О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 355
София, 07.04.2009 година
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на 6 април две хиляди и девета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЖАНЕТА НАЙДЕНОВА
ЧЛЕНОВЕ:СВЕТЛА ЦАЧЕВА
АЛБЕНА БОНЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от председателя (съдията)Жанета Найденова
гр.дело № 3365 /2008 година по описа на пето гражданско отделение и за да се произнесе съобрази следното:
Производството е по чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
Г. Д. Г. чрез съпругата си М. Г. Г. прокурор във Върховната касационна прокуратура,видно от приложеното копие от заповед от 15.03.2003г на Главния прокурор на РБ Н. Ф. , е подал касационна жалба срещу въззивното решение на Софийския апелативен съд от 27.02.2008г по гр.д. № 1767/2006г с което е оставено в сила решението на Софийския градски съд от 18.06.2003г по гр.д. № 2995/2000г. С това решение Софийският градски съд отхвърлил исковете ,предявени от Г. Д. Г. срещу „Т” А. гр. С. за заплащане на 6 288 щатски долари,представляващи разликата между действително дължимото и договорено трудово възнаграждение за времето от 15 март 1987г до 15.03.1989г, за заплащане на сумата 3 555 щатски долари ,представляваща направени разходи за багаж, за заплащане на сумата 729 щатски долари- изплатено по-малко трудово възнаграждение за времето от 1987г до 1989г и за сумата 1 016 щатски долари- неправилно одържани суми от трудовото му възнаграждение по договор с последващ работодател за периода 15.03.1989г до 31.11.1989г,като погасени по давност.
В изложението към касационната жалба е посочено,че въззивният съд се произнесъл по съществения материално правен въпрос-след като „ответната дирекция”-т.е. „Т„А. гр. С. не била страна в междуправителствената спогодба,сключена между Н през 1984г,след като нямала изрични правомощия предоставени й от българското правителство, щом като имало липса на индивидуално договорно разрешение да встъпи на трудовия пазар в Република Зимбабве и щом като е имало действие на Конвенция № 34 от 18.10.1949г,имало ли е сключен валиден трудов договор-т.е. съдът приел,че има такъв и че разрешаването на тези съществени въпроси биха били от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото-чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
Върховният касационен съд провери изложените основания за допускане до касационно обжалване въззивното решение на Софийския апелативен съд и прие следното:
Поставените в изложението към касационната жалба въпроси не са съществени и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото,защото в конкретния случай исковите претенции са отхвърлени като погасени по давност. Освен това ищецът-касационен жалбоподател от една страна е претендирал заплащане на „неизплатено трудово възнаграждение-729 щатски долари за времето от 15.03.1987г до 15.03.1987г,за заплащане на багажни разходи и пр.-т.е. претенции възникнали на основата на сключен трудов договор,а от друга, е твърдял , че липсвало валидно трудово правоотношение между него и Дирекция „Т” към Министерство на търговията по време престоят му в Република Зимбабве, станал възможен само на основание заповед № 242 от 22.011987г на Генералния директор на Дирекцията и на сключения договор от 11.03.1987г между него и българския работодател. В този договор изрично е било посочено,че изпращането на работа в чужбина е ставало съобразно Наредбата за условията,при които българските граждани са можели да бъдат изпращани да работят в чужбина,утвърдена с ПМС № 13 от 11.2.1975г.
Въззивният съд подробно се е спрял и на актовете на Международната организация на труда- Конвенция № 34 за статута на платените бюра за настаняване,която не намирала приложение към момента на сключения договор и изпращане жалбоподателя на работа в чужбина. И именно на тази основа Софийският апелативен съд е изложил и конкретни мотиви. В същото време,както е било установено, исковата молба е била подадена извън сроковете по чл.358 КТ и крайният резултат по делото е бил на основание направеното възражение за погасяване на претенциите по давност.
Следователно,поставените в изложението въпроси не са съществени от гледна точка разпоредбата на чл.280 ал.1 ГПК. А що се касае до това,че не бил приложен точно закона,следва да се отбележи че практиката за този и подобен род дела не е противоречива: приложими разпоредби при тълкуването на договорите,сключени по Наредбата за условията,при които българските граждани са можели да бъдат изпращани да работят в чужбина,утвърдена с ПМС № 13 от 11.2.1975г,са тези по вътрешното законодателствочастието на България в международни съглашения на основата на които е изпращала български граждани на работа в чужбина, е ангажирало по тях самата държава. А отношенията й с нейните граждани,заминали да работят в приемащата ги страна,за да се квалифицират като трудовоправни, са били в унисон в българския Кодекс на труда и с българските норми за заплащане, пътувания, отчисления за пенсионно осигуряване и пр.
Разпоредбата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК има предвид противоречиви решения на отделните състави на ВКС. Преодоляване на тази практика би могло да се извърши чрез приемането на тълкувателно решение. Конкретния случай не е такъв и за това и молбата за допускане до касационно обжалване въззивното решение на Софийския апелативен съд,следва да се остави без уважение.
Върховният касационен съд на основание гореизложеното
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решението на Софийския апелативен съд от 27.02.2008г по гр.д. № 1767/2006г.
Настоящето определение е окончателно и не подлежи на по-нататъшно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: