О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 357
гр. София, 02.07.2019 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на осми април две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 181 по описа на Върховния касационен съд за 2019 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решението от 18.10.2018 год. по гр. д. № 673/2018 год. Плевенският окръжен съд, като въззивна инстанция, е потвърдил първоинстанционното решение от 11.07.2018 год. по гр. д. № 73/2018 год. на Никополския районен съд, с което е признато за установено по отношение на Д. Ц. Х. от [населено място], че Р. К. Х., Ц. Д. Ц. и К. Д. Ц., и тримата от [населено място], са собственици на 1/2 ид. ч., или на по 1/6 ид. ч. всеки от тях, от УПИ *, кв. 22 по плана на [населено място], с площ 900 кв. м., заедно с построените в него жилищна сграда с площ 70 кв. м., лятна кухня с площ 44 кв. м., гараж с площ 21 кв. м. и стопанска сграда с площ 10 кв. м., при посочените в решението граници и е отменен на основание чл. 537, ал. 2 ГПК издадения на Д. Х. констативен нотариален акт № 106/2016 год. на нотариус с рег. № 232 с район на действие РС- Никопол в тази му част.
Въззивното решение се обжалва в срок от Д. Ц. Х., чрез пълномощника им адв. В. И., с оплаквания за неговата неправилност поради съществени процесуални нарушения при разглеждане на делото в първоинстанционния съд, необоснованост на направените изводи и нарушение на материалния закон – чл. 69 ЗС – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК с искане за отмяната му, като вместо това исковете за собственост бъдат отхвърлени. Претендира присъждане на направените разноски.
В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Счита, че произнасянето на въззивния съд по поставените процесуалноправни въпроси: „1. Допустимо ли е в хода на съдебното дирене и в съдебна зала съставът на съда по време на разпит на свидетел да му заявява,че същият лъже и да изпраща сигнал до прокуратурата и представлява ли този акт на съда изявление за формирано вече вътрешно убеждение, без да е приключило производството по делото, 2. Допустимо ли е съда да не осигурява на една от страните спокоен и нормален процес и представлява ли това нарушение на чл. 7 и чл. 8 ГПК и 3. При нарушено право на защита от страна на съда в първата инстанция, следва ли въззивната инстанция да отстрани това нарушение като повтори същите съдопроизводствени действия, които не са могли да бъдат осъществени пред първата инстанция вследствие на нарушения на съдопроизводствените правила, като осигури на страните воденето на спокоен и нормален процес по време на събиране на гласни доказателства.” е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Конкретните съображения за твърдяното основание, както и това по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК се изразяват в изложените доводи за неосигуряване на възможност за събиране на гласните доказателства поради процесуалното нарушение на първоинстанционния съд и необсъждане от въззивния съд на този довод.
Ответницата по касационната жалба Р. К. Х., Ц. Д. Ц. и К. Д. Ц., чрез пълномощника им адв. Т. Д., оспорват наличието на релевираните основания за допускане на касационното обжалване, респ. оспорват жалбата като неоснователна. Искането им е за потвърждаване на въззивното решение и присъждане на направените разноски по делото. Възразяват и за прекомерност на адвокатското възнаграждение на другата страна.
Върховният касационен съд, в настоящият състав на Второ гражданско отделение, за да се произнесе по предмета на производството по чл. 288 ГПК, взе предвид следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, с което са уважени предявените искове за собственост до размера на наследствения дял на ищците, въззивният съд приел, че процесният имот е останал в наследство на техния наследодател и ответника, негов брат, от техните родители. След смъртта на баща им Ц. И. Х. през 1998 год. и на майка им Я. Х. през 2004 год. същият е преминал по наследствено правоприемство към наследниците им, като за да придобие ответника частта на брат си Д. от наследството на родителите им, същият е следвало да демонстрира това свое намерение да я свои за себе си пред него в необходимия за това срок от 10 години, респ. пред неговите наследници – ищците, с оглед смъртта му през 2013 год. Такива обстоятелства не се установяват и в показанията на разпитаните при обстоятелствената проверка по издаване на констативния нотариален акт свидетели, които изобщо не са споменали за другия наследник на Ц. Х., собственик на имота според тях, още по-малко за демонстрирано от ответника, сега касатор, пред неговия брат намерение да придобие неговата част от наследството на баща им. И от анализа на показанията на разпитаните пред съда свидетели не се установява упражняваната от ответника фактическа власт върху наследствения имот да е довела до трансформиране на държането върху чуждите идеални части от наследството във владение, което следва да е последица от отблъскване на владението на наследодателя на ищците и довеждане до знанието му намерението на касатора да свои имота изцяло за себе си. Такава промяна в намерението му, изразяваща се в извършване на конкретни действия, не е установена от касатора, чиято е доказателствената тежест, като направеният от съда извод се обосновава от събраните свидетелски показания и представената декларация от 2005 год., т. е. след смъртта и на майката на касатора и брат му Д., в която първият е декларирал наличие на съсобственост върху имота по наследство при равни права за двамата.
Макар и във въззивното решение да липсва позоваване на задължителната съдебна практика – ТР № 1/2012 год. на ОСГК на ВКС, произнасянето е съобразено с нея в смисъл, че при наследствено правоприемство, за да се приеме, че един от наследниците е установил владение върху притежаваните от другите наследници идеални части, е необходимо да е отблъснал тяхното владение, като демонстрира ясно пред тях намерението си да владее за себе си целия наследствен имот, което следва да е обективирано в конкретни действия, за които сънаследникът да е узнал. Поради липсата на доказателства относно обективиране на намерението на ответника да свои за себе си наследствения имот в необходимия за това срок, възражението му да е придобил частта на брат си по давностно владение е прието за неоснователно.
Поради това, отчитайки наследствения характер на спорния имот и липсата на доказателства за придобиване от ответника по давност на дела на брат му Д., наследодател на ищците, съдът приел предявеният от последните установителен иск за собственост за половината от него за основателен и го уважил, като отменил издадения на ответника по иска констативен нотариален акт в тази част.
С оглед решаващите съображения на въззивния съд за неоснователност на възражението на касатора за придобиване по давност на чуждата наследствена част релевантни за изхода на делото са въпросите относно владението на наследствен имот от един от наследниците и позоваването му на давност по отношение на наследствената част на друг сънаследник, както и по какъв начин следва да се прояви промяната в намерението му за своене на целия имот по отношение на другите сънаследници. Както се посочи по-горе, произнасянето по тях е в съответствие със съдебната практика, в това число и задължителната такава, обективирана в ТР № 1 от 6.08.2012 год. на ОСГК на ВКС. В тълкувателното решение е прието, че при наследяването като общо правоприемство владението преминава по право към наследниците независимо от това, че само един от тях остава в наследствения имот. Поради това при правен спор подлежи на изследване въпросът за основанието за упражняването на фактическата власт, което в случая е наследяване, и с оглед на това следва да се установи промяната на това основание от страна на наследника, позоваващ се на придобивна давност по отношение на частите на другите сънаследници с едностранни действия, с които по явен и недвусмислен начин да показва отричане владението на останалите. Разяснено е, че във всеки отделен случай тези обстоятелства трябва да бъдат доказани, което въззивният съд приел, че не е налице в настоящия случай. Изводът му е обусловен от установените факти по делото за упражняваната от касатора фактическа власт върху спорния имот, останал в наследство от родителите му, при липса на категорични доказателства към момента на смъртта им през 1998 год., респ. 2004 год., собствеността да е придобита по давност от касатора на основание предаване на владението приживе от родителите, т. е. такива, установяващи давностно владение спрямо тях, както и по отношение сънаследника му в необходимия десетгодишен срок. Поставените от касатора в изложението му процесуалноправни въпроси не са обуславящи решаващия извод във въззивното решение, а представляват по същността си доводи за неправилността му поради твърдения за допуснати процесуални нарушения при събиране на гласните доказателства, и за правомощията на въззивния съд при релевирания довод. При данните по делото и въз основа на протоколите от съдебните заседания, вкл. и този за поправка на протокола от 18.04.2018 год., въззивният съд е обосновал фактическите си и правни изводи по спора в постановеното от него решение, като релевираните от касатора доводи представляват оплаквания за тяхната неправилност поради допуснатите процесуални нарушения при събиране на гласните доказателства. Поради това и същите не представляват правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, които да са обусловили изводите на въззивния съд, съгласно разясненията в този смисъл в т. 1 на ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС. При наличието на съобразяване със задължителната съдебна практика по обуславящия изхода на делото материалноправен въпрос, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не може да се поддържа и то по процесуалноправни въпроси, свързани с доводи за неправилност поради допуснати процесуални нарушения, които не могат да се обсъждат в производството по чл. 288 ГПК.
При горните съображения не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, поради което и не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. С оглед този изход на спора касаторът следва да заплати на ответниците по касация разноските за настоящата инстанция в размер на 500 лв. за заплатеното адвокатско възнаграждение.
Водим от горното настоящият състав на ВКС, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 388 от 18.10.2018 год. по гр. д. № 673/2018 год. на Плевенския окръжен съд по касационната жалба на Д. Ц. Х., чрез пълномощника му адв. В. И., срещу него.
Осъжда Д. Ц. Х., ЕГН [ЕГН], [населено място],[жк], [жилищен адрес] вх. „А”, ет. 2, ап. 4 да заплати на Р. К. Х., Ц. Д. Ц. и К. Д. Ц., и тримата от [населено място],[жк], вх. „Г”, ет. 6, ап. 18 разноски за настоящата инстанция в размер на 500 лв. /петстотин лева/ за заплатено адвокатско възнаграждение.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: