О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 357
София, 29.06.2015 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на двадесет и шести май, две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
НИКОЛАЙ МАРКОВ
като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№3804 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ЗК [фирма] срещу решение №1739 от 14.08.2014 г. по в.т.д.№3646/2013 г. на САС. С решението в обжалваната му част, постановено при участието на В. Н. И. като трето лице помагач, е потвърдено решение №1210 от 08.07.2013 г. по т.д.№3442/12 г. на СГС, ТО, VI-1 с-в, в частта, с която ЗК [фирма] е осъдено да заплати на [фирма] на основание чл.208 от КЗ, сумата от 3 176.25 лв., ведно със законната лихва от 21.05.2012 г. до окончателното изплащане, а на основание чл.86, ал.1 от ЗЗД, сумата от 581.48 лв., обезщетение за забава за периода 26.08.2010 г. – 21.05.2012 г. и е отменено първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени иска по чл.208 от КЗ за сумата над 3 176.25 лв. до 16 729.84 лв. и иска по чл.86, ал.1 от ЗЗД за сумата над 581.48 лв. до 3005.57 лв., вместо което ЗК [фирма] е осъдено да заплати на [фирма] на основание чл.208 от КЗ сумата над 3 176.25 лв. до 16 729.84 лв., ведно със законната лихва от 21.05.2012 г. до окончателното изплащане, а на основание чл.86, ал.1 от ЗЗД, сумата над 581.48 лв. до 3005.57 лв., обезщетение за забава за периода 26.08.2010 г. – 21.05.2012 г.
В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния закон. Поддържа се, че въззивният съд не е съобразил обстоятелството, че за да е налице валидно извършено действие на признание, прекъсващо давността, следва признанието на вземането от длъжника да кореспондира със задължението към кредитора, като ясно и категорично да се посочи вземането, а не фактическият състав, от който произтича то, с оглед което, в случая не е налице прекъсване на давността с коментираното от въззивния съд писмо. Навеждат се доводи, че договорът за лизинг е бил развален от страна на лизингодателя още към 10.04.2009 г., като поради прекратената договорна връзка, за периода 20.03.2009 г. – 20.06.2010 г. не са се дължали лизингови вноски, респективно не се дължи и застрахователно обезщетение за неплащането им.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси: 1. За необходимите предпоставки, за да е налице признание по смисъла на чл.116, б.„а” от ЗЗД и 2. За правната природа на паричната престация, представляваща обезщетение при прекратен договор за лизинг.
По отношение на формулираните въпроси, се твърди наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, с оглед решаването на първия в противоречие със задължителна практика на ВКС – решение №100 от 20.06.2011 г. по т.д.№194/2010 г. на ВКС, ТК, II отделение, решение №132 от 11.11.2011 г. по т.д.№648/2010 г. на ВКС, ТК, II отделение и решение №255 от 26.03.2013 г. по т.д.№145/2012 г. на ВКС, ТК, I отделение и решаването на втория от въпросите в противоречие с решение №146 от 01.12.2010 г. по т.д.№934/2009 г. на ВКС, ТК, II отделение и решение №54 от 11.07.2011 г. по т.д.№377/2010 г. на ВКС, ТК.
Ответникът по касация [фирма] заявява становище за липса на формулирани въпроси, респективно на основания за допускане до касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендира присъждане на разноски.
Третото лице помагач не заявява становище.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови решението в обжалваната част, въззивният съд е приел, че между ищеца [фирма] и ответника ЗК [фирма] е сключен валиден договор за застраховка, по силата на който ответникът се е задължил да предостави застрахователно покритие на риска – загуба на приходи от неплащане на лизингови вноски по договор за лизинг от 25.11.2008 г., сключен между ищеца и третото лице помагач, като в срока на договора за застраховка, поради неплащане на лизингови вноски /с неплащането на втората/, на 20.04.2009 г. настъпило уговореното застрахователно събитие. Предвид липсата на прекратяване на договора за лизинг до връщането на автомобила на 20.06.2010 г., съдът е приел, че за периода 20.03.2009 г. – 20.06.2010 г. се е дължало заплащане на лизингови вноски от третото лице помагач и тъй като такива не са платени, то застрахователят дължи заплащане на застрахователно обезщетение в същия размер. Въззивният съд е стигнал до извод, че направеното от застрахователя възражение за изтекла погасителна давност е частично основателно, тъй като давността е била прекъсната с признание на вземането от страна на ответника, с писмо изх.№2386/10.08.2010 г., в което се съдържа изявление за признание на размера на дължимото обезщетение, което той следва да заплати на ищеца.
С оглед изложените от въззивния съд мотиви, настоящият състав намира, че въпросът за необходимите предпоставки, при наличието на които се приема, че е налице признание по смисъла на чл.116, б.„а” от ЗЗД, е обусловил решаващата воля на съда, но в случая не е налице селективното основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. В цитираните от касатора решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 от ГПК е изяснено, че признание по смисъла на чл.116, б. „а” от ЗЗД е налице, когато се признава съществуване на задължението, което кореспондира на признатото право, като с признанието /което следва да е направено в рамките на давностния срок, да е отправено до кредитора или негов представител и да се отнася до съществуване на задължението, а не до наличие на фактите, от които произхожда/ явно и недвусмислено се заявява, че е налице задължение към кредитора, а признанието може да се изрази и с конклудентни действия, стига същите да манифестират в достатъчна степен волята на длъжника да потвърди съществуването на конкретен дълг. С визираното разрешение, което се възприема от настоящият състав, въззивният съд се е съобразил изцяло, приемайки наличие на изрично изявление на ответника длъжник за признание на размера на дължимото обезщетение, респективно не се установява наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК.
Настоящият състав намира, че вторият от поставените въпроси, не е обусловил решаващата воля на съда – както бе посочено, в обжалваното решение е прието, че договорът за лизинг не е бил прекратен до връщането на автомобила, поради което за периода 20.03.2009 г. – 20.06.2010 г. се е дължало заплащане на лизингови вноски, а поради неплащането им, застрахователят дължи заплащане на застрахователно обезщетение. В този смисъл въззивният съд не се е произнасял относно правната природа на паричната престация, дължима при прекратен договор за лизинг, а при липсата на общата предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК, по този въпрос касационно обжалване не следва да бъде допуснато.
Ответникът по касация претендира разноски, но предвид липсата на доказателства за заплащане на уговореното да бъде заплатено по банков път, адвокатско възнаграждение, такива не следва да бъдат присъждани.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №1739 от 14.08.2014 г. по в.т.д.№3646/2013 г. на САС, в частта му, с която е потвърдено решение №1210 от 08.07.2013 г. по т.д.№3442/12 г. на СГС, ТО, VI-1 с-в, в частта, с която ЗК [фирма] е осъдено да заплати на [фирма] на основание чл.208 от КЗ, сумата от 3 176.25 лв., ведно със законната лихва от 21.05.2012 г. до окончателното изплащане, а на основание чл.86, ал.1 от ЗЗД, сумата от 581.48 лв., обезщетение за забава за периода 26.08.2010 г. – 21.05.2012 г. и е отменено първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени иска по чл.208 от КЗ за сумата над 3 176.25 лв. до 16 729.84 лв. и иска по чл.86, ал.1 от ЗЗД за сумата над 581.48 лв. до 3005.57 лв., вместо което ЗК [фирма] е осъдено да заплати на [фирма] на основание чл.208 от КЗ сумата над 3 176.25 лв. до 16 729.84 лв., ведно със законната лихва от 21.05.2012 г. до окончателното изплащане, а на основание чл.86, ал.1 от ЗЗД, сумата над 581.48 лв. до 3005.57 лв., обезщетение за забава за периода 26.08.2010 г. – 21.05.2012 г.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.