О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 356
гр. София, 11.10.2016 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети септември две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 2537 по описа на Върховния касационен съд за 2016 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решение от 2.12.2015 год. по гр. д. № 2807/2015 год. Варненският окръжен съд, като въззивна инстанция, е потвърдил първоинстанционното решение от 24.08.2015 год. по гр. д. № 6105/2014 год. на Варненския районен съд в частта, с която е отхвърлен предявения от М. Г. К.-М. положителен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за приемане за установено по отношение на Тона В. П. и Н. Г. А., че ищцата е собственик на гараж със застроена площ 22.76 кв. м. и пристройка към жилищна сграда и гаража със застроена площ 53.88 кв. м., изградени в поземлен имот с идентификатор 10135.25756.1501 в [населено място],[жк], [улица] на основание отстъпено със заявление № 1133 от 10.12.1993 год. по чл. 56, ал. 2 ЗТСУ /отм./ и реализирано право на строеж. Със същото решение въззивният съд отменил първоинстанционното решение в останалата му част и вместо това постановил друго, с което признал за установено по отношение на ответниците Т. В. П. и Н. Г. А., че ищцата М. Г. К.-М. е собственик на горните недвижими имоти – гараж и пристройка на основание изтекла придобивна давност, след като е осъществявала фактическа власт върху тях от 1996 год. до предявяването на иска – 14.05.2014 год.
Въззивното решение в частта, с която след частичната отмяна на първоинстанционното решение е уважен предявения иск, се обжалва с касационна жалба в срок от ответницата Т. В. П., чрез пълномощника й адв. К. К., с оплаквания за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на процесуалните правила при преценката на събраните доказателства-касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Иска неговата отмяна и вместо това се постанови друго решение, с което предявеният иск бъде отхвърлен и на евентуално предявеното основание или делото се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, с присъждане на направените по делото разноски.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторката поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Счита, че по релевантния за извода на съда материалноправен въпрос, касаещ презумпцията по чл. 69 ЗС при придобиване на фактическата власт от претендиращия придобиване на собствеността по давностно владение на друго, предходно основание, в случая – отстъпено право на строеж, произнасянето на въззивния съд е в противоречие с решение № 12 от 19.02.2014 год. по гр. д. № 1840/2013 год. на ВКС, І г. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК. В него е прието, че в хипотеза, при която фактическата власт върху недвижим имот е придобита на правно основание /в този случай сключен договор за заем за послужване по чл. 243 ЗЗД/ и липсва уведомяване на собственика за промяна на намерението на държателя и трансформирането му в недобросъвестно владение, презумпцията по чл. 69 ЗС не намира приложение, докато в обжалваното решение разрешението е в обратния смисъл. Поставен е и въпросът за приложението на правилото на чл. 79 ЗС като способ за придобиване на чужд имот и как рефлектира върху придобиването по давност осъщественото по време на протичането на десетгодишния давностен срок от собственика на имота възмездно прехвърляне на имота на трето лице, в контекста относно наличие на елементите на фактическия състав на придобиването по давностно владение. Касаторката счита, че произнасянето на въззивния съд по този въпрос е в противоречие с решение № 445 от 31.07.2012 год. по гр. д. № 283/2010 год.на ВКС, І г. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК. В него е разрешен спор за собственост на основание давностно владение при наличието на разпоредителна сделка от собственика, като е прието, че не е доказано владението да е установено преди тази сделка със съгласието на собственика, за да е налице придобивния способ по чл. 79 ЗС.
Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се поддържа от касаторката по материалноправния въпрос от значение за точното прилагане на закона: дали може да се придобие по давност незаконно построеното в чужд имот при действия на собственика на земята срещу незаконното строителство и как това се отразява на характеристиката на протичане на давностния срок. Касаторката счита, че е нарушен принципа, че никой не може да черпи права от недобросъвестността си, а противопоставянето на собственика по административен ред следва да се приеме за опорочаване на характера на владението като спокойно и несъмнително.
Писмен отговор не е постъпил в срока по чл. 283 ГПК нито от ищцата М. К.-М., нито от ответницата Н. А..
Върховният касационен съд, в настоящият си състав, при проверката за наличие на основания за допускане на касационното обжалване на решението, въз основа на данните по делото и доводите на касаторката, намира следното:
За да отмени частично първоинстанционното решение и вместо това да уважи иска за собственост на евентуално заявеното придобивно основание по чл. 79, ал. 1 ЗС, въззивният съд приел, че упражняваната от ищцата фактическа власт върху построените от нея сгради /гараж и пристройка/, който факт не е спорен, е установена от построяването им през 1996 год., като същата е демонстрирала поведение, което безсъмнено сочи на упражняване на собственически правомощия в пълен обем. Обстоятелството, че същата живеела и в чужбина е прието за ирелевантно относно наличието на обективния елемент на владението, което не предполага ежедневно упражняване на фактическата власт. Поради това доводът на касаторката в тази насока е приет за неоснователен. Съдът е обосновал изводите си въз основа на свидетелските показания относно релевантните факти, включително и относно липсата на оспорване от страна на праводателя на касаторката в необходимия срок. Предприетите такива от негова страна датират от 2008 год., след изтичане на срока на придобивната давност в полза на ищцата, в който владението й е било несъмнено, явно и непрекъснато, с намерение за своене. Без значение е и разпоредителната сделка в полза на касаторката, тъй като давността е текла по отношение на праводателя й.
Следователно, изводът за основателност на предявения иск за собственост е обусловен от произнасянето по въпроса за наличието на предпоставките на поддържания придобивен способ – давностно владение върху построените от ищцата гараж и пристройка, какъвто е и предметът на спора, очертан от твърденията и доводите на страните. Поставеният от касаторката въпрос за оборване презумпцията по чл. 69 ЗС поради придобиване от ищцата на фактическата власт върху постройките на основание учреденото й право на строеж не е относим към предмета на спора и не е обсъждан. Съдът е разгледал предявените в евентуалност искове, като след приемане неоснователността на първото релевирано основание за собствеността – учредено право на строеж в полза на ищцата, е разгледал евентуално предявеното такова – придобивна давност. Защитата на ответницата, сега касатор, срещу него се състои в оспорване наличието на упражнявана от ищцата фактическа власт в необходимия десетгодишен срок, в рамките на който предмет е и произнасянето на въззивния съд. Въпрос за оборване презумпцията на чл. 69 ЗС не е поставян срещу твърдението на ищцата, че владее построеното от нея, за което е поддържала да е имала учредено право на строеж, от завършването им през 1995-1996 год. Поради това и позоваването на решение № 12 от 19.02.2014 год. по гр. д. № 1840/2013 год. на ВКС, І г. о. е неуместно, тъй като същото е относимо към промяна на държането във владение, в която хипотеза се поставя въпроса за промяната на намерението на държателя да владее имота, както и промененото намерение да достигне до собственика, докато настоящата хипотеза е различна – касае позоваване на настъпване на правните последици на владението от момента на построяването на сградите, за което се е поддържало да е налице учредено право на строеж, т. е. за себе си, като собственик на същите. Отричайки правното действие на декларацията по чл. 56, ал. 2 ЗТСУ /отм./, съдът приел наличието на елементите от фактическия състав на оригинерното придобивно основание, въз основа на установяването им със събраните по делото доказателства. С оглед на това първият от поставените от касаторката въпроси не може да обоснове наличието на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като същият не е обусловил извода на въззивния съд.
Същото съображение е относимо и към въпроса относно действието на разпоредителната сделка в полза на касаторката по отношение на придобивната давност в полза на ищцата, поставен в контекста на противопоставяне на владението й от страна на съсобственика на земята. Съдът приел, че са налице елементите на фактическия състав на чл. 79, ал. 1 ЗС, в т. ч. и непрекъснато владение върху постройките от страна на ищцата, тъй като предприетите от страна на Ж. С. действия по оспорване са след изтичането на десетгодишния срок на придобивната давност. Довод за прекъсване на владението не е поддържан от ответницата, не е и обсъждан, а и с оглед на установените по делото факти подаването на жалби за незаконно строителство не са такива действия на противопоставяне от собственика на поведението на владелеца по отношение на имота, както е прието и в задължителната съдебна практика. Представената от касаторката в покрепа наличие на основание за допускане на касационно обжалване по този въпрос практика също е неотносима, тъй като фактите по настоящето дело са различни и обосновават различни правни изводи.
Въпросът дали може да се придобие по давност недвижим имот, незаконно построен в чужд имот, при действия на собственика на земята срещу незаконно построеното и как това се отразява на характеристиката на протичане на давностния срок също не може да се приеме като правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросът относно законността на строежа не е обсъждан в рамките на спорния предмет и съответно – не е обусловил изводите на въззивния съд, а и същият е неотносим към принадлежността на правото на собственост. Във втората му част въпросът е относим към наличието на елементите на фактическия състав на придобивната давност, което с оглед изложените вече съображения, а и наличието на константна съдебна практика, в т. ч. и задължителна, изключва наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по него.
Предвид липсата на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК касационното обжалване на въззивното решение в обжалваната му част не следва да се допуска, водим от което настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 2009 от 2.12.2015 год. по гр. д. № 2807/2015 год. по описа на Варненския окръжен съд в обжалваната му част по подадената от Т. В. П. от [населено място], чрез адв. К. К., касационна жалба.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: