О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 356
София, 18.04. 2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети април, две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като изслуша докладваното от съдия Ерик Василев гр.д. № 34 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. РБ срещу решение № 186 от 12.10.2017 г. по в.гр.д. № 441/2017 г. на Апелативен съд Пловдив, с което частично се потвърждава решение № 224 от 21.06.2017 г. по гр.д. № 706/2016 г. на Окръжен съд Хасково в частта, в която е уважен предявения иск от К. А. А. на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за обезщетение на неимуществените вреди от 10 000 лева, ведно със законните лихви от 25.12.2013 г. до изплащане на сумата.
В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и е необосновано.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване се поддържа, че са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпросите относно необходимостта от излагане на собствени мотиви от въззивния съд при определянето на конкретен размер на обезщетението за неимуществени вреди като се отчитат всички обективно съществуващи обстоятелства от значение за прилагане на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД, както и за съдържанието на понятието справедливост по чл.52 ЗЗД, към който препраща чл.4 ЗОДОВ. Изложени са съображения, че въпросите са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС обективирана в ППВС № 4/23.12.1968 г., т.ІІ, ТР № 1/04.01.2001 г. на ВКС, т.19 и ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, т.3 и т.11.
Ответникът по касационната жалба К. А. А. чрез адвокат Б. И. от АК-Хасково е подал писмен отговор, в който оспорва доводите като счита, че не са налице основанията по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване и претендира разноски в касационната инстанция.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че са налице предпоставките за ангажиране отговорността на държавата на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, тъй като са били повдигнати обвинения за извършени престъпления от общ характер, по които наказателното производство е било прекратено. Съдът е установил, че ищецът е привлечен като обвиняем на 14.05.2011 г. и е задържан за 72 часа за престъпления по чл.321, ал.3, вр. с ал.2, вр.чл.20, ал.2 и чл.26, ал.1 НК и по чл.234, ал.1 и чл.244, ал.1 НК. С определение на съда, по отношение на ищеца е взета мярка за неотклонение „задържане под стража”, изменена в „парична гаранция” от 5000 лева на 16.09.2011 г. и забрана да напуска страната. След отделяне на материалите по ДП № 28/11 г., производството за престъпления по чл.234, ал.1 и чл.244, ал.1 НК е прекратено два пъти – на 10.02.2012 г. и окончателно на 25.12.2013 г., а междувременно с постановление от 29.09.2012 г. на прокурор от ОП-Пловдив е прекратено и наказателното производство по останалите обвинения като са отменени също мярката за неотклонение и забраната да напуска страната. При тези релевантни за спора обстоятелства за периода на продължилото наказателното преследване, съобразявайки тежестта на обвиненията и степента на въздействие върху физическото и емоционално състояние на ищеца от преживения стрес и напрежение, довели до заболяване с призната 60 % трайно намалена работоспособност, както и взетата мярка за неотклонение „задържане под стража”, изменена в „парична гаранция” и забрана да напуска страната, заради които ищецът е преустановил дейността си като управител на предприятие за безалкохолни напитки, въззивният съд е приел, че справедливото обезщетение за причинените неимуществени вреди на пострадалия е в размер на 10 000 лева.
При проверката за допустимост на подадената касационна жалба, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че поставените не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване поради противоречие с практиката на ВКС, по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивният съд е установил всички релевантни факти от значение правния спор и въз основа на тях е формирал собствени правни изводи за наличието на причинно-следствена връзка между повдигането на незаконно обвинение от прокуратурата и настъпилите неимуществени вреди на ищеца, от което се е влошило здравословното му състояние, накърнено е доброто му име като управител на предприятие и се е отразило негативно върху дейността му като търговец. Тези изводи са в съответствие с дадените разяснения в ТР №1/2001 г. по тълк. дело № 1/2000г. на ОСГК на ВКС, т.19, в които се посочва, че при разглеждане на делото във въззивното производство, съдът прави свои фактически и правни изводи по съществото на спора като достига до свое собствено решение, извършвайки в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. В случая, въззивният съд е обсъдил всички събрани доказателства от значение за определяне на конкретен размер на обезщетението за неимуществени вреди и въз основа на тях е приел, че степента на въздействие на наказателното преследване върху неговия живот в личен и професионален план е с по-голям интензитет от обичайния, поради което с оглед на изпълняваните трудови функции на управител и разгласяването на случая в медиите е определил размера на обезщетението в съответствие със съдебната практика в т.ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г., в която се приема, че критерият за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД означава да бъде определен паричен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай, когато се ангажира отговорността на държавата.
Поставените материалноправни въпроси за прилагането на критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД не обуславят допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като обжалваното решение не е постановено в противоречие с разясненията дадени в ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, според което държавата се освобождава от отговорност, ако единствената причина за увреждането е поведението на пострадалия или се намалява в случаите, при които се установи съпричиняване на вредоносния резултат. В случаите на прекратяване на наказателното преследване, при доказана причинна връзка между незаконното обвинение и претърпените вреди, също се дължи обезщетение за неимуществени вреди, което се определя глобално по справедливост според чл.52 ЗЗД. В обжалваното решение се приема, че производството е прекратено по всичките повдигнати обвинения, поради което няма противоречие с ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС.
Не може да се приеме, че поставените въпроси за прилагането на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД и процесуалните задължения на съда да обсъди конкретните обстоятелства от значение за обезщетяването на неимуществените вреди са разрешени в противоречие със задължителната съдебна практика на ВС и ВКС, когато съдът е извършил преценка за причинно-следствената връзка между действията на ищеца като лице, заемащо отговорна длъжност в търговско предприятие и настъпилия вредоносен резултат от повдигането на обвиненията. Въззивната инстанция е съобразила установената съдебна практика на ВКС да отчете всички обстоятелства от значение за определяне размера на дължимото обезщетение, с оглед на особеностите на конкретния случай – вида и продължителността на наказателното преследване, по което не е била постановено осъдителна присъда; действително преживяните стрес и безпокойство от пострадалия, както и отражението на незаконното обвинение върху неговия личен живот и в професионален план, с оглед забраната за свободно придвижване. Въззивният съд е приел, че размерът на обезщетението се обуславя от приобщените по делото доказателства за негативните проявления на незаконното обвинение върху здравословното състояние на ищеца. Тези доказателства са преценявани по вътрешно убеждение на съда, което в настоящото производство по реда чл.288 ГПК не може да бъде проверявано за необоснованост. Съдът е уважил иска за обезщетение, като е отчел, че присъденият размер е само за реално претърпените вреди, поради което претенцията на ищеца е неоснователна за разликата над 10 000 лева. В този смисъл, въззивно решение е в съответствие с трайната практика на ВС и ВКС по тълкуване и прилагане на закона, намерила израз в ППВС № 4/68, ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, с оглед на което не е налице хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Ответникът по касационната жалба К. А. А. чрез адвокат Б. И. от АК-Хасково е поискал разноски пред настоящата инстанция, но не е представил доказателства за изплащане на сумата, а липсва отразяване и в приложения договор за правна защита и съдействие от 05.12.2017 г., с оглед на което съдът не присъжда такива.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 186 от 12.10.2017 г. по в.гр.д. № 441/2017 г. на Апелативен съд Пловдив.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.