О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 355
[населено място] ,20,05,2015 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД,ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ,първо отделение, в закрито заседание на двадесети април,през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 2976 / 2014 год. и за да се произнесе съобрази следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. против решение № 331 / 03.06.2014 год. по гр.д.№ 1423 / 2013 год. на Пловдивски апелативен съд, с което е обезсилено решение № 192 / 14.10.2013 год. по гр.д.№ 334 / 2010 год. на Кърджалийски окръжен съд и вместо това е отхвърлен предявеният от Н. против [фирма],по реда на чл.422 ал.1 ГПК, иск с правно основание чл. 124 ал.1 ГПК за установяване вземане на ищеца от ответника, в размер на 506 297,54 лв. – наказателна лихва върху непогасена част от главница , установена с акт за установяване частно държавно вземане № 12 / 06.04.2004 год. на А.,а самата наказателна лихва – с акт за установяване частно държавно вземане № 19 / 24.07.2009 год.,периода 26.03.2004 год. – 07.07.2009 год..Касаторът оспорва правилността на решението,като постановено в противоречие с материалния закон – чл.119 ЗЗД и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила досежно правните последици на направеното от ответника признание на иска, предпоставящо произнасяне по реда на чл.237 ГПК или евентуалното му съобразяване като признание на вземането / отказ от изтекла погасителна давност / по смисъла на чл.116 б.”а” ЗЗД. Твърди се и нарушение на разпоредбите на чл.235 ал.2 и ал.3 и чл.236 ал.2 ГПК – необсъдени от въззивния съд доводи и възражения,както и доказателства за осъществени след предявяването на иска,релевантни за спора факти, вкл. признание на вземането,непълнота на мотивите, както и необоснованост на фактическите констатации с оглед събраните по делото доказателства.
Ответната страна – [фирма] – оспорва касационната жалба , като не счита обосновано основание за допускане на касационното обжалване ,по съображения в обстоен писмен отговор.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК ,от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт .
За да се произнесе настоящият състав съобрази следното :
Предявеният по реда на чл.422 ал.1 ГПК иск цели установяване вземане на Н. към [фирма] с произход наказателна лихва върху просрочена,частично неиздължена главница по договор за временна финансова помощ, чийто размер / на главницата / към 25.03.2004 год. е установен с АУЧДВ № 12 / 06.04.2004 год. на АДВ , в размер на 1 230 838,49 лева. С АУЧДВ № 19 / 24.07.2009 год. на АДВ, към 07.07.2009 год. е установен размер на дължима наказателна лихва за забава върху непогасена част от главницата / 590 838,49 лв./,установена с акт № 12 / 06.04.2004 год.,за период 26.03.2004 год. – 07.07.2009 год.,в размер на 506 297,54 лева.С влязло в сила решение № 90 / 06.03.2012 год. по гр.д.№ 1292/2011 год. на Пловдивски апелативен съд, главницата е призната за погасена по давност.
Ответникът се е защитавал с довод за висящо и преюдициално за спора производство ,относно установяване дължимостта на главницата, твърдяна като погасена по давност,алтернативно с възражение за самостоятелно погасяване по давност на претендираната за периода 26.03.2004 год. – 07.07.2009 год. лихва / заявлението в заповедното производство предявено на 05.10.2009 год./, на основание чл.111 б.”в” ЗЗД. В хода на производството ответникът е депозирал молба вх.№ 2981 / 12.08.2011 год. , с която уведомява съда , че признава иска по гр.д.№ 334 / 2010 год.,предявен пред Кърджалийски окръжен съд /първоинстанционното производство /,индивидуализиран като иск ”за установяване, че към 07.07.2009 год. държавата има изискуемо вземане срещу ответното дружество в размер 506 297,54 лева, констатирани с АУЧДВ № 19 / 24.07.2009 год. „.Молбата е постъпила по време на спряно съдебно производство,до влизане в сила на решението по горепосочения преюдициален спор относно главницата.Първоинстанционният съд не е възобновил производството,предвид молбата, като това е сторено след молба вх.№3179/01.08.2013 год. на ответното дружество, предвид влязлото в сила решение по гр.д.№ 1292 / 2011 год. на Пловдивски апелативен съд , като в раздел ІІ от същата изрично се отрича признание на иска, както и признанието на факти по делото, с обяснение относно подбудите за подаване предходната – във връзка с предприето принудително изпълнение върху имущество на дружеството на основание издадения в заповедното производство изпълнителен лист.Изрично се акцентира на съдържанието на изявлението – признание на вземането към минал момент, този посочен в АУЧДВ , а не към момента на предявяване на иска, респ. на волеизявлението – признание.Ищецът е противопоставил неоттегляемост на признанието – чл.237 ал.4 ГПК,както и последващи предявяването на иска изявления на ответника,според ищеца съставляващи признание на вземането,с прекъсващо давността за същото действие – чл.116 б.”а” ЗЗД – писма изх.№ 772 / 12.07.2011 год. , № 794 / 18.07.2011 год. и № 866 / 10.08.2011 год. / молба на ищеца приета в открито съдебно заседание от 01.10.2013 год. /.
За да обезсили първоинстанционното решение, с което искът е уважен по реда на чл.237 ГПК / решение при признание на иска /,като отхвърли предявеният иск,въззивният съд е приел, че волеизявлението на ответника не съставлява валидно признание на иска по смисъла на чл. 237 ГПК и очевидно считайки същото за процесуална предпоставка за произнасяне на съда по реда на тази разпоредба,постановил обезсилване на решението.Съдът е приел,че признанието следва да бъде направено по начин, категорично насочващ на отказ на страната от защита срещу иска, признание,че действителното положение съответства на посоченото в исковата молба , т.е. да съдържа недвусмислен отказ от защита. Наред с липсата на подобна безспорна категоричност в изявлението на ответника,вкл. предвид последващото му волеизявление за поддържане възраженията срещу иска,съдът е приел, че липсва и тъждество между съдържанието на признанието и петитума на исковата молба.Съдът се е позовал и на обстоятелството, че кумулативно необходимата предпоставка за произнасяне по реда на чл.237 ГПК – изрично искане на ищеца за съобразяване на този процесуален ред,е реализирана след молбата на ответника, с която по същество изрично е оспорено признание на иска и изразена готовност за продължаване защитата срещу същия , на първоначално заявените основания. Поради липсата на валидно признание, въззивният съд е счел ирелевантно произнасяне по довода за неоттегляемост на признанието, съгласно чл. 237 ал.4 ГПК .
По същество въззивният съд се е позовал на чл.119 ЗЗД и влязлото в сила решение,с което главницата,върху която е начислима наказателната лихва,претендирана в настоящото производство,е установена за погасена по давност към 07.04.2009 година.Паралелно въззивният съд е изложил и съображения за неоснователност на възражението на ищеца за прекъсване на погасителната давност.
В изложението по чл.280 ал.1 ГПК , касаторът формулира следните въпроси /раздели І и ІІ съдържат обосноваване на неправилност на въззивното решение, на основанията по чл.281 т.3 ГПК, различни от тези по чл.280 ал.1 ГПК и при липса на конкретно формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос, към който да биха били съобразими цитираните съдебни актове,макар че последните, в случай на относимост към конкретно формулираните в раздел ІІІ въпроси, настоящият състав счита допустимо да съобрази / : 1 / Кога признанието по чл.237 ГПК е валидно извършено – достатъчно ли е изявление за признание на иска или е необходимо изрично волеизявление на ответника, че искът съответства на действителното правно положение , както и че отказва да се брани срещу същия,поради неговата основателност ? – обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК , при относимост към същия и на цитираното в раздел ІІ решение № 83 / 16.04.2013 год. по т.д.№ 242 / 2010 год. на Окръжен съд – Плевен; 2 / В кой момент следва да бъде поискано от ищеца постановяване на решение по реда на чл. 237 ГПК и предвид депозирано от ответника признание на иска – по време на спряното съдебно производство, веднага след признанието или след възобновяването му ? – въпросът обосноваван единствено в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК; 3/При установено от въззивния съд невалидно признание на иска и постановено първоинстанционно решение за уважаването му по реда на чл.237 ГПК, как следва да процедира въззвният съд – да обезсили или отмени първоинстанционното решение ? – обосноваван също в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК и 4 / Счита ли се за погасена лихвата , начислена до датата на погасяване по давност на главницата ? – отново обосноваван в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.3 ГПК , с аргумента, че чл.119 ЗЗД е неясен досежно това дали е приложим и към начислените преди момента на погасяване на главницата лихви или само към начислените след него.
Първите два въпроса се отнасят към два от алтернативно изложените решаващи мотиви на въззивния съд – за отричане наличието на валидно признание,съответно – за липсата на предпоставки за произнасяне по реда на чл.237 ГПК, предвид депозиране на искането на ищеца за постановяване решение по този ред след междувременно постъпило волеизявление на ответника,опровергаващо волята му за признание на иска и отказ от защита срещу него.В този смисъл, посочените два въпроса удовлетворяват общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК и имат качеството на правни въпроси – включени в предмета на спора и обосновали част от решаващите мотиви на въззивния съд / първия / или процесуалните му действия / втория / ,предпоставили решаващите мотиви досежно липсата на предпоставки за произнасяне по реда на чл.237 ГПК, предприето от първоинстанционния съд.Въпросите,обаче,не са обосновани с допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, нито първият от тях – в хипотезата на чл.280 ал.1 т.2 ГПК,с посоченото от касатора в раздел ІІ от изложението,съдебно решение № 83 по т.д.№ 242 / 2010 год. на Окръжен съд Плевен – казуална съдебна практика. Последното не разкрива обективен идентитет във фактите, относими към отговор на идентичен на тук поставения правен въпрос, нито такъв изобщо е стоял за разглеждане пред съответния съд, доколкото видно от мотивите между страните не е съществувал какъвто и да е спор относно наличието на признание, с оглед кумулативната преценка на съпътстващи действия и волеизявления на ответника, неясно по начало е съдържанието на самото признание / очевидно некоментирано поради липсата на спор относно произнасянето по реда на чл.237 ГПК /, а от друга страна е налице кумулативно заявено искане на ищеца за произнасяне по този ред,каквото въззивният съд в настоящия случай е отрекъл.Липсата на достатъчен обективен идентитет в релевантните за произнасяне в отговор на правния въпрос факти между цитираното и настоящото въззивно решение, изключва приложимостта му в обосноваване хипотезата на чл. 280 ал.1 т.2 ГПК. Формалното позоваване на липса на съдебна практика е недостатъчно за обосноваване на основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, а и е невярно обстоятелство.С решение 20/07.04.2014 год. по т.д.№ 5289 / 2013 год. на Върховен касационен съд,постановено по реда на чл.290 ГПК, в отговор на процесуалноправния въпрос за приложението на чл.237 ГПК – условия и ред за постановяване на решение при признание на иска , е прието ,че признанието е процесуално действие на ответника, с което той заявява,че се отказва от защита срещу иска, защото искът е основателен.То има за предмет субективни права и е несъвместимо с оспорване на иска и защита срещу иска, за разлика от признанието на факти , в качеството му на доказателствено средство,съвместимо със защита срещу иска. На настоящият състав не е известна постановена в противоречие с това решение практика,а въззивното решение е в пълен унисон със същото. Съдът се е позовал на обстоятелства, насочващи на поддържана защита срещу иска,несъвместима с изявлението за признанието му ,при това преди предявено изрично искане на ищеца за възползване от реда по чл. 237 ГПК, но и съобразявайки кумулативно – решаващ извод с предмет извън формулираните първи два въпроса и на самостоятелно основание обосноваващ липсата на предпоставки по чл.237 ГПК – че самото съдържание на признанието не кореспондира с предмета на целяно установяване – все още дължимо вземане в предявения размер , доколкото дължимостта му е изрично призната за установена към минал момент – този на установяване с АУЧДВ № 19. Следователно, въззивният съд е съобразил именно липсата на установима кумулативно от процесуалното поведение на ответника яснота относно съдържанието на признатото право на ищеца,респ. признание за основателност на иска,целящ установяване на вземането към момента на предявяването му, в какъвто смисъл е и цитираното съдебно решение.Вторият от формулираните въпроси не кореспондира с изрично посочена процесуална норма, чието тълкуване да е породило противоречива съдебна практика или макар и при непротиворечива такава,да са налице основания за нейното преодоляване като неправилна,предвид развитие на обществените отношения и промяна в законодателството. Спряното съдебно производство не изключва императивно осъществяването на каквито и да било правни действия от страните.Противен извод конфронтира с логиката на самия касатор, защото би обосновал недопустимост на самото волеизявление за признание на иска, респ. ирелевирането му в производството.Същевременно процесуалният закон не задължава съда да се произнесе незабавно,още повече,че в случая и съобразно процесуалното поведение на ищеца,искане по реда на чл. 237 ГПК не е отправено преди постъпването на волеизявлението на ответника,с което на практика оспорва наличието на признание. В този смисъл вторият от формулираните въпроси не кореспондира на всички относими към произнасянето на въззивния съд факти и обстоятелства. Не съществува за настоящия състав съмнение,че признанието на иска е също доказателствено средство,но абсолютно,според придадената му от процесуалния закон характеристика и като такова аналогично би могло да не бъде поддържано до осъществяването на останалите предпоставки за произнасянето,респ. до произнасянето на съда.Няма основание , неоттегляемостта по реда на чл.237 ал.4 ГПК да се приеме за приложима от момента на депозирането му,а от момента на съобразяването му от съда.Само от този момент същото не би могло да бъде оттеглено, като вече зачетено.
Третият от поставените въпроси не покрива изискването за правен , тъй като отговор на същия, в различен от дадения от въззивния съд смисъл,не би обосновал различен изход на спора.Обезсилването, вместо произнасянето с отмяна на първоинстанционното решение / именно последното споделяно от настоящия състав като дължимо процесуално действие,доколкото процесуалният закон не въздига признанието в изрична абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на самото производство /,обуславя неправилност,а не недопустимост на въззивното решение. Тази неправилност, обаче, не е от естество да рефлектира върху решаващите мотиви по същество за отхвърлянето на иска,вкл. с произнасяне относно предпоставките за решение по реда на чл.237 ГПК.С оглед това не се явява удовлетворен общият селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК.
Четвъртият от поставените въпроси също не удовлетворява характеристиката на правен,макар да касае тълкуване на чл.119 ЗЗД ,в съответствие с решаващия мотив на въззивния съд за отхвърляне на иска за установяване дължима наказателна лихва върху главница, при установено по отношение на страните, с влязло в сила решение , погасяване на главницата по давност. Въпросът е нелогичен при ясното съдържание на разпоредбата : погасяването на главницата погасява и лихви,за които на самостоятелно основание погасяване по давност е все още неприложимо,а досежно лихви след датата на погасяване на главницата въпросът е по начало ирелевантен, тъй като процесните нямат тази характеристика. Не се явява обоснован и допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК ,доколкото чл.119 ЗЗД е ясна,пълна и непротиворечива правна норма,като липсва установеност на предпоставки съгласно задължителните указания на т.4 на ТР № 1 / 2010 год. по тълк.дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС.
Ищецът не се е позовавал на обстоятелството,а и същото не е видно от доказателства по делото, че предвид частичното погашение на главницата, установено с акт № 19 / 24.07.2009 год. – 154 200,96 лв. и периода на начислена наказателна лихва,последната е начислена и върху вече погасена,последващо на периода на начислението, но чрез плащане , част от главницата, лихвата върху която погасена чрез плащане част действително не би могла да се погаси с погасяване на останалата като дължима главница от 590 838 ,49 лева / така реш. № 38 по гр.д.№ 276 / 2010 год. на ІІІ г.о.. ВКС /.
Водим от горното,Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 331 / 03.06.2014 год. по гр.д.№ 1423 / 2013 год. на Пловдивски апелативен съд.
ОСЪЖДА Н., на основание чл.81 вр. с чл.78 ал.3 ГПК, да заплати на [фирма] разноски за настоящото производство, в размер на 12 600 лева – заплатено адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :