3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 356
София, 19.06.2014 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова ч. гр. д. № 1587/2014 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
E. М. П., О. М. П. и Н. М. Ш. са подали в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК частна касационна жалба срешу определение № 76 от 28.01.2014 г. по в. ч. гр. д. № 9/2014 г. на Пазарджишкия окръжен съд, с искане то да бъде отменено като неправилно. По отношение на предпоставките за допускане на касационно обжалване поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 ГПК.
Ответниците И. М. Т., Ф. М. Т. и А. М. М. поддържат становище, че касационно обжалване не следва да се допуска, М. М. Б. и М. А. П. не са подали писмени отговори.
При проверка по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
Предявен е от жалбоподателите положителен установителен иск за собственост на 1 700/6 914 ид. ч. от недвижим имот с пл. № 197 от кв. 16 по плана на [населено място] махала, целият с площ 6 914 кв. м., за който са отредени няколко парцела и е построена на калкан жилищна сграда на 62 кв. м.
С обжалваното определение е потвърдено определение № 680 от 20.11.2013 г. по гр. д. № 1173/2012 г. на Районния съд [населено място], с което производството по делото е прекратено поради недопустимост на предявения иск.
Ищците твърдят, че въз основа на наследствено правоприемство, придобивна давност, неформални сделки и приживна делба, са придобили правото на собственост върху 1 700/6 914 ид. ч. /впоследствие уточнени на 1 536 или 1 534/6 914 ид. ч. – л.л. 40 и 74 по гр. д. № 1173/2012 г. на Пещерския районен съд/ или 2/9 ид. ч., колкото има и трето неучастващо в делото лице Д. М. Ш.. Ответниците притежават 1/3 ид. ч. от имота, но през 2001 г. с н. а. № 131/2001 г. били признати за собственици по наследство и давностно владение на 3 348/6 914 ид. ч., което съставлява около 1/2 ид. ч. Ищците твърдят, че владяната от тях част от имота е оградена и се ползва 20-30 години, без никой да е оспорвал правата им.
Ответниците са оспорили иска с твърдението, че прекият наследодател на ищците Ю. А. П. не е притежавал 2/3 ид. ч., а само 1/2 ид. ч. от имота, поради което частите на страните са равни – 1/2 ид. ч. за Ю. А. П. и 1/2 ид. ч. за техния наследодател М. П.. Твърдят, че ползват именно такава част и не ставало ясно по какъв начин са нарушили правото на собственост на ищците.
Първоинстанционният съд приел, че искът по чл. 124, ал. 1 ГПК е недопустим поради липса на правен интерес и прекратил производството по делото. Въззивният съд потвърдил това определение. Искането на ищците да установят по отношение на ответниците, че са собственици на 2/9 ид.ч. от имота, не влиза в противоречие с твърденията на ответниците, че са собственици на 1/2 ид. ч., тъй като с положителния установителен иск няма да се докаже, че те не са собственици на 1/2 ид. ч., а само на 1/3 ид. ч., както считат ищците. Обратно би било при отрицателен установителен иск, при който ищецът би установил, че ответниците не са собственици на 1/2 ид. ч., а само на 1/3 ид. ч., но съдът е сезиран с положителен установителен иск, от воденето на който ищците нямат правен интерес и затова искът е недопустим.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, както и в частната касационна жалба, жалбоподателите сочат, че въпросът за липсата на правен интерес за завеждане на предявения от тях иск за собственост е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, разрешаван е противоречиво от съдилищата и е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Поставеният въпрос е от значение за изхода на делото, защото е формирал решаващия извод на съда и е налице общото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК. Не се установява, обаче, той да е разрешен в противоречие с практиката на ВКС по смисъла на това понятие съгласно т. 2 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Трайната съдебна практика на ВКС, включително и задължителна по чл. 290 ГПК, приема, че за да е налице правен интерес от предявяване на установителен иск за собственост и в двете му разновидности – положителен и отрицателен, е необходимо ищецът да владее вещта и с поведението си ответникът да застрашава правното му положение. Конкретният правен интерес за предявяване на положителен или на отрицателен установителен иск се обуславя от естеството и съдържанието на възникналия между страните извънсъдебен правен спор. Когато той вземе формата на оспорване на претендирано от ищеца право на собственост, последният има правен интерес от предявяване на положителен установителени иск, за да бъде установено със сила на присъдено нещо съществуването на неговото право /в този смисъл решение № 60 от 20.02.2012 г. по гр. д. № 1213/2010 г. на ВКС, I-во г. о., по чл. 290 ГПК/.
Обжалваното определение не противоречи на тази съдебна практика. Ищците твърдят, че имотът, който произхождал от тримата братя М., Х. и А. П., впоследствие станал съсобствен между М. П. – наследодател на ответниците, с права 1/3 ид. ч., и техния наследодател Ю. П. /син на първоначалния съсобственик А. П./, комуто Х. П. продал неформално своя дял от 1/3 ид. ч. Затова правата на Ю. П. възлизат на 2/3 ид. ч., а след като приживе били поделени между шестте му деца, станали притежание на синовете Д., К. и М. Ю. П.. Ищците са наследници на М. П. и твърдят, че притежават 2/9 ид. ч., но към настоящия момент на тяхно име не е записана никаква част от имота и това е резултат от снабдяването на ответниците с нотариален акт за собственост на 3 348/6 914 ид. ч. или приблизително 1/2 ид. ч. Ответниците не оспорват правата на ищците в претендирания от тях размер – 2/9 ид. ч., но считат, че следва да се определят при равни права на наследодателите на двете страни – по 1/2 ид. ч. Изхождайки от тези твърдения и данните и за други съсобственици на имота, които не са страни по делото, въззивният съд приел, че е налице противоречие по какъв точно начин ответниците оспорват правата на ищците предвид факта, че сборът от идеалните части на страните /1 700 и 3 348/ е 5 048 кв. м. и е по-малко от пълната площ на имота в размер на 6 914 кв. м. Именно фактът, че общо правата на ищците и ответниците са по-малко от площта на имота, поставя въпроса за правния интерес от воденето на положителен установителен иск за собственост само спрямо тези ответници. Установяването само спрямо тях, че ищците са собственици на 2/9 ид. ч., няма да доведе до промяна в правната сфера на ответниците, а решението няма да има сила на пресъдено нещо и спрямо останалите лица, евентуално претендиращи за права върху имота. В резултат, въззивният съд приел, че в исковата молба и допълненията към нея липсват обстоятелства, даващи основание на ищците да считат, че точно техните 2/9 ид. ч., реално обособени и оградени с ограда, които те ползват необезпокоявани според твърденията им, попадат именно в тези 3 348/6 914 ид. ч., за които ответниците са се снабдили се с нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка. Оттук съдът заключил, че по такъв начин предявен искът, не е налице правен интерес за ищците от търсената защита.
Този извод е в съответствие със задължителната съдебна практика, цитирана по-горе, а с представената с изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК разработка касаторите не доказват наличието на съдебна практика в обратен смисъл. Разработката и цитираните в нея съдебни актове /част от които не съставляват съдебна практика по смисъла на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС – напр. актовете на административни съдилища/ касаят възможности за защита чрез искове за собственост в най-различни хипотези, но допустимостта на установителните искове винаги зависи от конкретните обстоятелства. Ето защо от нея не може да се направи извод, че установителният иск за собственост е допустим и когато липсва правен интерес от търсената защита – а в случая правен интерес липсва, тъй като правата на ищците не са заявени за установяване по отношение на всички лица, претендиращи да са съсобственици на имота. Не се установява и да е налице противоречиво разрешаван правен въпрос. Затова и не се констатират основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 2 ГПК за допускане на касационно обжалване. При наличието на задължителна съдебна практика, с която обжалваното определение е съобразено, не се установява необходимост от произнасяне на ВКС по конкретния правен спор с оглед точното прилагане на закона и/или развитието на правото – основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
В обобщение, не са налице предпоставки за допускане на частната касационна жалба за разглеждане по същество, водим от което Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното определение № 76 от 28.01.2014 г. по в. ч. гр. д. № 9/2014 г. на Пазарджишкия окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: