2
9
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 357
София, 02.07.2018 година
В ИМЕТО Н А НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на петнадесети март две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 4093/2017 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК /в редакция преди измененията съгласно публикацията в ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г./.
С решение № 263 от 31.10.2014 г. по гр. д. № 1189/2012 г. на Районния съд Петрич и решение № 3565 от 30.06.2017 г. по в. гр. д. № 1093/2015 г. на Благоевградския окръжен съд частично са уважени предявени по реда на чл. 346 ГПК от Л. М. Г. претенции, като: 1. М. С. Г. е осъдена да заплати 3 084.41 лева – необходими разноски и подобрения в делбения имот за периода м. юли 2009 г. – м. октомври 2012 г., ведно със законната лихва от 03.02.2014 г. до окончателното изплащане на сумата, а за разликата до 3 352.33 лева искът е отхвърлен; както и сумата 526.32 лева – обезщетение за забава в плащането на сумата 3 084.41 лева за периода от 04.06.2012 г. до 03.02.2014 г., а за разликата до 571.08 лева искът е отхвърлен; и 2. Г. А. Т. е осъдена да заплати 208 лева – необходими разноски и подобрения в делбения имот за периода м. юли 2009 г. – м. октомври 2012 г., ведно със законната лихва от 03.02.2014 г. до окончателното изплащане на сумата, като за разликата до 6 704.66 лева искът е отхвърлен.
Касационни жалби срещу въззивното решение в срока по чл. 283 ГПК са подадени от ищеца Л. М. Г. и от ответницата М. С. Г..
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответниците М. С. Г. и Г. А. Т. са подали писмен отговор със становище, че касационно обжалване не следва да се допуска.
Писмен отговор е подаден и от ищеца Л. М. Г., който счита жалбата на М. С. Г. за недопустима, тъй като въззивното решениие е постановено по искове с цена всеки един от тях под 5 000 лева; като евентуално поддържа становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване.
Въхровният касационен съд, състав на І-во г. о., при произнасяне по допускането на касационното обжалване намира следното:
1. По касационната жалба на Л. М. Г.:
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване и поставя следните въпроси:
След като касационната инстанция е разгледала и се е произнесла по материалноправната законосъобразност на конкретен довод относно конкретен факт, процесуалните действия по отношение установяването на който са приети за надлежно извършени, длъжна ли е въззивната инстанция да се съобрази с дадените указания и налице ли са преклудирани права.
Въпросът е поставен във връзка с разглеждането на делото за втори път от касационната инстанция, след като с решение № 242/21.12.2015 г. по гр. д. № 3664/2015 г. състав на ВКС, І-во г. о., е отменил първоначално постановеното въззивно решение № 1484/03.04.2015 г. по в. гр. д. № 65/2015 г. на Благоевградския окръжен съд и е върнал делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд. В това решение, обаче, съставът на касационната инстанция не се е произнасял по основателността на исковете, т. е. не е приел за установени други факти, извън тези, че строително-монтажните работи са извършени от съсобственика Л. Г. като владелец на неговата идеална част от имота и като държател на идеалните части на останалите съсобственици. По вида на извършените работи – необходими разноски, подобрения и луксозни разноски, не е взето отношение. Затова и не може да се счита, че въззивният съд е допуснал произнасяне по въпрос, преклудиран с отменителното решение. Доколкото въпросът е свързан с оплакването на касатора за поставяне на допълнителен въпрос към експертизата относно наличие на луксозни подобрения, то следва да се посочи, че въззивният съд е възприел тезата на касатора за преклудиране на това възражение като незаявено в първата инстанция и не е обсъдил посочените като луксозни подобрения в колона 4 към заключението от 13.02.2017 г., а е взел предвид стойността им заедно с тази на останалите подобрения. Ето защо поставеният първи въпрос не покрива общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК и затова по него не може да се допусне касационно обжалване.
По-нататък в изложението се сочи, че въззивният съд не е изложил никакви мотиви относно това защо не е възприел заключенията на единичната и първата тройна експертизи, които са дали значително по-високи размери на работите, представляващи необходими разноски, в сравнение с възприетото допълнително заключение, което е определило само 8 699 лева. Поради това счита, че е налице противоречие с решение № 107 от 27.07.2015 г. по гр. д. № 4680/2013 г. на ВКС, І-во т. о., според което при наличие на няколко противоположни по смисъл заключения по едни и същи въпроси, съдът, на основание чл. 202 ГПК, е длъжен да обсъди всички заключения и да изложи аргументи защо възприема или не всяко едно от тях. По този въпрос също не възниква основание за допускане на касационно обжалване, защото не винаги в мотивите към съдебното решение се съдържат основанията на съда за кредитиране на дадени доказателства, а извод в този смисъл може да се направи и от становището, изразено в съдебното заседание и записаното в съдебния протокол, и то също следва да бъде взето предвид при преценката дали е налице основание за допускане на касационно обжалване.
В тази насока данните по делото сочат, че едноличната експертиза, изготвена от вещото лице инж. П. Т., е била оспорена в съдебното заседание от 17.05.2016 г., поради което е допусната тройна експертиза, а нейното първоначално заключение не е прието, тъй като не е било направено разграничение между небходимите разноски и подобренията с оглед зададените от съда критерии /л. 126 по в. гр. д. № 1093/2015 г. на Благоевградския окръжен съд/, а именно – необходими за запазване на вещта, без направата на които тя би погинала, респективно дали увеличават ползата от имота и пазарната му стойност. С оглед на тези данни не може да се приеме, че въззивният съд е процедирал в противоречие с посочената съдебна практика и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /редакция преди изменението с ДВ, бр. 86/2017 г./ за допускане на касационно обжалване не е налице.
На трето място в изложението касаторът поставя въпроса за легитимацията на приобретателя на недвижим имот по иск за обезщетение за извършени в имота преди прехвърлянето подобрения. Въпросът е поставен във връзка с данните по делото, че първоначално съсобственици на имота са били само касаторът и ответницата М. Г., че подобренията са извършени в периода м. юли 2009 г. – м. октомври 2012 г., а на 13.06.2012 г. М. Г. се разпоредила чрез дарение с част от притежавания от нея дял в съсобствеността в полза на ответницата Г. Т. /нейна дъщеря/. При тези данни въззивният съд е приел, че Т. не е пасивно легитимирана по иска за заплащане на ремонтните работи, извършени в имота преди прехвърлянето му на 13.06.2012 г. Касаторът счита, че при констатиране на недопустим иск срещу ответницата Т. първоинстанционното решение е следвало да бъде обезсилено и да се дадат указания за предявяване на иска срещу надлежния ответник. Вместо това въззивният съд отхвърлил предявения иск, с което постановил недопустимо решение.
Не се разкрива вероятност въззивното решение да е недопустимо по изтъкнатите от касатора основания. Искът срещу Г. Т. не е бил насочен срещу ненадлежен ответник, доколкото твърденията на ищеца са били за извършени от него подобрения в съсобствен и с тази ответница недвижим имот. Преценката за основателност на тези твърдения е изисквала разглеждането на иска по същество, а становището, че по отношение на Т. не са осъществени елементите от фактическия състав на неоснователното обогатяване, е обусловило отхвърлянето на иска като неоснователен, а не прекратяването на производството като недопустимо. Още по-малко може да се приеме, че за съда е възникнало задължение по пътя на отстраняване нередовност на исковата молба да укаже на ищеца, че следва да насочи иска си срещу ответник, който е страна по спорното правоотношение. Хипотезата, пред която страните са изправени в разглеждания случай, е различна от тази по решение № 128/29.04.2011 г. по гр. д. № 1356/2009 г. на ВКС, ІV-то г. о. – дали по иск на офицер на кадрова военна служба за възнаграждение за извънреден труд следва да отговаря поделението или министерството на отбраната.
Следващите въпроси са:
– при претендирани от съсобственик необходими разноски за извършени повече от една СМР в съсобствен имот, необходимо ли е тяхното отграничаване и самостоятелно разглеждане, доколкото отделните строително-монтажни работи представляват отдалечени по време и разнородни по характер действия;
– възможно ли е при фактическата усложненост да бъдат разграничени необходимите от полезни разноски единствено чрез търсенето на нещо ново и увеличената стойност на вещта, или това е само принципното положение.
– възможно ли е дадени СМР, които отговарят на основното приложно поле на необходимите разноски /запазване, съхранение, предпазване и пр./, макар да притежават елемент на новост и някаква увеличена стойност с оглед отдалечения във времето меродавен момент, все пак да запазят качеството си на такива, без да се превръщат в подобрения.
Тези три въпроса са поставени общо, без да са свързани с конкретиката на спора и без да е обосновано по отношение на тях някое от специалните основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1-3 ГПК. Единствено по първия въпрос се сочи противоречие с решение № 85/24.06.2014 г. по гр. д. № 1157/2014 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., но видно от същото, касационното обжалване е допуснато по други въпроси. Освен това – въззивният съд е отграничил всяка една от претенциите по пера и е посочил кое от извършеното приема за необходими разноски и кое – за подобрения.
По-нататък в изложението е поставен въпросът: как следва да се уредят отношенията между съсобственик, извършил подобрения в съсобствен имот със знанието и без противопоставянето на останалите съсобственици. Посочват се Постановление на Пленума на ВС № 6/1974 г. и ТР № 85/1968 г., но не се пояснява с какво според касатора въззивното решение противоречи на тази съдебна практика. Освен това с отменителното решение на касационната инстанция при предходното разглеждане на делото са дадени принципни указания за различните фактически състави, които са приложими при уреждане на правоотношения като спорните и касаторът не твърди тези указания да не са били съобразени при новото разглеждане на делото. Затова и по този въпрос не може да се допусне касационно обжалване.
Следващите въпроси са:
– заявените по реда на чл. 346 ГПК претенции по сметки представляват ли обективно съединени осъдителни искове, свързани с отношенията между съсобствениците по повод управлението, стопанисването и използването на съсобственото имущество, предмет на делбата. Въпросът отново е поставен теоретично, без да е свързан със спецификата на разглеждания случай и с някое от специалните основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1-3 ГПК.
– следва ли съдът да определи фактическия състав на необходими разноски и подобрения като основание за претенции за присъждане на определени суми – поддържа се както основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, така и това по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /в предходна редакция/ поради противоречие с решение № 74 от 21.02.2012 г. по гр. д. № 660/2011 г. на ВКС, ІІ-ро г. о. Първото основание само е споменато, но не е мотивирано съгласно изискванията на т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. С решението по чл. 290 ГПК отново са дадени принципни указания за начина, по който следва да се уредят отношенията при извършени подобрения в съсобствен имот, но касаторът не е посочил с какво въззивното решение му противоречи.
– какви суми следва да се присъдят по реда на чл. 61, ал. 2 ЗЗД – позававането е на ТР № 85/1968 г. и Постановление Пленума на ВС № 6/1974 г. и дадените с тях общи указания до съдилищата. Видно от мотивите към обжалваното решение, въззивният съд е обсъдил всяка една от извършените работи и в съответствие с доказаната установеност е определил правното основание на претендираните подобрения.
На последно място в изложението е поставен въпросът: налице ли е пасивна процесуална легитимация по предявен иск по чл. 346 ГПК за съсобственик, който, като задължителен необходим другар в делбеното производство е придобил право на собственост от праводател – съсобственик, след като спрямо последния е била надлежно предявена предхождаща по време извънсъдебна претенция за заплащане на извършени необходими и полезни разноски, и след като делбеният имот бива изнесен на публична продан по реда на чл. 348 ГПК.
Въпросът е поставен при специалното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3, пр. 2 ГПК във връзка с приетото от въззивния съд, че ответницата Г. Т. не е пасивно легитимирана по иска за заплащане на ремонтните работи, извършени в недвижимия имот преди 13.06.2012 г., когато получила по дарение от своята майка – ответницата М. Г., идеална част от имота. Разрешението е в съответствие с цитираната от въззивния съд съдебна практика, че меродавен е моментът на извършване на подобренията, затова задължението за обезщетяването им възниква в лицето на бившия съсобственик, който е прехвърлил своята идеална част от имота. Наличието на съдебна практика, с която обжалваното решение е съобразено, както и липсата на обосновка кое налага същата да бъде променена, изключва възможността касационното обжалване да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
В обобщение, липсват основания въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване по жалбата на Л. М. Г..
2. По касационната жалба на М. С. Г.:
На първо място следва да се посочи, че касационната жалба е допустима, без оглед обстоятелството, че исковете срещу посочената ответницата са с цена под 5 000 лева. Идентичността на правопораждащия отговорността на двете ответници факт – извършени в съсобствен имот необходими разноски и подобрения, и обстоятелството, че исковата претенция срещу ответницата Т. е над 5 000 лева, което обуславя допустимост на касационната жалба на ищеца срещу въззивното решение по този иск, налага разглеждането на касационната жалба на ищеца и срещу ответницата Г., както и жалбата на последната срещу въззивното решение. Освен това възражението за недопустимост не ползва касатора – ако касационната жалба, подадена от ответницата Г., бъде приета за недопустима, то недопустима по същия критерий ще се окаже и подадената от него касационна жалба.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на първо място е поставен въпросът: длъжен ли е съдът да обсъди всички наведени от страните възражения, както и всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка, като изложи съображенията си, поради които прави своите крайни изводи.
Поддържа се, че по делото не е установено /доказано от ищеца/ дали е налице и ако е налице, каква е увеличената стойност на имота. Освен това не било установено именно ищецът да е направил претендираните с исковата молба по чл. 346 ГПК строително-монтажни работи, тъй като е установено, че част от тях са извършени от трето за спора лице – неговата майка. По тази част на изложението следва да се посочи, че тя не съдържа правен въпрос по смисъла на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, а оплаквания по правилността на въззивното решение, които не са предмет на производството по чл. 288 ГПК по селекция на касационните жалби. Отделно от това – налице е произнасяне от въззивния съд, който изрично е посочил приетите за доказани отделни видове работи, които са били предприети уместно и в интерес на съсобствениците, както и е прието за установено, въз основа на данни от техническата експертиза, че увеличената пазарна стойност на имота е в размер на 35 390 лева. Доводът, че част от работите били извършени от друго лице, касае вътрешните отношения между ищеца и последното, но не отнема правото на ищеца като подобрител на съсобствения имот да претендира за себе си съответната част от стойността им.
По-нататък при обосноваването на първия въпрос жалбоподателката посочва, че по непонятен за страните начин и при липса на мотиви са формирани изводите на въззивния съд относно стойността на извършваните работи и техния характер. Така, при обсъждането на претенциите по т.т. 1, 5, 6, и 9 съдът извършил „разпределение” на разходите, като част от тях приел за необходими разноски, а другите – за подобрения. Оплакването за липса на мотиви не се оправдава, тъй като от изложеното от въззивния съд става ясно, че като подобрения са приети направата на ограда /т. 1/, външната изолация на къщата /т. 5/, поставяне на дограма /т. 6/, настилки от теракот и травертин при ремонта на вътрешно стълбище /т. 9/, а като необходими разноски са взети предвид изразходваните средства по извършването на тези работи – изкоп за ограда, доставка и полагане на бетон, доставка и монтаж на армировката за оградата и кофража /т. 1/, доставка на готова смес за външна релефна мазилка /т. 5/, доставка и монтаж на дограма /т. 6/, вътрешна варова мазилка и циментова замазка /т. 9/.
Следващият въпрос е: преклудира ли се правото на страната да изложи правни доводи и възражения против ищцовата претенция, както и да направи правни изводи на база установените по делото факти, ако това не е сторено изрично в отговора на исковата молба.
Въпросът е поставен във връзка с приетото от въззивния съд, че възражението за направа от ищеца и на луксозни разноски не е заявено своевременно от ответницата Г. в първата инстанция, което преклудира възможността й да го стори по-късно. Поради това съдът взел предвид стойността и на посочените като луксозни подобрения заедно с тази на останалите подобрения.
Основателно се поддържа от жалбоподателката, че изводът за това кои от претендираните от ищеца строителни работи представляват необходими разноски за вещта, кои – подобрения и кои – луксозни разноски, е правен. Той обаче се формира въз основа на характеристиките на всяка една от претенциите и в този смисъл становището дали някои от дейностите са луксозни разноски съставлява възражение, което следва да се направи своевременно – в отговора на исковата молба, или най-късно до приключване на фазата по събране на доказателства в първата инстанция, ако по-късно се установи наличието на луксозни разноски. Ето защо не се разкрива противоречие със съдебната практика като основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /предходна редакция/ за допускане на касационно обжалване.
Третият въпрос е: за да бъде присъдена на ищеца сума, претендирана за извършени в съсобствен имот подобрения, следва ли страната да установи по категоричен начин с каква стойност се е увеличил имота в резултат на тези подобрения, респективно следва ли съдът да проведе разграничение между разходите за извършването им и реалното увеличаване на стойността на имота.
Не се установява въззивният съд да е процедирал в противоречие с р. ІІ на Постановление № 6/1974 г. на Пленума на ВС, както твърди жалбоподателката. Видно от мотивите към обжалваното решение, съдът е приел, че действителната пазарна стойност на дворното място и къщата към 01.07.2009 г., т. е. преди изпълнение на претендираните строително-монтажни работи, възлиза общо на 34 500 лева, действителната пазарна стойност на имота към изготвяне на техническата експертиза – 07.11.2016 г., възлиза на 69 890 лева, а увеличената пазарна стойност е в размер на 35 390 лева. От изложеното следва, че съдът е изследвал каква е била цената на вещта без подобренията, които е приел за доказани, и каква е тя към момента на разглеждане на спора, както изисква посочената съдебна практика, а въпросът дали фактическите констатации, направени от въззивната инстанция, съответстват на събраните доказателства и дали правните изводи са в съгласие с материалния закон, касае правилността на решението, която може да се проверява само при наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК. Ето защо не се констатира основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /предходна редакция/ за допускане на касационно обжалване.
Четвъртият въпрос е: допустимо ли е при назначаване на експертиза да се поставят правни въпроси на вещите лица. Жалбоподателката твърди, че разграничението между естеството на извършените работи на необходими разноски и подобрения е извършено от вещите лица, на които съдът е поставил такава задача, вместо от самия съд, каквито са указанията в отменителното решение на ВКС при предходното разглеждане на делото от касационната инстанция.
Основателно се поддържа от жалбоподателката, че предметът на правния спор следва да се реши от съда, а не от вещите лица. В разглеждания случай, видно от кредитираното от съда заключение, вещите лица са дали цената на всяка една от извършените строително-монтажни работи, а като необходими разноски, съответно като подобрения, те са преценени съобразно зададените от съда критерии – кои от тях са такива за запазване на вещта, без направата на които същата би погинала, и кои са такива, които увеличават ползата от имота за нужди от обективен характер и едновременно с това увеличават пазарната стойност на имота. Следователно, вещите лица са дали техническите данни и тази част от характеристиките на извършените работи, за която са били необходими специални знания, а преценката кои от тях са необходими разноски и кои- подобрения, е извършена от съда. Поради това и не се констатира противоречие с представената съдебна практика като основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 2 ГПК /в редакция преди изменението с ДВ, бр. 86/2017 г./ за допускане на касационно обжалване.
Последният въпрос е: обвързан ли е съдът от фактическите твърдения на ищеца при определянето на правната квалификация на спорното материално право. Жалбоподателката сочи, че при даването на правна квалификация съдът е ограничен от фактическите твърдения на ищеца, които в случая сочели на претенция за необходими разноски, но вместо това съдът излязъл извън тях и квалифицирал почти всички извършени строително-монтажни работи като подобрения, с които се е увеличила стойността на имота, без такива твърдения да са били поддържани от ищеца. Разрешението на този правен въпрос е дадено в отменителното решение на касационната инстанция при предходното разглеждане на делото, в което е прието, че определянето на характера на претендираните от ищеца строителни работи /кои от тях представляват необходими разноски за вещта и кои – подобрения/, е задължение на съда, а не на ищеца. При новото разглеждане на делото въззивният съд се е съобразил с тези задължителни указания, поради което не се констатира основание за повторно произнасяне по вече разрешения правен въпрос.
В обобщение, не са налице основания касационната жалба, подадена от М. С. Г. срещу въззивното решение, да бъде допусната за разглеждане по същество.
С оглед изхода на спора разноските за касационното производство следва да останат в тежест на страните така, както са сторени.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 3565 от 30.06.2017 г. по в. гр. д. № 1093/2015 г. на Благоевградския окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: