.12.2014 г. в изпълнение на влязло в сила решение на ВКС, І г.о., постановено на 29.07.2014 г. по гр. дело № 3934/2013 г., с което ответното дружество е осъдено да им предаде владението върху спорната част; че процесната част от възстановения имот – с площ от 843 кв. м., се намира в УПИ ІХ – „за конна база“ и за периода от 1960 до 10.12.2014 г. е представлявала част от общ терен, ползван от конната база „Х. А.“, като в процесната част е бил складиран тор от конете; че спортният обект Конна спортна база „Х. А.“ е включен в капитала на „ НСБ“ ЕАД през 2001 г. и че и преди, и през процесния период от 10.12.2009 г. до 10.12.2014 г. тези 843 в м. са използвани за „торище“ на конната база; че към 2010 г. „Столичен автотранспорт“ ЕАД вече не упражнявал фактическа власт върху части от общия имот с пл. № 1375, а през 2012 г. е била освободена и друга част, заемана от ЕТ „П. – К. П.“. Въззивният съд е приел за спорни между страните въпросите относно размера на обезщетението за ползване на процесния имот за периода от 05.05.2010 до 10.12.2014 г. и относно момента, от който следва да бъде начислявана лихва за забава върху дължимото обезщетение. Разяснил е, че предявеното искане е за присъждане на пропуснати ползи – наем, който собствениците биха получили, ако можеха да отдадат имота си и в тежест на страната, която твърди, че е могла да реализира полза от недвижимия имот е, да я докаже. При определяне размера на обезщетението съдът е съобразил, че по делото са допуснати и приети три експертизи – единична и две тройни, заключенията на които подробно е обсъдил. Обосновал е, че съобразно местоположението и състоянието на имота и съществуващата инфраструктура през процесния период неприемлив е подходът на единичната експертиза – за прилагане на метода на „вечната рента“, в сравнение с възприетия в двете тройни експертизи – метод на пазарните аналози, който е значително по-реален от икономическа гледна точка и съпоставим с действащия пазар. Посочил е, че повторната тройна експертиза, допусната по искане на процесуалния представител на ищците, е определила размера на обезщетението за ползване, отчитайки много по-детайлно и прецизно характеристиките на имота през процесния период – включително местоположение, регулационен статут и инфраструктура. Споделил е изводите на първоинстанционния съд, че обезщетението следва да се изчисли като за имот без достъп до улична мрежа, като приел за недоказани твърденията, че ищците са имали достъп до [улица]през останалите части на възстановения имот. В подкрепа на този извод било обстоятелството, че при въвода срещу ЕТ „П.“ последният се е задължил да осигурява достъп на ищците през някаква друга част от терена, ползвана от него. Въззивният съд е посочил във връзка с липсата на електрификация, вода и канал в имота, че възможността процесните 843 кв. м. да ползват вода и електричество от съседните имоти не може да обоснове присъждане на по-високо обезщетение, доколкото подобно включване в мрежите на водоснабдяването, канализацията и енергоснабдяването изисква административни разрешения и сериозни финансови разходи. Отчел е също при определяне размера на обезщетението, предвижданията на ПУП от 2001 г. през възстановения имот да премине част от трасето на метрополитена, което само по себе си ограничава възможността за строителство и инвестиции в него. При тези съждения е заключил, че размерът на дължимото обезщетение следва да се определи в съответствие със заключението на повторната тройна експертиза – вариант без достъп до улична мрежа. Относно втория спорен въпрос за началния момент, от който следва да се счита, че ответникът е изпаднал в забава на изпълнение на задължението си за заплащане на обезщетение за ползване е посочил, в допълнение на мотивите на СГС, че не е доказано, представената от ищеца нотариалната покана да е била връчена на лице, представляващо ответното дружество, поради което лихвата за забава следва да бъде начислявана от датата на предявяване на иска. За преклудиран е приет доводът на ищцата, че ответникът е поставен в забава и с подаване на искова молба по предходно дело, тъй като същият е релевиран едва с въззивната жалба, а по същество е счетен за неоснователен, тъй като претенциите за заплащане на обезщетение за ползване за предходен период по гр. дело № 98/2003 г. са отхвърлени.
При тези мотиви на въззивния съд поставените от касатора въпроси не обосновават извод за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване на въззивния съдебен акт. Съображенията за това са следните:
Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно.
Независимо от предвидените в чл. 280, ал. 1 ГПК основания до касационно обжалване се допуска въззивното решение когато то е вероятно нищожно, недопустимо или очевидно неправилно – пороци, за които съдът следи и служебно. В съответствие с нормите на чл. 5 и чл. 7 от ГПК съдът служебно следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото, в това число и в стадия на селектиране на касационните жалби.
След извършената служебна проверка съдът намира, че същото е валидно, допустимо и не е очевидно неправилно. Неоснователни са оплакванията на касатора за недопустимост поради погрешна правна квалификация. В своята задължителна и константна практика В. съд и Върховният касационен съд последователно са се придържали към становището, че определянето на правната квалификация на предявения иск е задължение на сезирания съд. Основание на предявения иск са фактите и обстоятелствата, от които произтича претендираното право, т. е. правната квалификация се определя въз основа на твърдените от ищеца правопораждащи факти. За да определи действителното основание на спорното материално право, съдът следва да изходи от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на исковата претенция, и от заявеното в петитума искане за защита. В съответствие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът трябва да разреши правния спор съобразно отправеното искане за защита и действителната правна квалификация на предявения иск, след като обсъди относимите за спора факти, доказателства по делото, становищата на страните и приложимия материален закон. При пренасяне на спора пред въззивната инстанция последната има аналогични задължения, съгласно указанията в ТР № 1/2013 г. на ОСГТК /т. 1, т. 2 и т. 3/ и ТР № 1/4.01.2001 г. на ОСГК /т. 19/. Нейната правораздавателна дейност е тъждествена с тази на първата инстанция, представлява нейно продължение и изисква извършване в същата последователност на всички процесуални действия, насочени към постановяване на решението по съществото на спора, в т. ч. и квалифициране на спорното право. Многократно в актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК, касационната инстанция приема, че неправилната правна квалификация е нарушение на материалния закон, поради което съставлява основание за отмяна на решението и за разрешаване на спора по същество чрез произнасяне по основателността на предявения иск, а не води до недопустимост на решението като основание за неговото обезсилване. Въззивният съд следва да разреши спора в съответствие с действителното правно основание на исковата претенция, като обсъди защитните тези на страните във връзка със събраните доказателства и изложи собствени мотиви за основателност или неоснователност на иска. В мотивите на ТР № 2/29.03.2012 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че правната квалификация е свързана с допустимостта на решението само при нарушение на диспозитивното начало – произнасяне извън заявения обем и предмет на търсената защита. Обратно, когато произнасянето е в рамките на твърденията и петитума, но тези доводи и искане са подведени към погрешна правна норма, решението не е недопустимо, а неправилно. Тази преценка се извършва само ако касационното обжалване бъде допуснато. В случая и двете инстанции по същество са субсумирали установените факти под приложимата материалноправна норма и са се произнесли в рамките на предмета на спора, с което не са допуснали отклонение от задължителната съдебна практика. Така и въззивният съд е приел, че от фактите и обстоятелствата, изложени в исковата молба на ищеца, както и от защитните тези на двете страни, претенцията за присъждане на обезщетение намира своето основание в нормата на чл. 59 ЗЗД. Евентуалното неправилно квалифициране на предявения иск е въпрос, относим към правилността, а не към допустимостта на съдебния акт, поради което не е налице основание за допускане на касационния контрол. Не е налице и очевидна неправилност, тъй като обжалваното решение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
Жалбоподателят не поставя и правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК. Формулираните въпроси са привързани към оплакванията на касатора за допуснати процесуални нарушения и необоснованост на решението поради непълен и неправилен анализ на събраните доказателства и поради неотчитането на важни според него факти и обстоятелства, които съдът е следвало да вземе предвид при постановяване на акта си, които са относими към преценката за обоснованост и правилност на решението, която е извън обхвата на производството по чл.288 ГПК. Доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл.281, т.3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Така поставени, въпросите по естеството си не представляват правен въпрос по смисъла на чл.280 ГПК, а касационно оплакване по чл.281 ГПК, което подлежи на преценка във втората фаза на производството ако касационното обжалване бъде допуснато. Въпроси, които имат за предмет факти, макар и релевантни за спорното право, са фактически и с поставянето им не се обосновава наличие на общо основание по смисъла на закона. Отговорът им изисква преценка на фактите по спора, каквато не може да бъде извършена в този стадий на производството. Дори и да се обоснове извод, че въпросите са общо основание според нормата на чл.280 ГПК, то не е установено поддържаното от касатора допълнително основание по т.3 на чл.280 ГПК. Касаторът не е обосновал защо счита, че произнасянето на касационната инстанция ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Изложеното е достатъчно, за да се обоснове извод за липса на основание за допускане на касационното обжалване.
В обобщение не са налице предпоставки за допускане касационно обжалване на постановеното от въззивния съд решение.
Предвид изхода на делото на ответника следва да се присъдят сторените в производството разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1500 лв., чието извършване е удостоверено в представения договор за правна защита и съдействие № 16 от 19.10.2018г.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1476 от 14.06.2018 г. на Софийския апелативен съд, постановено по в. гр. д. № 5619/2017 г.
ОСЪЖДА Р. К. Д. да заплати на „Национална спортна база“ ЕАД сумата от 1500 лв. разноски пред касационната инстанция.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: