5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 357
[населено място] ,12,05,2014 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД , ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ , първо отделение , в закрито заседание на седми април , през две хиляди и четиринадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : НИКОЛА ХИТРОВ ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА РОСИЦА БОЖИЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 771 / 2014 год. и за да се произнесе съобрази следното :
Производството е по чл. 274 ал.2 пр. първо вр. с ал.1 т.1 ГПК .
Образувано е по частна жалба на [фирма] против определение от открито заседание на 17.01.2014 год. по т.д.№ 1365/2013 год. на Пловдивски апелативен съд, втори търговски състав,с което е спряно производството по делото , до постановяване влязло в сила решение по гр.д.№78/2014 год. на Районен съд Стара Загора,на основание чл.229 ал.1 т.4 ГПК.Жалбоподателят оспорва правилността на определението,като се позовава на задължението на въззивния съд,съгласно т.1 на ТР № 1 / 2013 год. на ОСГТК на ВКС, при проверка правилността на първоинстанционното решение сам да приложи императивна материалноправна норма, каквато безспорно е разпоредбата на чл.26 ал.1 ЗЗД , на която се основава предявеният по гр.д.№ 78 / 2014 год. на РС Стара Загора преюдициален спор – за нищожността, поради противоречие с добрите нрави , на клауза на сключения между страните договор за наем, на приложението на която се основава формирането на дължима от [фирма] наемна цена за предоставената за ползване от жалбоподателя специализирана асфалтополагаща техника.Така жалбоподателят счита,че въззивният съд дължи произнасяне по надлежно релевираната от ответника в първоинстанционното производство нищожност,което изключва необходимостта,а и допустимостта на предявяването й чрез самостоятелен иск .Последното страната извежда от приложима аналогия с ТР № 5 / 14.11.2012 год. по т.д.№ 5 / 2012 год. на ОСГТК на ВКС във връзка с приложението на чл.367 ал.4 ГПК – след като страната е имала правото в срока за отговор на исковата молба да предяви иска за нищожност на договорна клауза и не е сторила това, обосновавайки правният си интерес от завеждането на самостоятелен иск за установяването й единствено с възможността да се позове на нищожността в заведеното производство по иска с предмет дължима наемна цена , аналогично на разрешението дадено с ТР № 5 / 14.11.2012 год. по т.д.№ 5 / 2012 год. на ОСГТК на ВКС , но по отношение допустимостта на отделен установителен иск по чл.124 ал.4 изр. първо ГПК,за неистинност на документ, неоспорен своевременно в производство , в което е представен, следва да се приеме недопустимост на така заведения установителен иск за нищожност на договорна клауза.Страната се е позовала и на несъобразяване от въззивния съд разпоредбата на чл. 293 ал.3 ТЗ, с оглед поведението на ответника който и до предявяването на настоящия иск не е оспорвал действителността на сключения помежду им договор.Навежда аргументи и от особеното мнение по т.1 на ТР № 8 / 2012 год. по гр.д.№ 8 / 2012 год. на ОСГТК на ВКС, както и се позовава на споделяне идентични на изложените съображения в опр.№ 408 / 28.05.2012 год. на ІV г.о. на ВКС .
Ответната страна – [фирма] – оспорва частната жалба с доводи за необоснованост на основание за касационното обжалване – неотносими, предвид реда на настоящото производство / чл.274 ал.2 ГПК/, както и споделяйки извода на въззивния съд за обусловеност на настоящото дело от изхода на спора за нищожността на договорната клауза / чл.5.7 от договора за наем /, цитирайки съдебна практика в подкрепа .
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната жалба е подадена в срока по чл. 275 ал.1 ГПК , от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе настоящият състав съобрази следното : Възражението за нищожност на чл.5.7 на сключения между страните договор е направено от [фирма] – с отговора на исковата молба, който първоинстанционният съд не е зачел, като постъпил след изтичане преклузивния срок по чл.367 ГПК.Предметът на предявения иск – дължима от ответника наемна цена за ползване на предоставена специализирана техника – предпоставя безспорно приложение на оспорената клауза , за случаите на отчетено ежедневно положено количество асфалтова смес по-малко от минимално уговорените, като определящи наемната цена , 500 тона .С определение № 2432/ 06.12.2013 год. въззивният съд е оставил без уважение доказателствените искания на [фирма],основани на чл.266 ал.3 ГПК, като е споделил извода на първоинстанционния съд за несвоевременност на отговора на страната и настъпила по смисъла на чл.370 ГПК преклузия за възраженията й. Не се спори относно предмета, страните и висящността на приетия за преюдициален спор по гр.д.№78 / 2014 год. на РС – Стара Загора. Атакуваното определение, обаче, е в подкрепа на извод, че въззивният състав не намира приложима преклузията по отношение проверка действителността на договорната клауза, след като счита съобразим резултата от същата , предмет на самостоятелно исково производство.
Правилно е възражението на жалбоподателя , че въззивният съд дължи служебно произнасяне по действителността на договорната клауза, макар предпоставките които т.1 на ТР № 1 / 2013 год. по т.д.№ 1 / 2013 год. на ОСГТК на ВКС, при които е направен този извод – нерелевиран във въззивната жалба довод за противоречие с императивна материалноправна норма / каквато е и чл.26 ал.1 ЗЗД – нищожност поради противоречие с добрите нрави /, като довод по правилността на решението и с оглед прилагане чл. 269 пр. второ ГПК – да са различни от настоящите . В настоящата хипотеза нищожността е изрично наведена във въззивната жалба, но приета за непредявена в преклузивния срок по чл.367 ГПК.
Относно служебната дължимост на проверка за действителността на договорна клауза поради противоречие с добрите нрави , независимо от момента на въвеждането й в спора – и извън срока за писмен отговор на исковата молба – макар относно клауза за неустойка в договор , е постановено по реда на чл. 290 ГПК решение – № 229 / 21.01.2013 год. по т.д.№ 1050 / 2011 год. на ІІ т.о. на ВКС . В същото се изхожда от принципната постановка на т.4 от ТР № 1 / 15.06.2010 год. по т.д.№ 1 / 2009 год. на ОСТК на ВКС , в съобразителната част на мотивите към която е застъпена позицията, че добрите нрави по смисъла на чл. 26 ал.1 ЗЗД са неписани морални норми с правно значение, нарушаването на които има идентична на противоречието със закона правна последица , поради което при предявен иск ,основан на спорната клауза,съдът служебно следи за съответствието й с добрите нрави. Поради правното значение на добрите нрави за действителността на договора, предвиденият в чл. 367 ал.1 вр. с чл. 370 ГПК преклузивен срок е неприложим спрямо възражението за нищожност на договорната клауза . Нещо повече , прието е че тази проверка се дължи служебно независимо дали страните изобщо са се позовали на нищожността , тъй като предвидените в процесуалния закон преклузии не се разпростират върху нищожността като отрицателен юридически факт ,препятстващ възникване на спорното право.Идентично разрешение е дадено и в реш.№ 247 / 11.01.2011 год. по т.д.№ 115 / 2010 год. на ВКС , ІІ т.о. .
Настоящият състав напълно споделя даденото разрешение , при това за всички хипотези на нищожност , пряко изводима от съдържанието на приложимата , като основание на иска, договорна клауза, в който случай и противопоставянето на ответната страна , / изхождайки и от целта на преклузиите – ограничаване времето и дисциплиниране страните при събиране на всички относими доказателства, в установяване на релевантни за защитната им позиция обстоятелства и възражения / не предпоставя събиране на доказателства, идентично на становище по иска, съдържащо пряко преценими / не в обусловеност от доказване / възражения по основателността му .
Следователно, в настоящата хипотеза въззивният съд дължи произнасяне по действителността на договорната клауза – чл. 5.7 от сключения договор за наем, на основание чл. 26 ал.1 ЗЗД , респ. за нищожност поради противоречие с добрите нрави , независимо от невъвеждането й в процеса с подаден в срока по чл. 367 ГПК писмен отговор.Спорът се концентрира до това,след като дължи служебно произнасяне, последното изключва ли допустимостта на самостоятелен иск на ответника за установяване на нищожността и налице ли е връзка на обусловеност между двете производства, предпоставяща основателност на спиране по реда на чл.229 ал.1 т.4 ГПК. В тази връзка следва да бъде съобразено, че предявяването на самостоятелен иск снабдява ответника , в случай на уважаване претенцията му,със сила на пресъдено нещо относно действителността на клаузата, приложимо и в други хипотези на спор между страните, основан на приложението й, поради което и правен интерес от предявяването му не би могъл да бъде отречен единствено и само с оглед наличието на висящ между страните спор, включващ и този за действителността й,но без формиране сила на пресъдено нещо .Недоказано е твърдението на жалбоподателя,че ответникът обосновава правният си интерес от предявяването на иска по чл.26 ал.1 ЗЗД само и единствено с противопоставяне правния резултат от същия в настоящото производство, а не и с оглед бъдещи или дори висящи понастоящем и други спорове на страните, основани на приложението й.Оттук,според настоящия състав,както и с оглед служебната дължимост на произнасянето по нищожността, ирелевантно на уредените в чл.133 ГПК, респ. чл. 370 ГПК преклузии, е изключена и възможна аналогия с разрешението, дадено в ТР № 5 / 14.11.2012 год. по т.д.№ 5 / 2012 год. на ОСГТК на ВКС, по отношение допустимостта на самостоятелен установителен иск за неистинност на документ, неоспорен в сроковете по чл. 131, респ. чл.367 ГПК. Напълно несъстоятелно е позоваването на жалбоподателя на чл. 293 ал.3 ТЗ – правилото е приложимо само при нищожност , обусловена от неспазена форма на договора .
Налице е необходимата връзка на обусловеност на настоящия спор от този по гр.д.№ 78 / 2014 год. на Районен съд Стара Загора . С решението по последния, със сила на пресъдено нещо между настоящите страни, би била установена нищожност на договорна клауза, изключваща възникването на вземане от наемна цена, формирана по размер в съответствие със същата.В идентичен аспект е и произнасянето по приложеното от ответната страна определение № 699 / 13.09.2011 год. по т.д.№ 493 / 2011 год. на ІІ т.о. на ВКС .
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА определение от открито заседание на 17.01.2014 год. по т.д.№ 1365/2013 год. на Пловдивски апелативен съд, ІІ търговски състав .
Определението не подлежи на обжалване .
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :