О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 354
гр. София, 02.08.2019 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на петнадесети юли през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА
като изслуша докладваното от съдия Генковска ч.т.д. № 1337 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.274, ал.3 ГПК.
Подадена е частна жалба от Росен С. А. и Д. С. А. против определение № 3643/22.11.2017г. по гр.д. № 6043/2017г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 8775/05.12.2016г. по гр.д. № 2153/2014г. на СГС в частта за разноските и определение от 18.07.2017г. на СГС, постановено на осн. чл.248 ГПК по същото дело.
В частната жалба се излагат съображения за неправилност на обжалваното определение. Частните касатори посочват, че независимо от констатацията на въззивния съд за освобождаването им на осн. чл.83, ал.1, т.4 ГПК от заплащане на държавни такси и разноски, те са били осъдени да заплатят на застрахователното дружество и на А. Т. сторените разноски. Не е съобразено, че последният с поведението си е станал причина за завеждане на делото, както и че своевременно е било направено възражение за прекомерност на заплатения от него адвокатски хонорар. Иска се отмяна на обжалваното определение.
Ответникът по частната касационна жалба А. Т. оспорва основателността й.
Ответникът по частната жалба „ДЗИ Общо Застраховане”ЕАД не изразява становище.
Настоящият състав на ВКС, Търговска колегия, І отделение, намира следното:
Частната жалба е постъпила в срока по чл.275, ал.1 ГПК, подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт по чл.274, ал.3, т.2 ГПК.
Въззивният съд е приел, че е бил сезиран с две частни жалби – първата инкорпорирана във въззивната жалба от 04.01.2017г. и насочена срещу решение № 8775/05.12.2016г. по гр.д. № 2153/2014г. на СГС в частта за разноските и втората срещу постановеното по реда на чл.248 ГПК определение от 18.07.2017г. по същото дело на СГС, с което не е уважена молбата на частните касатори за изменение на горепосоченото решение в частта за разноските. Констатирал е, че Д. А. и Росен А. са били освободени на осн. чл.83, ал.1, т.4 ГПК от първоначално внасяне на такси и разноски, но не и от понасяне на отговорност за сторените от насрещната страна разноски в отхвърлената, респ. прекратената част от исковете, съобразно изхода от спора при постановяване на първоинстанционното решение. Установено е било представянето на списък с разноските и доказателствата за тяхното извършване в последното по делото заседание пред СГС, като това е крайният момент /устните състезания/, в който страната може да възрази срещу претенцията на насрещната страна за присъждане на разноски, вкл. и относно техния размер.
След преценка на доводите на касаторите в частната касационна жалба и изложението към нея, ВКС намира, че въззивното определение следва да се допусне до касационно обжалване за проверка евентуална недопустимост, на осн. чл.280, ал.2, пр.2 ГПК само в частта, с която се потвърждава решението на СГС в частта за разноските.
Постановеното от СГС първоинстанционно решение в частта за разноските не подлежи на обжалване с частна жалба по реда на чл.274, ал.2 ГПК, а на изменение с молба по чл.248 ГПК, която се подава от заинтересованата страна пред съда, постановил решението. Съдебният акт, с който този съд се произнася по молбата по чл.248 ГПК подлежи на осн. чл.248, ал.3 ГПК на обжалване пред въззивния съд по реда на чл.274, ал.2 ГПК и съответно определението на въззивния съд подлежи на касационно обжалване по чл.274, ал.3 ГПК. Подадената от Д. А. и Росен А. въззивна жалба от 04.01.2017г. представлява по същността си именно молба по чл.248 ГПК за изменение на решението на СГС в частта за разноските и по нея, видно от определение от 18.07.2017г. по гр.д. № 2153/2014г., се е произнесъл СГС. Произнасянето на САС по същата молба, разгледана от въззивния съд като частна жалба срещу първоинстанционно решение, е недопустимо. Въззивната инстанция е компетентна да се произнесе само по частната жалба срещу определението на СГС по молбата на осн. чл.248 ГПК.
Поради което обжалваното въззивно определение в частта, с която се потвърждава решение № 8775/05.12.2016г. по гр.д. № 2153/2014г. на СГС в частта за разноските следва да се обезсили, на осн. чл.278, ал.4 вр. чл.293, ал.4 вр. чл.270, ал.3 ГПК.
В останалата част – за потвърждаване на определение от 18.07.2017г. по гр.д. № 2153/2014г. на СГС, определението на САС не следва да се допуска до касационно обжалване.
На основание чл.274, ал.3 вр. чл.280, ал.1 ГПК преди да пристъпи към разглеждане на частната касационна жалба по същество, ВКС следва да се произнесе дали са налице изчерпателно изброените от законодателя общо и допълнително основание за допускането й до касационен контрол. Според разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС основанията за допускане на касационно обжалване са различни от касационните основания за неправилност на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК. Касаторът е този, който е длъжен да посочи конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, т.е. който е включен в предмета на спора, и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В тези определени от касатора рамки ВКС е длъжен да селектира частната касационна жалба. Касационната инстанция няма право да извежда правния въпрос от твърденията на касатора, а може само да го доуточни и преформулира.
В настоящия случай ВКС констатира, че частните касатори не формулират нито един правен въпрос, а повтарят изложените в частната касационна жалба оплаквания, които касаят правилността на атакуваното въззивно определение и могат да бъдат предмет на проверка, само ако бъде допуснато касационно обжалване. Дейността на касационната инстанция във фазата по чл.288 вр. чл.274, ал.3 вр. чл.280, ал.1 ГПК не е идентична с тази по същество на касационното обжалване. Селектирането на частната касационна жалба е задължителен етап от развитие на касационното производство.
Освен това по приложението на чл.83, ал.1, т.4 ГПК във връзка с чл.78 ГПК е създадена съдебна практика на ВКС, обективирана в Определение № 609/15.07.2010 год. по ч.т.д.№ 256/2010 год. на ВКС, І т.о., Определение № 237/07.04.2014г. по ч.т.д. № 4460/2013г. на ВКС, II т.о., Определение № 268/01.06.2017г. по ч.т.д.№ 58/2017г. на ВКС, I т.о., Решение № 148/19.10.2012г. по т.д.№ 39/2012 г. на ВКС, I т.о., Решение № 127/28.10.2015г. по т.д.№ 1882/2014 год. на ВКС, II т.о. и Определение № 834/26.11.2013г. по ч.т.д.№ 21/ 2013 г. на ВКС, I т.о., в които е прието, че съпоставянето между регламентацията за освобождаване на страната от заплащане на разноски по чл.83 ГПК и на отговорността за разноски по чл.78 ГПК налага извод, че законодателят не е изключил лицето, освободено от внасяне на разноските по производството, от отговорност за плащане разноските, направени от другата страна. Ето защо, независимо от наличието на предпоставките по чл.83, ал.1, т.4 ГПК, при частично уважаване на иска, ищците могат да бъдат осъдени за разноски на основание чл.78, ал.3 и ал.8 ГПК. Във всички хипотези на чл.83 ГПК, по отношение различните групи субекти, освобождаването цели облекчаване на ищците при завеждане и провеждане на съдебното производство и съставлява гаранция за упражняване конституционното право на защита на нарушени или застрашени права и интереси на всеки гражданин – чл.56 от Конституцията на Република България. Правата на едни правни субекти, обаче, не могат да се упражняват в ущърб на правата на други правни субекти. Разширително тълкуване на чл.83, ал.1, т.4 ГПК, в противоречие с чл.78, ал.3 ГПК, води до непозволено увреждане на ответника, който не следва да носи последиците от превратната или неточна преценка на ищеца, относно правата му, макар произтичащи от деликт, за който има влязла в сила присъда.
По отношение на правото на ответник по евентуален иск, който не е бил разгледан, на разноски също е формирана последователна практика на ВКС, обективирана в Определение № 429/08.08.2017г. по ч.гр.д. № 1401/2017г. на ВКС, I т.о. и Определение № 82/19.02.2009г. по ч.т.д. № 60/2009г. на ВКС, I т.о. В тях е прието, че оставянето без разглеждане на евентуалния иск /поради уважаването на главния/, дори и тогава, когато съдът изобщо не се е произнесъл с диспозитив по него, подобно на прекратяването на исковото производство, има действие по заличаване с обратна сила на последиците от предявяването му. Поради това и приложение в тази хипотеза следва да намери нормата на чл.64, ал.3 ГПК /отм./, аналог. – чл.78, ал.4 ГПК. Посочено е, че правото на разноски, предвидено в посочените разпоредби, не е обвързано с наличието на конкретно основание, послужило за прекратяване на производството, като целта на законодателя е страната да бъде възмездена за разноските й в защита по иницииран срещу нея съдебен процес и в случай, когато тя е била обвързана от правните последици от предявяването на иска в течение на производството по делото, но същите са отпаднали с обратна сила. Доколкото при евентуалното субективно съединяване на исковете всички процесуални действия както по главния, така и по евентуалния, се развиват в едно производство, в което на евентуалния ответник е предоставена възможност да осъществява активна защита, процесуалните му права при краен резултат – уважаване на главния иск и оставяне без разглеждане на евентуалния, следва да бъдат приравнени на тези на ответника, спрямо когото производството е прекратено.
Произнасянето на въззивния съд в случая изцяло е било съобразено с посочената съдена практика на ВКС.
Тъй като настоящето производство се развива по повод определение на въззивния съд по частна жалба срещу определение на първоинстанционния съд по чл.248 ГПК, т.е. относно разноски в процеса, то в константната си практика ВКС приема, че за това частно производство разноски не следва да се присъждат.
Мотивиран от горното, ВКС
О П Р Е Д Е Л И :
ОБЕЗСИЛВА определение № 3643/22.11.2017г. по гр.д. № 6043/2017г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 8775/05.12.2016г. по гр.д. № 2153/2014г. на СГС в частта за разноските.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 3643/22.11.2017г. по гр.д. № 6043/2017г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено определение от 18.07.2017г. по гр.д. № 2153/2014г. на СГС, постановено на осн. чл.248 ГПК .
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: