3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 354
гр.София, 08.03.2011г.
в и м е т о н а н а р о д а
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на първи март, две хиляди и единадесети година в състав:
Председател:НАДЕЖДА ЗЕКОВА
Членове: ВЕСКА РАЙЧЕВА
СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д.N 1503 описа на ВКС за 2010 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288, ал.1 ГПК.
Обжалвано е решение от 27.04.2010г. по гр.д.№ 1682 / 2010г., на Софийски ГС, с което са уважени искове с правно основание чл.234, ал.2 КТ и чл.86 ЗЗД.
Жалбоподателят – Д. Е. С. поддържа, че с обжалваното решение е съдът се е произнесъл по процесуален и материалноправен въпроси в противоречие с практиката на ВКС, които са разрешавани противоречиво от съдилищата и са от значение за точното приложение на закона и развитието на правото – основания за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1,т. 1-3 КТ.
Ответникът [фирма] в писмено становище поддържа, че не срледва да се допуска касационното обжалване.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК, приема за установено следното:
Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне.
С обжалваното решение въззивният съд, като е потвърдил решение от 17.12.2009г. по гр.д.№38285/2008г. на СРС, е осъдил Е. С. да заплати на [фирма] сумата 7 608,67 лева на основание чл.234, ал.3,т.2 КТ и лихва в размер на 31075 лева. Съдът е приел, че между страните е бил сключен трудов договор от 14.02.2008г. и жалбоподателят е назначен на длъжност „младши сервизен инженер”. С договори за повишаване на квалификация от 07.03.2008г. и от 21.03.2008г. същият е приел след обучението си да работи три години пи обучаващия го работодател. Установено е по делото, че жалбоподателят е преминал обучение през март 2008г. и е подал молба за напускане по взаимно съгласие на 01.08.2008г., като със заповед от 11.08.2008г. на основание чл.325, т.1 КТ е прекратен трудовия договор по взаимно съгласие между страните. Съдът при тези данни е приел, че са налице предпоставките на чл.9 от договорите за квалификация, в които е предвидено обучаващия се да върне сумата за обучението си, ако не изпълни задължението си да продължи да работи при същия работодател договорения период от време и договорът се прекрати по негова инициатива. Съдът е присъдил дължимото се на работодателя се обезщетение като е взел предвид заключението на вещо лице, установяващо каква сума се дължи пропорционално на неотработеното време от договора.
В изложението към касационната жалба жалбоподателят, за да обоснове допустимостта на касационното обжалване, посочва, че с решението е даден отговор на процесуален въпрос от значение за спора за допустимостта на постановения съдебен акт когато съдът не се произнесе с отделни диспозитиви при предявени обективно съединени искове. Поддържа също така, че е налице и произнасяне по материалноправния въпрос от значение за спора за основателността на иска по чл.234 КТ при прекратяване на трудовия договор на основание чл.325, т.1 КТ и договорено между страните връщане на сумите за обучение при „ прекратяване на трудовия договор по инициатива на служителя. Жалбоподателят твърди, че по тези въпроси съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, разрешавани са противоречиво от съдилищата и са от значение за точното приложение на закона и развитието на правото.
В случая с обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл в решението си по процесуалния въпрос за допустимостта на постановения съдебен акт, когато съдът не се произнесе с отделни диспозитиви при предявени обективно съединени искове в съответствие с практиката на ВКС- т.18 от ТР№1 по гр.д.№1/2000г. на ОСГК на ВКС и т.9 от ПП ВС№1/1985г. и т.4 от ТР№1 по гр.д.№1/2001г. на ОСГК на ВКС. В същата е прието, че с решението съдът следва да подведе фактите под правната норма и да ги обяви в диспозитива като правни последици, който се ползват със сила на пресъдено нещо и представлява източника на силата на пресъдено нещо. Прието в практиката за недопустимо е само решението, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, като например липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, оттегляне или отказ от иска (десезиране на съда) и др. Непроизнасянето от страна на съда с отделни диспозитиви при предявени обективно съединени искове не съставлява основание за недопустимост на постановения съдебен акт, в какъвто смисъл се е произнесъл и въззивния съд в обжалваното решение. Ако липсва формирана воля на съда по един от предявените искове, то това би съставлявало основание за допълване на решението, какъвто въпрос не е разрешаван от въззивния съд в обжалваното решение.
По поставения за разглеждане процесуален въпрос не са налице и предпоставките на чл.280, ал.1, т.2 и 3 ГПК за допускане на касационното обжалване. Не се сочи практика на състави на ВКС и други съдилища, в която да е даден отговор на поставения въпрос по противоречив начин, нито въпросът е от значение за точното приложение на закона, при наличие на трайна и безпротиворечива практика на ВКС по тълкуването на същия.
Не са налице и основания по чл.280, ал.1, т.2 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване и по поставения за разглеждане от жалбоподателя материалноправен въпрос за основателността на иска по чл.234 КТ при прекратяване на трудовия договор на основание чл.325, т.1 КТ и договорено между страните връщане на сумите за обучение при „ прекратяване на трудовия договор по инициатива на служителя”. В практиката на ВКС, намерила израз и в постановеното по реда на чл.290 ГПК решение от 21.07.2010г. по гр.д.№201/2009г. на ВКС е прието, че предложението по чл.325, ал.1 КТ е волеизявление на страна по трудовото правоотношение, отправено към съконтрахента за прекратяването му по взаимно съгласие. В съответствие с тази практика съдът е приел, че прекратяването на трудовия договор на основание чл.235, ал.1, т.1 КТ е по “инициатива на служителя”. Произнасянето от съда по поставения въпрос не е е свързано и с непълноти или неясноти на правната уредба, с оглед изясняването й по пътя на тълкуването.
Предвид изложените съображения, съдът
О п р е д е л и :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т. 2-3 ГПК на решение от 27.04.2010г. по гр.д.№ 1682 / 2010г., на Софийски ГС по жалба на Д. Е. С..
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: