ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 357
София,18.04.2019г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и първи януари две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 3146 по описа за 2018г. и приема следното:
Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба /включително допълнението й/ на С. К. – М. – прокурор при Апелативна прокуратура В. – срещу въззивното решение на Варненския апелативен съд от 11.VІІ.2018г. по в.гр.д. № 259/2018г.
Ответницата по касационната жалба Д. А. К. от [населено място], [община], в отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК чрез адвокат П.Н. е заела становище, че не са налице предвидените в закона предпоставки за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
Касационната жалба е недопустима в частта по претенцията за присъждане на обезщетение за платени здравни осигуровки, предявена за сумата 1202.01лв., поради което и на основание чл.280 ал.3 т.1 пр.първо ГПК в тази й част жалбата следва да бъде оставена без разглеждане. В останалата й част жалбата е допустима като подадена в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на обжалване валиден и допустим въззивен съдебен акт.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ съобрази следното:
С решението си от 11.VІІ.2018г. ВАС е отменил решението на Варненския окръжен съд от 12.ІV.2018г. по гр.д. № 2240/2017г. в отхвърлителната му част за разликата над 7000лв. до 12000лв. обезщетение за неимуществени вреди и в осъдителната му част за разликата над 38990.36лв. до 40001.46лв. обезщетение за имуществени вреди /неполучено трудово възнаграждение/ и вместо него е постановил друго, с което е осъдил Прокуратурата на РБ да заплати на Д. К. още 5000лв. обезщетение за неимуществени вреди в резултат на незаконното й обвинение за престъпление, ведно със законната лихва от 14.ІV.2017г. до окончателното изплащане, и е отхвърлил претенцията за имуществени вреди от неполучено трудово възнаграждение за разликата над 38990.36лв. до 40001.46лв. Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в частите, с които са уважени претенциите на ищцата за сумата 7000лв. обезщетение за неимуществени вреди, за сумата 38990.36лв. обезщетение за имуществени вреди /неполучено трудово възнаграждение/, за сумата 1034.40лв. обезщетение за имуществени вреди – разходи за заплатени здравни осигуровки, за сумата 8200лв. обезщетение за имуществени вреди – разходи за адвокатска защита по наказателното производство, за сумата 320.31лв. обезщетение за имуществени вреди – пропуснати ползи в размер на мораторната лихва върху внесената сума като парична гаранция, както и в частите за присъдените разноски на ищцата и на процесуалния й представител.
Касационната жалба в допустимата й част е срещу въззивното решение относно присъдените обезщетения за неимуществени вреди и за имуществени вреди – заплатено адвокатско възнаграждение в наказателното производство.
Въз основа на събраните по делото доказателства чрез представени документи, показания на свидетели и съдебно-психологична експертиза /СПЕ/ е прието, че в резултат от воденото наказателно производство ищцата е претърпяла неимуществени вреди, изразяващи се в психични страдания – изживени силна тревожност, безпокойство, депресия, потиснатост, нервно напрежение, отразили се тежко върху психиката й в хода на цялото производство, неотшумели окончателно, макар и с постигнато подобрение в психо-емоционалното й състояние.
Прието е, че са налице предвидените в закона предпоставки за търсената отговорност за причинените вреди от действията на органите на прокуратурата по повдигане на обвинението, внасянето му и поддържането му в съда.
За да определи присъдения размер обезщетение за неимуществени вреди, въззивният съд е взел предвид, че: ищцата, след като два пъти е била признавана за виновна, е оправдана в трето по ред въззивно производство, образувано по прокурорски протест, по обвинението й за престъпление по чл.301 ал.1 пр.1 НК поради несъставомерност от субективна и обективна страна /за това, че в качеството й на длъжностно лице – директор на детска ясла в [населено място] – на 02.V.2012г. поискала от трето лице дар – парична сума 700лв., която не й се следва, за да извърши действие по служба – приемане на дете в детската ясла/, обвинението е за тежко престъпление, наказателното производство е продължило в неразумен срок – 4г. 11м. и 10 дни, което не се дължи на процесуалното поведение на ищцата, взета е мярка за неотклонение „парична гаранция 2000лв.” от 04.V.2012г. до 30.ХІ.2013г., която сама по себе си не се установява да се е отразила на обичайния й начин на живот, задържането за срок 24 часа не е мярка за неотклонение по НПК, а е осъществено от полицейските органи по ЗМВР, претърсването, изземването и личният обиск са извършени по реда на НПК, публичното задържане е станало достояние на всички служители в детската ясла и на живущите в близост родители, то е осъществено и в присъствието на малолетната /на 12 години тогава/ дъщеря на ищцата, ищцата не е била осъждана и няма данни срещу нея да са водени други наказателни производства, до повдигането на обвинението тя се е ползвала с много добър морален и професионален авторитет, накърнен от наказателното производство, станало широко обществено достояние чрез телевизионен репортаж и интернет публикации, вкл. достояние и на професионалната й среда в [община] предвид и обстоятелството, че нейни ръководители са били разпитвани като свидетели в хода на производството, публичното разгласяване допринесло за изживените силен стрес, неудобство пред обществото, вкл. от това, че от случилото се дъщеря й търпи подигравки на съучениците си, злепоставяне пред близки и познати, тревожност, потиснатост. Прието е, че присъденият размер обезщетение е обусловен от продължителността и интензитета на психичните страдания, който е висок, но без да се установяват изключително тежки и трайни последици нито в здравословен, нито в професионален план – след приключване на наказателното производство ищцата е възстановена на заеманата преди това длъжност и продължава да я изпълнява, подобрява се и психичното й състояние към нормално такова. Прието е, че размерът на обезщетението е съобразен и с икономическия растеж и стандарта на живот в страната. Взето е предвид, че в същия период и здравословното състояние на родителите на ищцата й е влияело негативно, че тя не е била отхвърлена от близките си и от обществото. Като неоснователно е оценено възражението на ответника за съпричиняване предвид неправомерното поведение на ищцата – поискана в дар сума, с което сама дала повод за наказателното преследване. Прието е, позовавайки се на практика на ВКС, че съпричиняването е наличие на непосредствена причинна връзка между поведението на лицето и настъпилата вреда, а не извършените от лицето действия, по повод на които са предприети действия по разследване и му е повдигнато обвинение; съпричиняване не може да се извежда от друга оценка на фактите, дали основание за квалифицирането им като състав на престъпление, когато лицето е оправдано по повдигнатото му обвинение поради несъставомерност на деянието от обективна и субективна страна; действията, станали повод за повдигане на обвинението, може да са недобросъвестни в гражданскоправен смисъл, може да са административни нарушения или деликт, но това не значи, че лицето има принос в това да бъде обвинено в престъпление, което според оправдателната присъда то не е извършило; основания за намаляване на обезщетението може да бъдат действия в хода на наказателното преследване – недобросъвестно направени искания, подвеждащи признания, въвеждането на органите на разследването в заблуждение и др.
По претенцията за обезщетение за вредите от заплатените в наказателното производство адвокатски хонорари е прието, че част от тях /последните три вноски в общ размер 6700лв./ са заплатени на процесуалния представител адв.Т. чрез преводи /вносни бележки/ от майката на ищцата и че сумите са били дадени в заем, който впоследствие изцяло е върнат, което се установява от събраните гласни доказателства, поради което вредата е настъпила в патримониума на ищцата.
В изложението на касатора по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се сочи произнасяне от въззивния съд по въпросите „как се прилага общественият критерий за справедливост”, който бил разрешен в противоречие с ППВС № 4/1968г., и „кои действия на ищеца се окачествяват като съпричиняване по чл.5 ЗОДОВ”, разрешен в противоречие с практиката на ВКС по гр.д. № 1272/2012г. ІV ГО. Във връзка с жалбата относно обезщетението за разходите за адвокатски хонорари в наказателното производство се сочи противоречие с т.3 и т.11 от ТР № 3/2004г. на ОСГК, защото част от твърдените от ищцата имуществени вреди не били пряка и непосредствена последица на увреждащото действие, и с т.1 от ТР № 6/2012г. на ОСГТК, тъй като липсвали доказателства уговореното възнаграждение да е заплатено по банков път. Като основание за допускане на касационно обжалване се сочи и очевидна неправилност на въззивното решение.
ВКС на РБ намира, че не са налице предвидените в закона и твърдяни от касатора предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Първият въпрос е обоснован с твърдения, че не е дадена оценка каква част от срока на наказателното производство е протекла в съдебната фаза, не бил дооценен фактът на подобряване здравословното състояние на ищцата, нямало поставена от специалист диагноза „депресия”, нито доказателства за проведено лечение, липсвали аргументи как се осъразмерява обезщетението по критерия „икономически растеж и стандарт на живот в страната”, не било дооценено, че с мярката за неотклонение „парична гаранция” ищцата не променила особено ритъма си на живот, с оглед на което имала възможност да влезе в трудово правоотношение и да й бъдат начислявани здравни осигуровки, поради което обезщетението от 1034л.40лв. не било в пряка причинна връзка с наказателното производство.
Така поставен, въпросът не е от значение за изхода на спора. Въззивният съд в съответствие със сочената практика е взел предвид при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди установеното по делото подобряване на психичното състояние на ищцата, влошаването на което във връзка с наказателното производство, изразило се и в тревожност и депресия, е прието за установено със заключението на СПЕ, съобразил е и икономическата обстановка и стандарта на живот в страната. От друга страна, във въззивната жалба на касатора липсват доводи във връзка със срока на наказателното производство в съдебната му фаза, нито за това как се осъразмерява обезщетението с икономическия растеж и стандарта на живот в страната, поради което и на основание чл.269 ГПК въззивният съд не е следвало да ги съобразява. Но дори да се приеме обратното, въпросът във връзка със срока на наказателното производство в съдебната му фаза не е от значение за резултата по спора с оглед отговорността на държавата за пълно обезщетяване на всички вреди в резултат на незаконно обвинение, в какъвто случай тя /държавата/ се представлява не от съда, а от прокуратурата /която в случая е поддържала обвинението през целия период на съдебната фаза, прието за установено от въззивния съд/, каквото е даденото разрешение със задължителен характер от ОСГК с ТР № 5/2013г. А твърдяната недооценка на възражението, че ищцата имала възможност да встъпи в друго трудово правоотношение, по което да й се начисляват здравни осигуровки, е във връзка с претенцията, касационната жалба относно която е недопустима.
И вторият въпрос не обуславя допускането на касационно обжалване. С определението на ВКС ІІІ ГО по гр.д. № 1557/2015г. не се обосновава твърдяното основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, тъй като то е постановено в производство по чл.288 ГПК, в което касационният съд не се произнася по същество по предмета на делото, при което такова определение не се включва в практиката на ВКС по смисъла на посочената разпоредба. За пълнота следва да се посочи и обстоятелството, че в случая по гр.д. № 1557/2015г. ищецът е бил оправдан поради малозначителност на престъпното деяние, т.е. фактическият му състав е бил осъществен, и с оглед на това е прието съпричиняване. Твърдяното основание за допускане на касационно обжалване не се обосновава и с решението на ВКС ІV ГО по гр.д. № 1272/2012г. В разглеждания с него случай е взето предвид, че наказателното производство е прекратено поради изтичането на давността за едно от повдигнатите обвинения /по чл.170 ал.2 НК – влизане нощем в чуждо жилище/ и поради несъставомерност за другите две обвинения /по чл.325 ал.2 и по чл.116 т.9 и т.10 НК/, като е прието съпричиняване на ищеца, тъй като участвал в група, нахлула в чужд имот с намерение да се саморазправя с лицето, починало от нанесените му наранявания. От тези оскъдни обстоятелства следва, че съпричиняването е прието във връзка с обвинението за престъплението по чл.170 НК, т.е. във връзка с действията на ищеца, относно които наказателното производство е прекратено поради давност /в какъвто случай държавата не отговаря за вреди – виж ТР № 3/2004г. т.8 ОСГК/, а в разглеждания случай ищцата е оправдана поради несъставомерност на деянието по повдигнатото й обвинение. Освен това, следва да се посочи и че даденото от въззивния съд разрешение на въпроса е в съответствие със съобразената от него практика на ВКС, обективирана в решенията по гр.д. № 372/2010г. ІV ГО, по гр.д. № 1205/2012г. ІV ГО, , по гр.д. № 1902/2015г. ІІІ ГО, по гр.д. № 4621/2015г. ІІІ ГО, по гр.д. № 2224/2016г. ІІІ ГО, по гр.д. № 820/2012г. ІV ГО и др.
Допускане на касационно обжалване в частта за присъденото обезщетение за разходи за адвокатски хонорар се иска поради това, че съдът постановил решението в тази част в противоречие с т.3 и т.11 от ТР № 3/2004г. на ОСГК, защото част от твърдените вреди не били пряка и непосредствена последица с увреждащото действие. Така поставен, въпросът е фактически, а не правен, само каквито са основания за допускането на касационно обжалване. Освен това, не е релевирано като основание за допускане на касационно обжалване произнасяне от съда по въпрос, относим към формирания от него обратен извод.
И последният въпрос във връзка с обезщетението за разходи за адвокатски хонорари е неотносим към изхода на делото – въззивният съд не е формирал изводи относно значението в случая на плащане на хонорари по банков път, което е в съответствие с разпоредбата на чл.269 ГПК, тъй като във въззивната си жалба касаторът не е заявил оплакване и в тази насока. Освен това, даденото с т.1 от ТР № 6/2012г. на ОСГТК разрешение не касае средствата за доказване връщането на заем, използван за заплащане на адвокатско възнаграждение, какъвто е разглежданият случай, а средствата за доказване заплащането на адвоката на адвокатско възнаграждение по договор за процесуално представителство, което въззивният съд е съобразил, приемайки, че с представените по делото доказателства е установено плащането в наказателното производство на част от уговорените хонорари по договорите за правна защита и съдействие в брой, а останалата част – чрез преводи /вносни бележки/.
Не е налице и основанието по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Очевидната неправилност на въззивното решение е основана на обосноваващите поставените в хипотезата по чл.280 ал.1 ГПК въпроси твърдения за несъобразяване на факти и обстоятелства, за посочване на други без мотиви за значението им за спора, за неправилно приложение на чл.5 ЗОДОВ, които представляват основания за касационно обжалване по смисъла на чл.281 ГПК, както и на противоречието на решението с практиката на ВКС. Не се сочи порок, притежаващ характеристиките на явно тежко нарушение на процесуалния или материалния закон или на правилата на формалната логика, установимо пряко от съдържанието на въззивното решение, без необходимост за това от анализ на процесуалните действия на съда и страните, на представените доказателства, на приложените норми. Преценка дали твърдяните нарушения са допуснати касационният съд може да извършва, ако допусне касационно обжалване, но не и в производството по допускането. Освен това, наличието на противоречие с практиката на ВКС на произнасяне от въззивния съд по материалноправни и/или процесуалноправни въпроси обосновава допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, но не и по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК.
На основание чл.78 ал.1 ГПК на ответницата по касационната жалба разноски не се присъждат, тъй като не са представени доказателства тя да е направила такива за настоящата инстанция. На процесуалния й представител адвокат П. Н. следва да бъдат присъдени 675лв. адвокатско възнаграждение на основание чл.38 ал.1 т.2 ЗАдв., чл.7 и чл.9 ал.3 от Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на прокурор в Апелативна прокуратура В. срещу решението на Апелативен съд В. № 90/11.VІІ.2018г. по гр.д. № 259/2018г. в потвърдителната му част по претенцията за присъждане на обезщетение за разходите за заплащане на здравни осигуровки.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Апелативен съд В. № 90/11.VІІ.2018г. по гр.д. № 259/2018г. в осъдителните му части по претенциите за присъждане на обезщетения за неимуществени вреди и за имуществени вреди, изразяващи се в разходи за платено адвокатско възнаграждение в наказателното производство.
ОСЪЖДА ПРОКУРАТУРАТА НА РБ да заплати на адвокат П. Б. Н., вписан в АК В., 675лв. адвокатско възнаграждение.
Определението подлежи на обжалване само в частта без разглеждане в едноседмичен срок от връчването на препис от него с частна жалба пред друг състав на ВКС на РБ.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: