16
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 355
С., 03.05.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на шести март две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 4055/2018 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. Н. В., подадена чрез адв. Г. М., срещу въззивно решение № 86 от 09.07.2018г. на Варненския апелативен съд, постановено по в.гр.д.№ 197/2018г., с което е отменено решение № 1951 от 22.12.2017 г., постановено по гр.д. № 554/2017 г. на Варненския окръжен съд в частта, с която са уважени предявените от М. Н. В. срещу С. Зейнебова Ю. и Хабил Я. Ю. искове: по чл.26 ал.2 пр.4 от ЗЗД и по чл. 108 от ЗС, като е признато за установено че сделката, обективирана в нот. акт № 32, том І, peг. № 1300, дело № 27/2016 г. на нотариус Н. С., peг. № 114 на Нотариалната камара, с която Й. М. Н. е прехвърлил на С. Зейнебова Ю. собствения си имот, находящ се в [населено място], [улица] срещу задължението й да му осигурява пожизнено гледане и издръжка, спокойно и нормално съществуване, домашен уют, топлина и нормална семейна среда, е нищожна, поради липса на основание; признато е за установено, че М. Н. В. е собственик по наследство от Й. М. Н., починал на 15.02.2017г., на самостоятелен обект с идентификатор 10135.5502.528.8.2 по КККР, одобрени със заповед № РД-18-73/23.06.2008г. на изп.директор на АГКК, последно изменена със заповед № 18-4430/06.06.2016г. на началника на С. – В., с адрес на имота: [населено място], п.к. 9000, [улица], ет.2, находящ се в сграда № 8, разположена в поземлен имот с идентификатор 10135.5502.528 с предназначение на самостоятелния обект – жилище, апартамент, брой нива на обекта: едно, с площ на обекта съгласно схема на С. – В. 97.60 кв.м. ведно с прилежащите части – 36.4079% ид.части от общите части на сградата, три изби с обща площ 60,05 кв.м., избен коридор и избено стълбище и 1/2 ид.ч. от необитаем таван и от правото на строеж върху мястото, в което е построена сградата, ниво: 1/едно/, при съседни самостоятелни обекти в сградата: на същия етаж – няма, под обекта – 10135.5502.528.8.1., над обекта – няма, със стар идентификатор: 10135.5502.528.1.4, и 1/2 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор 10135.5502.528 по КККР, одобрени със заповед № РД-18-73/23.06.2008 г. на изп.директор на АГКК, последно изменена със заповед № 18-4430/06.06.2016 г. на началника на С. – В., с адрес на имота: [населено място], район „А.“, п.к.9000, [улица], с площ 458 кв.м., трайно предназначение на територията; урбанизирана и С. Зейнебова Ю. и Хабил Я. Ю. са осъдени да предадат на М. Н. В. владението върху гореописания имот, както и в частта, с която С. Зейнебова Ю. и Хабил Я. Ю. са осъдени да заплатят на М. Н. В. сумата от 3601,26 лв., представляваща направени по делото разноски, на основание чл.78 ал.1 от ГПК, вместо което са отхвърлени предявените от М. Н. В. срещу С. Зейнебова Ю. и Хабил Я. Ю. в условия на евентуалност искове за прогласяване нищожността, на обективирания в нотариален акт акт № 32, том І, peг. № 1300, дело № 27/2016 г. на нотариус Н. С., peг. № 114 на Нотариалната камара, договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане със запазване право на ползване, сключен на 31.08.2016 г., с който Й. М. Н., действащ чрез заместник настойника си Р. Г. С. е прехвърлил на С. Зейнебова Ю. собствения си недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица], срещу насрещно поето от последната задължение да му осигурява лично или чрез трети лица, в прехвърления имот, пожизнено гледане и издръжка, спокойно и нормално съществуване, домашен уют, топлина и нормална семейна среда – на основание чл.26 ал.2 пр.4 от ЗЗД поради липса на основание, предвид тежкото здравословно състояние на прехвърлителя и знание на приобретателката за очакваната му скорошна смърт; на основание чл.26 ал.1 пр.3 от ЗЗД поради накърняване на добрите нрави, тъй като са нарушени принципите на почтеност, добросъвестност и справедливост и извършената сделка не е в интерес на поставения под запрещение; по чл.26 ал.2 пр. 2 от ЗЗД за прогласяване нищожността на договора за издръжка и гледане, поради липса на съгласие, тъй като при изповядване на сделката поднастойният е бил представляван от заместник -настойника без да са били налице законовите основания за това и заместник – настойникът не е имал правомощия да формира воля от името на поднастойния; по чл. 42 от ЗЗД за прогласяване недействителността на договора, поради сключването му за прехвърлителя от заместник-настойника – лице без представителна власт; иск по чл. 87, ал.3 от ЗЗД за разваляне на договора, поради неизпълнение от приобретателката на поетото с договора задължение да издържа и гледа прехвърлителя до смъртта му; ревандикационен иск по чл. 108 от ЗС за установяване, че ищцата е собственик на имота по силата на наследственото правоприемство от Й. М. Н., а той – на ? ид. част от жилищната сграда по наследство от баща му М. Н. С., другата ? ид. част – по дарение от майка му с нотариален акт № 5, том L., дело № 19896/1997 г. на нотариус при В., а собствеността върху ? ид.ч. от поземления имот – чрез покупко-продажба по силата на договор № 2622/28.03.2000г., сключен с държавата, както и за осъждане на ответниците да й предадат владението му. С решението ищцата е осъдена да заплати на ответниците сумата от 4 500 лв., разноски за заплащане на адвокатско възнаграждение в първоинстанционното производство и сумата от 1 476,48 лв. – разноски във въззивното производство за заплащане на държавна такса и адвокатско възнаграждение.
В касационната жалба се релевират доводи за недопустимост на въззивното решение. Предявени били няколко иска, съединени при условията на евентуалност, като главният иск по чл. 26, ал.1, предл. 1 ЗЗД бил отхвърлен от първоинстанционния съд, но бил уважен следващият за прогласяване на нищожност на атакуваната сделка поради липса на основание. При този изход на спора за ищцата не е съществувал правен интерес да обжалва решението в отхвърлителната част, доколкото е уважен предявеният при условията на евентуалност иск за прогласяване на нищожност поради липса на основание. За ответниците също не е съществувал такъв интерес – те са обжалвали решението в частта, с която се уважават предявените срещу тях искове. Поддържа се, че неправилно въззивният съд приел, че в тази отхвърлителна част първоинстанционното решение не подлежи на въззивна проверка.
Касаторът поддържа оплакване за неправилност на решението и поради допуснати нарушения на процесуалния, на материалния закон и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането му до съда е за отмяна на въззивното решение и уважаване на предявените искове или връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя въпросите:
I. Във връзка с иска за прогласяване на нищожност на сделката, поради липса на основание.
1.) „Длъжен ли е съдът да обсъди всички доводи, твърдения и възражения на страните, както и да се обсъди всички доказателства, относими към тях в тяхната съвкупност и да изложи ясни и изрични мотиви по спора, вкл. при отхвърляне на доводите и възражения като неоснователни? Въззивният съд само по доводите във въззивната жалба ли се произнася или следва да вземе предвид и всички доводи на въззиваемата страна, надлежно въведени в процеса?“, 2.) „Налице ли е основание на договор за прехвърляне на недвижим имот срещу издръжка и гледане в хипотеза, когато прехвърлителят е поставен под пълно запрещение и гледането и издръжката му са осигурени по силата на закона от настойник и настойнически съвет?“ .
Поддържа се наличието на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК по първия въпрос поради противоречие на въззивното решение с решение № 17/08.02.2016г. по гр. д. № 4121/2015г. на ВКС, IV г.о., решение № 222/30.01.2015г. по т. д. № 3466/2013г. на ВКС, I г.о., решение № 98/20.05.2013г. по гр. д. № 520/2012г. на ВКС, IV г.о., решение № 202/21.12.2013г. по т. д. № 866/2012г. на ВКС, I т.о. и решение № 18/09.03.2018г. по т. д. № 1512/2017г. на ВКС, I г.о.. По втория въпрос счита, че не е формирана съдебна практика и същият е от съществено значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
II. Във връзка с иска за прогласяване на нищожност на сделката, поради нарушаване на добрите нрави.
1.) „Длъжен ли е съдът да обсъди всички доводи, твърдения и възражения на страните, както и да се обсъди всички доказателства, относими към тях в тяхната съвкупност и да изложи ясни и изрични мотиви по спора, вкл. при отхвърляне на доводите и възражения като неоснователни?“
2.) „При преценката, която прави съдът дали една сделка нарушава добрите нрави от значение ли е и следва ли съдът да отчита комплексно всички обстоятелства, мотиви и причините в тяхната взаимовръзка, довели до формиране на волята за извършването й, както и целта на договора и крайния резултат от него?“.
По идентичния първи въпрос се поддържа отново противоречие с решение № 17/08.02.2016г. по гр. д. № 4121/2015г. на ВКС, IV г.о., решение № 222/30.01.2015г. по т. д. № 3466/2013г. на ВКС, I г.о., решение № 98/20.05.2013г. по гр. д. № 520/2012г. на ВКС, IV г.о. , а по втория с решение № 1291/03.02.2009г. по гр. д. № 5477/2007г. на ВКС, IV г.о., решение № 29/22.03.2017г. по гр. д. № 2955/2016г. на ВКС, I г.о., решение № 119/22.03.2012г. по гр. д. № 485/2011г. на ВКС, I г.о., решение № 1270/09.01.2009г. по гр. д. № 5093/2007г. на ВКС, II г.о., решение № 173/15.04.2004г. по гр. д. № 788/2003г. на ВКС и решение № 288/29.12.2015г. по гр. д. № 2293/2015г. на ВКС, III г.о.
III. Във връзка с исковете за прогласяване на нищожност на сделката, поради липса на съгласие и поради сключване от лице без представителна власт.
1.) „Длъжен ли е съдът да обсъди всички доводи, твърдения и възражения на страните, както и да се обсъди всички доказателства, относими към тях в тяхната съвкупност и да изложи ясни и изрични мотиви по спора, вкл. при отхвърляне на доводите и възражения като неоснователни?“ и
2.) „Мнението на настойническия съвет част ли е от формирането на волята на поставения под запрещение за извършване на сделка, както и за да възникне представителна власт за зам. – настойника необходимо ли е настойникът да е реално и обективно възпрепятстван да изпълнява задълженията си с оглед изискванията на чл. 169, ал.1 СК?“.
По идентичния първи въпрос се поддържа отново противоречие с решение № 17/08.02.2016г. по гр. д. № 4121/2015г. на ВКС, IV г.о., решение № 222/30.01.2015г. по т. д. № 3466/2013г. на ВКС, I г.о., решение № 98/20.05.2013г. по гр. д. № 520/2012г. на ВКС, IV г.о., а по втория се поддържа основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК
IV. Във връзка с иска за разваляне на договора поради неизпълнение.
1.) „Може ли въззивният съд да допуска поискани пред него доказателства без страната да се е позовала и обосновала искането си с предпоставките, визирани в чл. 266, ал.3 ГПК, и в частност ако страната е поискала пред първоинстанционния съд свидетели без да уточни какви обстоятелства ще доказва с тях, съдът е допуснал само част от тях и въпреки дадената възможност страната не е поискала разпит и на останалите, съставлява ли това процесуално нарушение по смисъла на чл. 266, ал.3 ГПК, даващо основание за допускане на останалите свидетели пред въззивния съд?“
2.) „Длъжен ли е съдът да обсъди всички доводи, твърдения и възражения на страните, както и да обсъди всички доказателства, относими към тях в тяхната съвкупност и да изложи ясни и изрични мотиви по спора, вкл. при отхвърляне на доводите и възражения като неоснователни?“.
3.) „Следва ли приобретателят по договор срещу издръжка и гледане да издържа прехвърлителя със собствени средства без оглед неговите възможности?“,
По първия въпрос се поддържа противоречие с тълк. решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 129/06.03.2017г. по гр. д. № 4579/2015г. на ВКС, II г.о. по първия въпрос, с решение № 17/08.02.2016г. по гр. д. № 4121/2015г. на ВКС, IV г.о., решение № 222/30.01.2015г. по т. д. № 3466/2013г. на ВКС, I г.о., решение № 98/20.05.2013г. по гр. д. № 520/2012г. на ВКС, IV г.о. и решение № 202/21.12.2013г. по т. д. № 866/2012г. на ВКС, I т.о. по втория и с решение № 82/05.04.2011г. по гр. д. № 1313/2009г. на ВКС, I г.о. по третия.
Касаторът счита във връзка с преценката за допустимост на решението,че от значение на точното прилагане на закона и развитието на правото е въпросът: „Налице ли е правен интерес от подаване на въззивна жалба срещу първоинстанционното решение от ищеца, в случаите когато при предявени множество искове в условията на евентуалност с един и същи петитум, но различно основание главният иск е отхвърлен, но един от евентуалните е уважен?“.
Поддържа се и очевидна неправилност на решението, обоснована с неправилен анализ на доказателствата.
Ответниците С. Зейнебова Ю. и Хабил Я. Ю., в писмен отговор, чрез адв.Ю. Д., изразяват становище, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационна обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното:
Въззивният съд е приел, че са предявени от М. Н. В. против С. Зейнебова Ю. и Хабил Я. Ю. в условия на евентуалност искове: за прогласяване нищожността, на обективирания в нотариален акт акт № 32, том І, peг. № 1300, дело № 27/2016 г. на нотариус Н. С. peг. № 114 на Нотариалната камара, договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане със запазване право на ползване, сключен на 31.08.2016 г., с който Й. М. Н. (поч. на 15.02.2017 г.), действащ чрез заместник- настойника си, Р. Г. С. е прехвърлил на С. Зейнебова Ю. собствения си недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица], срещу насрещно поето от последната задължение да му осигурява лично или чрез трети лица, в прехвърления имот, пожизнено гледане и издръжка, спокойно и нормално съществуване, домашен уют, топлина и нормална семейна среда: – на осн. чл.26 ал.1 пр.1 от ЗЗД поради противоречие със закона; на основание чл.26 ал.1 пр.3 от ЗЗД поради накърняване на добрите нрави, тъй като са нарушени принципите на почтеност, добросъвестност и справедливост и извършената сделка не е в интерес на поставения под запрещение; на основание чл.26 ал.2 пр.4 от ЗЗД поради липса на основание, предвид тежкото здравословно състояние на прехвърлителя и знание на приобретателката за очакваната му скорошна смърт; по чл.26 ал.2 пр. 2 от ЗЗД за прогласяване нищожността на договора за издръжка и гледане, поради липса на съгласие, тъй като при изповядване на сделката поднастойният е бил представляван от заместник настойника без да са били налице законовите основания за това и заместник – настойникът не е имал правомощия да формира воля от името на поднастойния; както и в условия на евентуалност – иск по чл. 42 от ЗЗД за прогласяване недействителността на договора, поради сключването му за прехвърлителя от заместник – настойника – лице без представителна власт; в условия на евентуалност – иск по чл. 87, ал.3 от ЗЗД за разваляне на договора, поради неизпълнение от приобретателката на поетото с договора задължение да издържа и гледа прехвърлителя до смъртта му, както и обусловен от уважаването на предходните искове, ревандикационен иск по чл. 108 от ЗС за установяване, че ищцата е собственик на имота по силата на наследственото правоприемство от Й. Н., а той – на ? ид. част от жилищната сграда по наследство от баща му М. Н. С., другата ? ид. част – по дарение от майка му с нотариален акт № 5, том L., дело № 19896/1997 г. на нотариус при В., а собствеността върху ? ид.ч. от поземления имот – чрез покупко-продажба по силата на договор № 2622/28.03.2000г., сключен с държавата, както и за осъждане на ответниците да й предадат владението му. Съобразил е, че първоинстанционният съд е разгледал и отхвърлил иска за прогласяване нищожността на договора, поради противоречието му със закона и в тази част решението не е обжалвано и не е предмет на въззивна проверка.
След обсъждане и анализ на ангажираните по делото доказателства е обосновал по иска с правна квалификация чл.26 ал.2 пр.4 от ЗЗД, че договорът за прехвърляне на недвижим имот срещу гледане и издръжка е недействителен, когато за двете страни или дори само за приобретателя е било добре известно, че дните на прехвърлителя са “преброени” т.е. когато се е знаело, че го очаква съвсем близък край и тази песимистична прогноза се е оказала вярна. Задължението, което приобретателят по договорите поема, е в зависимост от едно бъдещо събитие /смъртта на прехвърлителя/, настъпването на която в повечето случаи не може да се определи точно и дори приблизително. Именно защото не е изначално известен обемът на насрещната престация за получаването на имота, договорът се квалифицира като алеаторен. В случая е приел, че заболяванията на прехвърлителя не са били с такъв характер, че да се очаква скорошна смърт, като според вещите лица това не е било възможно и предвидимо към момента на сключване на договора. Същевременно макар и да е бил в тежко здравословно състояние, смъртта на прехвърлителя не е и настъпила в твърде кратък срок – от сключването на договора на 31.08.2016 г. до смъртта на прехвърлителя на 15.02.2017 г. са изминали повече от пет месеца. Съдът е разяснил, че именно, поради влошеното здравословно състояние, прехвърлителят се е нуждаел от ежедневни грижи и договорът е сключен за полагането на такива. В този смисъл договорът не е лишен от основание и не е нищожен, поради което искът по чл. 26, ал.2, пр.4 от ЗЗД е неоснователен. Относно иска за прогласяване нищожността на договора на основание чл.26 ал.1 пр.3 от ЗЗД поради накърняване на добрите нрави, тъй като са нарушени принципите на почтеност, добросъвестност и справедливост и извършената сделка не е в интерес на поставения под запрещение е посочил, че не всяко нарушение на установените морални и етични норми следва да се счита за накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал.1 от ЗЗД, а само онова, което е грубо и в ярко противоречие с утвърдените в обществото нравствено-етични норми, каквото в случая не е налице. Изтъкнал е, че настойникът и настойническият съвет имат задължението да се грижат за интересите на поставения под настойничество, като това включва и задължението им да осигурят адекватните според конкретните нужди на запретения ежедневни грижи, което със сключването на договора за издръжка и гледане и при даденото разрешение от съда, те са сторили. Счел обстоятелството, че двама членове на настойническия съвет са съпрузи за непротиворечащо на моралните норми, щом е целен най-добрия резултат за запретения – осигуряването на адекватна и постоянна грижа за него чрез сключване на договор за издръжка и гледане и то в дома му, от лице, което той познава и приема и при запазено пожизнено право на ползване на имота. За неотносимо към преценката за накърняване на моралните норми е приел образуваното от ищцата производство за смяна на настойническия съвет, приключило с отхвърляне на искането на ищцата. При разглеждане на следващия предявен иск по чл.26 ал.2 пр. 2 от ЗЗД за прогласяване нищожността на договора за издръжка и гледане, поради липса на съгласие, тъй като при изповядване на сделката поднастойният е бил представляван от заместник-настойника без да са били налице законовите основания за това и заместник-настойникът не е имал правомощия да формира воля от името на поднастойния съдът се позовал на разпоредбата на чл. 169, ал.1 СК, според която заместник-настойникът замества настойника, когато е възпрепятстван да изпълнява задълженията си или когато възникне противоречие между неговите интереси и интересите на поставения под настойничество. Приел е, че в случая, именно поради отсъствието на настойника, той е бил заместен от заместник-настойника, който има същите правомощия, включително и да представлява пълно запретения. Заключил, че е налице валидно изразена воля за сключване на договора от заместник-настойника, действащ като представител по закон на поставения под пълно запрещение и в рамките на предоставената му от закона представителна власт, поради което договорът не е нищожен на това основание и предявеният иск по чл.26 ал.2 пр. 2 от ЗЗД е неоснователен и подлежи на отхвърляне. Предвид изложеното, за неоснователен е счел и иска по чл.42 от ЗЗД. По евентуалния иск по чл. 87, ал.3 от ЗЗД за разваляне на договора, поради неизпълнение от приобретателката на поетото с договора задължение да издържа и гледа прехвърлителя до смъртта му въззивният съд е приел, съобразявайки данните по делото, че от сключването на договора до смъртта на прехвърлителя ответницата се е грижила за него непрекъснато и е осигурявала в пълен обем дължимата престация – тя е живяла в дома на прехвърлителя, ежедневно е осигурявала храната му, грижила се е за хигиената му, за лечението му, за всички негови нужди и битови потребности. В този смисъл договорът е бил изпълняван от приобретателката през цялото време и в пълен обем и не е налице неизпълнение от нейна страна. Изводите за неоснователност на исковете за нищожност, за недействителност и за разваляне на договора обусловили и извода, че ищцата не е придобила правото на собственост на соченото от нея основание и наследствено правоприемство, доколкото към датата на смъртта на праводателя й имотът е бил отчужден с договора за издръжка и гледане и не е бил в неговия патримониум, поради което неоснователен е и предявеният ревандикационен иск по чл. 108 от ЗС.
При тези мотиви на въззивния съд не е налице соченото от касатора основание за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните :
Съобразно разрешенията по спорни въпроси на касационното обжалване, дадени с ТР№ 1/19.02.2010 г., преди да пристъпи към разглеждане на касационната жалба по същество, Върховният касационен съд се произнася дали са налице изчерпателно изброени от законодателя общи и допълнителни основания за допускането й до касационен контрол. Обвързаността на допускането на касационното обжалване от посочените от касаторите основания не се отнася до валидността и допустимостта на въззивното решение. В съответствие с нормите на чл. 5 и чл. 7 от ГПК съдът служебно следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото, в това число и в стадия на селектиране на касационните жалби.
В конкретния случай, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо, а оплакванията на касатора за недопустимост са неоснователни. Според константната съдебна практика на ВКС решението е недопустимо когато е произнесено по непредявен иск, когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран. В конкретния случай въззивният съд не е излязъл извън предмета на делото и не се е произнесъл по иск, с който не е сезиран. Срещу частта от решението на окръжния съд, с което е отхвърлен искът по чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД за прогласяване нищожността на договора за издръжка и гледане, поради противоречието му със закона, не е подадена въззивна жалба и решението по този иск не е било предмет на въззивното производство. Предмет на въззивното производство са предявените при условията на евентуалност спрямо уважения иск за нищожност, неразгледани от окръжния съд искове: – по чл.26 ал.1 пр.3 от ЗЗД за прогласяване нищожността на договора за издръжка и гледане, поради накърняване на добрите нрави, тъй като са нарушени принципите на почтеност, добросъвестност и справедливост и извършената сделка не е в интерес на поставения под запрещение; – по чл.26 ал.2 пр. 2 от ЗЗД за прогласяване нищожността на договора за издръжка и гледане, поради липса на съгласие, тъй като при изповядване на сделката поднастойният е бил представляван от заместник – настойника без да са били налице законовите основания за това и заместник – настойникът не е имал правомощия да формира воля от името на поднастойния; – иск по чл. 42 от ЗЗД за прогласяване недействителността на договора, поради сключването му за прехвърлителя от заместник – настойника – лице без представителна власт; – иск по чл. 87, ал.3 от ЗЗД за разваляне на договора, поради неизпълнение от приобретателката на поетото с договора задължение да издържа и гледа прехвърлителя до смъртта му. Висящността на иска по чл.26 ал.1 пр.3 от ЗЗД за прогласяване нищожността на договора за издръжка и гледане, поради накърняване на добрите нрави е поддържала висящността на предявените при условията на евентуалност последващи искове, доколкото отхвърлянето му е процесуална предпоставка за разглеждането им. Не така стоят нещата с отхвърления от първоинстанционния съд иск по чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД за прогласяване нищожността на договора за издръжка и гледане, поради противоречието му със закона, тъй като срещу решението в тази част не е подадена въззивна жалба и решението е влязло сила. Връзката му с останалите искове е еднопосочна – резултатът от него предопределя разглеждането на останалите, но не и обратното, поради което при липса на жалба срещу тази част от решението, въззивният съд не следва да се произнася по този иск.
В решение № 15 от 06.11.2018 г. на Конституционния съд на РБ по конст. д. № 10/2018 г. е прието, че очевидната неправилност е отделно, самостоятелно и независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК основание за допускане на касационното обжалване, въведено от законодателя в стремежа му да облекчи достъпа до касация на порочните въззивни актове. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда „prima facie“ – без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.Доколкото определението „очевидно“ съдържа в себе си субективен елемент (очевидното за едни може да не е очевидно за други), разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз (в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК). Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен „extra legem“, т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Като очевидно неправилен по см. на чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК.
В случая обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК.
В случая чрез поставения общ въпрос към всеки от подразделите в изложението „длъжен ли е съдът да обсъди всички доводи, твърдения и възражения на страните, както и да се обсъди всички доказателства, относими към тях в тяхната съвкупност и да изложи ясни и изрични мотиви по спора, вкл. при отхвърляне на доводите и възражения като неоснователни? и въпросите „въззивният съд само по доводите във въззивната жалба ли се произнася или следва да вземе предвид и всички доводи на въззиваемата страна, надлежно въведени в процеса?“ и „може ли въззивният съд да допуска поискани пред него доказателства без страната да се е позовала и обосновала искането си с предпоставките, визирани в чл. 266, ал.3 ГПК, и в частност ако страната е поискала пред първоинстанционния съд свидетели без да уточни какви обстоятелства ще доказва с тях, съдът е допуснал само част от тях и въпреки дадената възможност страната не е поискала разпит и на останалите, съставлява ли това процесуално нарушение по смисъла на чл. 266, ал.3 ГПК, даващо основание за допускане на останалите свидетели пред въззивния съд?“ не се обосновава наличието на общо основание за допускане на касационно обжалване. Съобразно дадената от касатора обосновка тези въпроси изразяват по същество доводите на касатора за незаконосъобразност на въззивното решение, за неправилно анализиране на доказателствения материал, за допуснати процесуални нарушения и формиране следствие на това на грешни крайни изводи. Тези въпроси са привързани към оплакването на касатора за неправилност на решението, Следва да се има предвид това, че тези доводи на касатора, към които са привързани въпросите му, са относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия по селектиране на касационната жалба.
Въпросът „налице ли е основание на договор за прехвърляне на недвижим имот срещу издръжка и гледане в хипотеза, когато прехвърлителят е поставен под пълно запрещение и гледането и издръжката му са осигурени по силата на закона от настойник и настойнически съвет?“ не е коректно формулиран, тъй като фактическото твърдения на ищеца за липса на основание на договора, по които се е произнесъл съда са за тежкото здравословно състояние на прехвърлителя и знание на приобретателя за скорошната му смърт, което лишава от предмет съглашението. В този смисъл въпросът не е обуславящ. Независимо от това не би било налице и поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК.
С решение № 122/22.10.2018 г. по гр.д. № 4191/2017 г. на ВКС, I г.о. е приет