О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 354
гр.София, 08 април 2016 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шести април, две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА ЕРИК ВАСИЛЕВ
като изслуша докладваното от съдия Ерик Василев гражданско дело № 1323 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. А. Я. от [населено място], [община] срещу въззивно решение № 260 от 22.10.2015 г. по в. гр.д. № 280/2015 г. на Апелативен съд Велико Търново, с което се потвърждава решение № 84/04.05.2015 г. по гр.д. № 7/2015 г. на Окръжен съд Габрово, с което е уважен предявения иск от М. А. Я. срещу П. на Р. Б. на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за обезщетение за неимуществени вреди в размер на 3000 лева, ведно със законните лихви от 24.11.2014 г. до изплащането.
Касационна жалба против въззивното решение в частта, в която е отхвърлен иска е постъпила от М. А. Я., чрез адвокат Р. Б. от АК Г. с доводи за нарушение на материалния закон – касационно основание по чл.281, т.3 ГПК.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се поддържа, че са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК по въпроса за определяне на справедлив размер на обезщетението при доказаните обстоятелства за задържане под стража, без да е доказана вината на лицето, който според касатора е разрешен в противоречие със задължителната съдебна практика на Върховния касационен съд и се решава противоречиво от съдилищата в приложените съдебни решения на различни съдебни инстанции.
От П. на Р. Б. не е подаден отговор.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че не са налице основанията по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, поради следните съображения: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че са налице предпоставките за ангажиране отговорността на държавата на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, тъй като на 28.02.2014 г. ищецът е привлечен като обвиняем и му е повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл.196, ал.1, т.2, вр. чл.195, ал.1, т.3, вр. чл.194, ал.1, във вр. с чл.29, ал.1, б.”а” и б.”б” от НК, но наказателното производство е завършило с оправдателна присъда на Севлиевски районен съд по н.о.х.д. № 249/2014 г., влязла в сила на 24.11.2014 г. Съдът е установил, че по отношение на ищеца е била взета мярка за неотклонение „задържане под стража” до 03.09.2014 г., когато е била заменена с „подписка” до приключване на наказателното дело.
Въззивният съд е приел, че не се доказва пряка причинна връзка между вредите на ищеца и повдигането на обвинение на прокуратурата извън рамките на обичайните неудобства и притеснения от наказателното преследване, поради което искът за обезщетение е частично основателен до размер, съответстващ на тежестта на претърпените вреди. С оглед на конкретните обстоятелства за продължилото в разумен срок наказателно преследване, ограничаване правото на ищеца за свободно придвижване от наложената мярка за неотклонение и множеството осъдителни присъди на М. А. Я., съдът е приел, че справедливото обезщетение за неимуществените вреди е в размер на 3000 лева, а претенцията му до пълния предявен размер е неоснователна.
При тези мотиви в обжалваното решение, поставеният от касатора материалноправен въпрос не обосновава допускане на касационно обжалване поради противоречие с практиката на ВКС, тъй като въззивният съд е установил всички релевантни факти от значение правния спор и въз основа на тях е формирал собствени правни изводи за наличието на причинно-следствена връзка между повдигането на незаконно обвинение от прокуратурата и настъпилите неимуществени вреди за пострадалия, в съответствие с разясненията в т.19 от ТР № 1/2001 г. по тълк. дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, която не е загубила сила. Според указанията в това тълкувателно решение, при разглеждането на делото във въззивното производство съдът прави свои фактически и правни изводи по съществото на спора като достига до свое собствено решение, извършвайки в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. В обжалваното решение, въззивният съд е обсъдил всички събрани доказателства от значение за установяване на неимуществените вреди на ищеца и въз основа на тях е приел степента на въздействие на обвинението върху неговия личен живот, като е определил размер на обезщетението в съответствие с практиката на ВКС в т.II от ППВС № 4/23.12.1968 г., в която се приема, че критерият за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД означава да бъде определен паричен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай, при който се ангажира отговорността на държавата.
Въззивният съд е извършил преценка на доказателствата с оглед на особеностите на конкретния случай и в съответствие с практиката на ВКС да вземе отношение по всички обстоятелства от значение за определяне размера на обезщетението – вида и продължителността на наказателното преследване, реално изживените страдания и безпокойства и взетата мярка за неотклонение. Тези обстоятелства са преценявани от съда по негово вътрешно убеждение, което в настоящото производство не може да бъде проверявано за необоснованост. Съдът е уважил частично претенцията за обезщетение, като е отчел съдебното минало на ищеца и множеството предишни обвинения, приключили с осъдителни присъди, включително за престъплението, за което е обвинен. Съобразявайки събраните по делото доказателства, въззвиният съд мотивирано е приел, че присъденият размер не следва да надвишава реално претърпените вреди и предявеният иск е неоснователен за разликата над 3000 лева. В този смисъл, поставеният материалноправен въпрос за определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди по смисъла на чл.52 ЗЗД не е разрешен в противоречие с представените съдебни решения на ВКС, в които преценката на съда е извършена при различна фактическа обстановка за тежестта на незаконното обвинение, продължителността на наказателното преследване и степен на въздействие върху физическото здраве и психическото състояние на ищеца. Изводите на съда в обжалваното решение за конкретния размер на присъденото обезщетение са в съответствие със задължителната за съдилищата практика на ВКС по тълкуването и прилагането на закона, с оглед на което не е налице основание за допускане на касационно обжалване на решението по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, тъй като съдебната практика на поставения въпрос за приложението на чл.52 ЗЗД е уеднаквена, което изключва основанието за противоречиво решаване при тълкуването на едни и същи разпоредби на закона от съдилищата. За да е налице това основание делото трябва да е решено в противоречие с други влезли в сила съдебни решения и да няма задължителна практика, т.е. да е налице различно решаване на еднородни случаи, към които се прилага една и съща норма, според т.3 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Не може да се приеме, че поставеният материалноправен въпрос се решава противоречиво в случаите, когато са присъдени обезщетения за неимуществени вреди въз основа на различни обстоятелства от значение за други конкретни дела, тъй като при тях липсва соченото противоречие, поради което не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 260 от 22.10.2015 г. по в. гр.д. № 280/2015 г. на Апелативен съд Велико Търново.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.