О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 357
София, 04.07.2019 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание тридесети май две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Светлана Калинова
Розинела Янчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 1251/2019 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение № 77/22.03.2016 г. по гр. д. № 853/2014 г. на Троянския районен съд е уважен предявен от М. Д. Г., Д. Х. Ш. и С. К. В. отрицателен установителен иск, като е признато за установено, че В. М. С. и А. К. С. не са собственици на УПИ ….-…. от кв. …. по регулационния план на [населено място] от 1980 г., незастроен, с площ от 1 024 кв. м., идентичен с части от поземлени имоти с идентификатори ………….., …………. и ………….., и на основание чл. 537, ал. 2 ГПК са отменени нотариален акт за собственост на недвижим имот № …../2008 г. и нотариален акт за собственост на недвижим имот, придобит по давност, № …./2008 г.
Решението е допълнено с решение № 207/08.07.2016 г., с което за неистински /неавтентични/ са признати удостоверение № …./03.10.2015 г. за наследници на Б. Т. К. в частта за обстоятелствата по т. 2 и протокол от 16.04.2008 г. на нотариус Б. К., въз основа на който е съставен нотариален акт за собственост на недвижим имот, придобит по давност, № …./2008 г., и без уважение е оставена молбата на В. М. С. и А. К. С. за произнасяне по преюдициалните искове, които касаят правата на собственост на ищците, оспорени с отговора на исковата молба, които са наведени за обосновка на правния интерес от водене на иска, както и за произнасяне по истинността на нотариално заверени свидетелски показания на П. Л. И. от 04.09.2009 г.
Тези решения са потвърдени с решение № 287/20.12.2018 г. по в. гр. д. № 303/2018 г. на Ловешкия окръжен съд.
Срещу въззивното решение е подадена касационна жалба от ответниците по иска с оплаквания, че същото е недопустимо и неправилно-основания за касационно обжалване по чл. 281, т.т. 2 и 3 ГПК.
Ответниците по касация – ищци по делото, са подали писмен отговор, с който оспорват наличието на основания за допускане на касационно обжалване.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна, отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК и е насочена срещу въззивно решение, което не е изключено от обхвата на касационния контрол съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, поради което е допустима.
При произнасяне по допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., намира следното:
Предмет на предявения отрицателен установителен иск е парцел ….-… от кв. … по регулационния план на [населено място] от 1980 г. П. регулационен план е от 1921 г.
Ищците твърдят, че страните по делото /с изключение на ищцата С. В./ са съсобственици на поземлен имот с идентификатор ………… по кадастралната карта на [населено място], а ищцата С. В. е собственик на поземлен имот с идентификатор ………….. Двата имота са идентични с част от поземлен имот пл. № ……….. по кадастралния план от 1980 г. Твърдят също, че ответниците се легитимират като изключителни собственици /по сделка, а праводателката им – по давност/ на УПИ …-… от кв. …, чиято площ попада в имотите на ищците, и че ответниците не са придобили собствеността, тъй като регулационният план от 1980 г. не е приложен.
Въззивният съд приел, че така изложените твърдения очертават колизия между правата на страните, тъй като правото на собственост на ищците върху посочените от тях поземлени имоти се засяга от правото на ответниците на собственост върху УПИ …-…, чрез означеното от ищците съвпадане на неговата площ с тази на техните имоти. При твърдение за такова съвпадение в обектите на собственост правото на собственост на ищците се засяга от правото на ответниците чрез концентрация на спора върху една и съща площ – тази на УПИ ….-…., и в този смисъл претенцията на ответниците за изключителна собственост върху УПИ …-… засяга правата на собственост на ищците върху поземлените имоти, чиято площ включва и части от същия урегулиран поземлен имот. По тези съображения въззивният съд приел, че е налице правен интерес за ищците от предявения от тях отрицателен установителен иск.
Въззивният съд приел, че ищците са доказали и фактите, от които произтича правният им интерес.
Така, с н. а. № …/1975 г. за дарение ищцата М. Г. се легитимира за собственик на 1/2 ид. ч. от парцел …-… от кв….. по плана на [населено място] от 1921 г., което право е придобито от нейната праводателка с н. а. № …/1975 г. за собственост по давност. С н. а. № …/1998 г. и н. а. № …./1999 г. ищецът Д. Ш. се легитимира за собственик по давност и покупко-продажба на дворно място от 700 кв. м., представляващо част от поземлен имот пл. № …, включено в парцели….-…. и …-… от кв…. по плана от 1980 г. С решение от 06.05.1977 г. по гр. д. № 412/1975 г. на Троянския районен съд ищцата С. В. се легитимира за собственик на парцел …-… от кв. … по плана от 1921 г., отреден в нейн дял по реда на чл. 292 ГПК /отм./.
Със заключение на техническа експертиза е установено, че имотите на ищците М. Г. и Д. Ш., индивидуализирани по документите им за собственост, са идентични с поземлен имот с идентификатор ………. по кадастралната карта, а имотът на С. В. е идентичен с поземлен имот с идентификатор……….. по кадастралната карта. Установено е също, че спорният по делото УПИ …-…. от кв. … по плана от 1980 г. попада с площ от 973 кв. м. върху имот с идентификатор ……….. и с площ от 170 кв. м. – върху имот с идентификатор………….
Ответниците В. и А. С. се легитимират за собственици на УПИ…….-…….. от кв. …. по покупко-продажба с н. а. № …/2008 г., а праводателката им П. Л. И. – с н. а. № …./2008 г. за собственост по давност. Ответниците са се снабдили и с констативен нотариален акт за собственост № …../2008 г., издаден по реда на чл. 587, ал. 1 ГПК.
При така установеното право на собственост на всеки от ищците в конкретните поземлени имоти и при съществуващото съвпадане на съответната част от площта на техните имоти с тази на УПИ ….-…., въззивният съд приел, че за ищците е налице правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск с предмет отричане правото на ответниците на собственост върху същия парцел.
Въззивният съд приел за неоснователни доводите на ответниците /сега касатори/ за липса на правен интерес, обусловен от обстоятелството, че ищците М. Г. и Д. Ш. не са изключителни собственици на поземлен имот ……….. Посочил, че правата на тези ищци в установения обем и обхват са достатъчни за наличието на правен интерес от водене на отрицателния установителен иск, както и че за обосноваване на правния интерес от иска не е необходимо изясняване на останалите съсобственици и техните права, защото с предявяването на иска всеки от съсобствениците търси защита на своята идеална част, отричайки претенцията на ответниците за изключителна собственост върху същата вещ. Въззивният съд не приел и разбирането на ответниците, че спорът между страните се свежда до спор за идеални части в съсобствеността, който да се разреши в производство за съдебна делба. Посочил, че такива характеристики на правния спор не се очертават от фактическите твърдения и изведеното от тях искане, направени в исковата и в уточняващата молби – ищците искат да отрекат изключителното право на собственост на ответниците върху УПИ …-……., като поддържат, че той попада със съответната площ в техните поземлените имоти. Именно чрез отрицателния установителен иск ищците могат да защитят правата си, а не чрез иск за делба, който е установен от закона като правно средство за принудително ликвидиране на съсобственост, какъвто резултат не се търси. Спорът не е в обема от правата в съсобствеността, а в смущаване на тези права чрез снабдяване с констативен нотариален акт, с който ответниците са признати за изключителни собственици на УПИ …..-…, попадащ със съответната площ в поземлените имоти на ищците.
Въззивният съд приел, че първоинстанционното решение е допустимо и в частта, с която на основание чл. 537, ал. 2 ГПК са отменени н. а. № …/2008 г. и н. а. № …./2008 г. Съдът се позовал на ТР № 3/29.11.2012 г. по тълк. д. № 3/2012 г. на ОСГК на ВКС и посочил, че двата нотариални акта са удостоверяващи право на собственост върху недвижим имот /УПИ …-…/, а не удостоверяващи сделки, с които се прехвърля, изменя или прекратява вещно право върху недвижимия имот.
За допустимо въззивният съд приел и допълнителното решение. Посочил, че при направеното оспорване на документи по реда на чл. 193 ГПК липсата на произнасяне със съдебно решение налага допълване по реда на чл. 250 ГПК, както е процедирал и първоинстанционният съд, като молбата за допълване е частично основателна.
Данните по делото сочат и това е прието за установено, че поземлен имот с идентификатор ……… е идентичен с част от поземлен имот …. от кв. … по плана от 1921 г., записан по разписен лист на А. Т., който е общ наследодател на ищците М. Г. и Д. Ш., както и на П. Л. И. – праводател на ответниците. От този имот са били образувани парцели …-…. и …-… от кв. …. Поземлен имот с идентификатор ………. е идентичен с част от поземлен имот пл. № … от кв. …. по плана от 1921 г., записан по разписен лист на Б. Т., който е наследодател на ищцата С. В., и от който имот е образуван парцел ….-… от кв. …. Установено е, че за образуването на парцел …-…. има придаваеми части от имот пл. № …., а за образуването на парцели …-… и …-…. – придаваеми части от имот пл. № ….. Установено е, че с последващия кадастрален план от 1980 г. е нанесен само един имот пл. № ………., който обхваща целия квартал………, и за него са отредени парцели ….-…, …-…, …-…. и …-….. Установено е, че процесният УПИ …-… не е бил отразяван като самостоятелен имот или парцел в кадастралния и регулационен план от 1921 г., нито е нанесен като самостоятелен имот в кадастралния план от 1980 г., в който е нанесен само един имот с пл. № …, обхващащ целия кв. …, както и че УПИ ….-… не е ограден на място на терена с материализирани граници, с изключение на оградата откъм западната страна откъм улицата. Оградени на място са поземлени имоти с идентификатори …………., …………. и …………. и границите им съответстват на отразените такива в кадастралната карта.
Въззивният съд приел, че заключението на вещото лице относно съществуващите на терена граници се подкрепя и от показанията на част от свидетелите, разпитани при извършения от първоинстанционния съд оглед на място. Тази група свидетели са установили, че имотът, обект на огледа, се ползвал както от ищците М. Г. и Д. Ш., така и от П. Л. – праводателката на ответниците по иска, че площите, които всеки от тях обработвал, не били ограждани и те си разпознавали местата по забитите синорни камъни, по образувалите се синори и вади, които са в направление североизток-югозапад. От показанията на свидетелите е установено и, че имотът на С. В. се намира на североизток, зад съществуващата ограда /между поземлени имоти ……….. и…………../. Съдът обсъдил и показанията на другата група свидетели, от които се установява, че бащата на ответницата В. С. купил за дъщеря си имот, но свидетелите не са установили точната локация на мястото, за което се отнасят показанията им.
Във въззивната инстанция е прието заключение на допълнителна техническа експертиза за границите на площите, обработвани от М. Г., Д. Ш., П. Л. и С. В.. От него е установено, че площта на имота, върху който П. Л. е упражнявала фактическа власт, попада изцяло в поземлен имот …………., но не се покрива с конфигурацията на УПИ ….-…., а попада отчасти в него, наред с площите, в които фактическа власт са упражнявали ищците М. Г. и Д. Ш.. Освен че не съвпадат с тези на процесния на УПИ …-…. от кв. …., синорните граници, означени със зелен цвят по комбинираната скица на допълнителното заключение, за които дават показания свидетелите при огледа на място, са ориентирани в направление североизток-югозапад и му придават различна конфигурация.
Въз основа на така установените по делото факти въззивният съд приел предявения отрицателен установителен иск за основателен.
При заявеното от ответниците по иска деривативно основание на претендираното от тях право на собственост, въззивният съд посочил, че те следва да докажат, че при сключване на 16.04.2008 г. на сделката с ответницата В. С. продавачът П. Л. е била изключителен собственик на УПИ….-…. от кв. … по регулационния план от 1980 г. За да се признае това право, следва да се установи, че Л. е владяла парцела в регулационните му граници по посочения план само за себе си, отблъсквайки владението на останалите съсобственици /нейните роднини, сред които са ищците М. Г. и Д. Ш./, и към момента на сделката са изтекли повече от десет години съгласно чл. 79, ал. 1 ЗС. Действалият към момента на приемането на регулацията от 1980 г. ЗТСУ /отм./ до изменението с ДВ, бр. 34/2000 г., е установявал в чл. 59 забрана за придобиване по давност или чрез сделка само за реални части от парцел, не и за целия парцел. В този смисъл, ако П. Л. е владяла образувания с регулационния план от 1980 г. парцел …-…. от кв. ………., прилагането или не на предходната регулация от 1921 г. е без значение за придобиване правото на собственост в границите на същия парцел – касае се за оригинерно основание и придобитото по давност право върху парцела би било основание за записването й като собственик на този парцел, а с оглед материализираните му граници на терена – за нанасянето му в кадастралната карта като самостоятелен обект. Упражняваната от нея фактическа власт обаче не е била в границите на УПИ …-… по регулационния план от 1980 г., тъй като тя е владяла една част от поземлен имот с идентификатор …………, чиито граници и конфигурация не се покриват с тези на процесния парцел, поради което не би могло да се приеме и прилагане на регулацията за този имот, както и придобиване на собствеността върху него по давност. Ето защо при сключване на договора за продажба Л. не е притежавала собствеността върху УПИ ….-………. от кв. …….., поради което ответниците /В. С. като купувач, а А. С. като неин съпруг/ също не са придобили правото на собственост върху имота. Не би могло да се приеме, че те са продължили или са установили собствено владение върху парцела, защото събраните по делото гласни доказателства сочат спорадични появи на терена, но не установяват фактическа власт именно върху площта на същия парцел, чиито граници не са материализирани.
Въззивният съд приел, че, с оглед отричане правата на ответниците, на отмяна съгласно чл. 537, ал. 2 ГПК подлежат охранителните актове, с които е признато отреченото право, а това са двата констативни нотариални акта за собственост № …………/2008 г. и нотариален акт за собственост по давност № …………../2008 г.
По отношение на допълнителното решение въззивният съд приел, че молбата по чл. 250 ГПК е основателна само по направените оспорвания на два документа и е неоснователна за произнасяне по истинността на нотариално заверени свидетелски показания на П. Л. от 04.09.2009 г., защото истинността на този документ не е оспорена по реда на чл. 193 ГПК, както и за произнасяне по „преюдициалните искове, които касаят правата на собственост на ищците, оспорени с отговора на исковата молба“, защото това са правни доводи на ответниците, с които се оспорват права на ищците, за чието установяване или отричане не е поискано изрично произнасяне с иск.
В касационната жалба касаторите излагат довод за недопустимост на постановеното решение поради липса на правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поставят девет въпроса.
Д. за недопустимост на първо място е обоснован с позоваване на решение № 94/13.07.2018 г. по гр. д. № 3120/2017 г. на ВКС, І-во г. о., постановено при предходното разглеждане на делото от касационния съд, с което първоначалното въззивно решение е отменено и делото е върнато на въззивния съд за ново разглеждане от друг състав. За да процедира по този начин, съставът на ВКС е приел, че въззивното решение противоречи на задължителната съдебна практика за правомощията на въззивния съд в случай, че във въззивното производство за първи път се констатира нередовност на исковата молба, която се изразява в противоречие между основание и петитум на иска. Приел е, че неправилно въззивният съд е обезсилил първоинстанционното решение и допълнителното към него и е върнал делото за ново разглеждане от първоинстанционния съд, вместо да остави исковата молба без движение и да даде указания на ищеца да отстрани нередовностите й, след което да процедира в съответствие с процесуалното поведение на ищците. Видно от съдебния акт, касационният съд не е взел отношение по приетото от въззивния съд противоречие между основание и петитум на предявения иск, нито е изразил становище относно възможността или невъзможността с предявения в случая отрицателен установителен иск да се постигне търсената от ищците защита, като се установи кой е собственик на спорния имот и към кой имот същият следва да се заснеме. Цитираният в касационната жалба пасаж не е част от собствените мотиви на касационния съд, а е възпроизвеждане на приетото от въззивния съд в обжалваното решение. Ето защо не може да се приеме тезата на касаторите, че при новото разглеждане на делото въззивният съд се е произнесъл по иск, различен от приетия в отменителното решение на ВКС. Не може да се приеме и, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по част от поставения в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК трети въпрос: задължителни ли са в конкретния случай указанията на ВКС в решението, в което се посочва, че при такива твърдения отрицателният установителен иск не е в състояние да обоснове правен интерес и да даде исканата защита и които указания са такива по тълкуване и прилагане на закона. Въпросът е поставен в несъответствие с данните по делото и затова по него не следва да се допуска касационно обжалване.
Не може да се приеме и тезата, че не е отстранено несъответствието между търсената от ищците цел – изменение на кадастралната карта, и правното средство за постигането й, което според касаторите не е предявеният отрицателен установителен иск, а искът по чл. 54, ал. 2 ЗКИР, при който ищците следва да установят положително правата си на собственост съгласно разясненията, дадени в ТР № 8 от 23.02.2016 г. по тълк. д. № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС. Действително, налице е изявление на процесуалния представител на ищците за отразяване в кадастралната карта на реалните, налични на място граници между имотите на страните, съответстващи на установената от тях фактическа власт /вж. съдебното заседание от 20.11.2018 г. по гр. д. № 303/2018 г. на Ловешкия окръжен съд/. Тази цел обаче не може да бъде постигната без предхождащо отричане правата на ответниците върху спорния по делото УПИ …-…. от кв……… с несъществуващи на място реални граници, който не е владян в конфигурацията, определена с регулационния план от 1980 г. Правното средство за тази цел е именно отрицателният установителен иск, какъвто е предявеният от ищците и разгледаният от въззивния съд. Затова и не се споделя тезата на касаторите, че в случая липсва правен интерес от предявения отрицателен установителен иск. Поради това, че е поставен в несъответствие с данните по делото, не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по другата част от поставения в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК трети въпрос, а именно: в хипотеза, в която ищецът обосновава правния си интерес със собственост, придобита при действието на регулации /конкретно от 1921 и 1980 г./, за които твърди, че не са приложени, и сочи, че целта на иска е да установи и нанесе имота, който твърди, че притежава към актуалната кадастрална карта, както и да поиска изработването на нов ПУП, в който да бъдат реално отразени правата на собственост върху поземления имот, налице ли е правен интерес от отрицателен установителен иск.
За липсата на правен интерес от предявения иск касаторите се позовават на следващо място на твърдяната от ищците и приета от съда съсобственост между страните по делото /без ищцата С. В./ върху поземлен имот с идентификатор …………. и неуточнените по размер идеални части, които ищците твърдят да притежават в съсобствеността. В тази връзка в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поставят въпроси №№ 1 и 2: твърденията на ищците, че притежават части от процесния имот, непосочени по размер, съвместно с ответниците, т. е. твърденията за съсобственост между ищците и ответниците в процесния имот, в непосочени части, в състояние ли са да обосноват правен интерес от предявяването на отрицателен установителен иск; означава ли притежаването на идеална част от спорния имот, непосочена по размер, самостоятелно право на собственост по смисъла на ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Не е налице твърдяното противоречие с посочения тълкувателен акт, което да обоснове допускане на касационното обжалване. От изложеното в мотивите към тълкувателния акт не може да се направи извод като поддържания от касаторите, защото понятието самостоятелно право на собственост не се идентифицира само с изключително право на собственост върху цялата вещ. Самостоятелно е и правото, което един правен субект притежава върху съответна идеална част от вещта. Затова и в съдебната практика, последвала ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, за допустим е приет отрицателен установителен иск, предявен от лица, разполагащи с титули за собственост /нотариални актове за сделки/, легитимиращи ги като собственици на спорните идеални части от процесния имот, а именно 320/890 ид. ч. от урегулиран поземлен имот – решение № 55/14.04.2014 г. по гр. д. № 12/2013 г. на ВКС, ІІ-ро г. о. Позоваването в касационната жалба на съдебна практика: решение № 27/15.04.2016 г. по гр. д. № 3554/2015 г. и решение № 36/18.04.2016 г. по гр. д. № 3678/2015 г., двете на ВКС, І-во г. о., не налага извод в обратен смисъл, тъй като в тях не е взето становище по поставените от касаторите въпроси.
Не съществува вероятност въззивното решение да е недопустимо като постановено по непредявен иск, съответно при липса на правен интерес от предявения иск, поради необсъждането, според записаното от касаторите в касационната жалба, на представените от ищците документи относно възникването на твърдяното от тях право на собственост и неприлагането при преценката на доказателствата на императивни правни норми, подкрепено с позоваване на т. 10 от ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС, т. 2 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, ТР № 3/1993 г. на ОСГК на ВС, решение № 401/11.01.2013 г. по гр. д. № 15/2012 г. на ВКС, І-во г. о., решение № 102/08.04.2010 г. по гр. д. № 4017/2008 г. на ВКС, ІІ-ро г. о. Изложеното съставлява оплакване за допуснато процесуално нарушение, което не е предмет на производството по селекция на касационните жалби по реда на чл. 288 вр. чл. 280 ГПК. Във връзка с това оплакване в касационната жалба е поставеният в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК пети въпрос: обусловен ли е изводът за нищожност на придобиване по чл. 59 ЗТСУ /отм./ от прилагане на регулационния план и в този контекст непроизнасянето на съда по отношение нищожността на такива правни сделки представлява ли нарушение на служебното начало. Въпросът е поставен съобразно становището на касаторите за нищожност на сделката от 1999 г., с която Д. Ш. е придобил частта на съсобственицата си И. Л. М., заедно с която преди това се е снабдил с нотариален акт за собственост по давност на части с обща площ от 700 кв. м. от имот пл. №…….. от кв. …, включен в парцели …-…. и ….-……… от кв. …………. Така поставен, въпросът не е свързан с решаващите мотиви в обжалваното решение и поради това не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, защото дори и при нищожност на сделката, ищецът е доказал правния си интерес от предявения отрицателен установителен иск, легитимирайки се за съсобственик като наследник на майка си В. – едно от петте деца на първоначалния собственик А. К. Т..
Във връзка с твърденията в касационната жалба за недопустимост на обжалваното решение е и поставеният в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК четвърти въпрос: допустимо ли е произнасяне по иск по чл. 537, ал. 2 ГПК в хипотеза на предявен отрицателен установителен иск, с който ищците отричат собственост на ответниците, които са придобили деривативно имота от лицето, в полза на което е издаден констативният нотариален акт, чието обезсилване се иска; може ли да се събират доказателства и да се уважи иск за обезсилване на констативен нотариален акт, при положение, че ищците не предявяват иск, с който целят положително установяване на своята собственост. Според касаторите този въпрос е разрешен в противоречие с ТР № 11/21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. и ТР № 3/29.11.2012 г. по тълк. д. № 3/2012 г. на ОСГК на ВКС. И по този въпрос не съществува вероятност обжалваното решение да е недопустимо. Следва да се посочи на първо място, че отменяването или изменяването на нотариален акт за собственост на недвижим имот по обстоятелствена проверка, засягащ права на трети лица, не е предмет на самостоятелен иск /не е самостоятелна форма на защита чрез предявяване на иск/, а е изрично разпоредена законна последица от разрешаването по исков ред на породения от това спор за гражданско право. В този смисъл е ТР № 178/30.06.1986 г. на ОСГК на ВС, което, макар да не е задължително за съдилищата, е дало насока на последващата съдебна практика. Прието е, че с разпоредбата на чл. 431, ал. 2 ГПК /отм./, аналогична на която е чл. 537, ал. 2 ГПК /от 2007 г., в сила от 01.03.2008 г./ е посочен редът, по който собственикът може да защити правото си, а това става чрез предявяването на съответен иск: ревандикационен, негаторен или установителен. Предявеният в случая иск е установителен, като уважаването му е предпоставка за произнасянето на съда по реда на чл. 537, ал. 2 ГПК. На второ място следва да се посочи, че отмяната на констативния нотариален акт е последица от постановяването на съдебно решение, с което се отричат правата на титуляра на акта, без значение дали решението е по положителен или по отрицателен установителен иск за собственост. Ето защо в разглеждания случай, като е отменил констативните нотариални актове за собственост – по писмени доказателства и по обстоятелствена проверка, съдът не е процедирал в противоречие с ТР № 11/21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. и ТР № 3/29.11.2012 г. по тълк. д. № 3/2012 г. В тълкувателните актове не е застъпено становище, че отмяната по реда на чл. 537, ал. 2 ГПК е допустима само при положително установяване на собствеността на ищеца. В ТР № 3/29.11.2012 г. по тълк. д. № 3/2012 г. е разгледана една от възможните хипотези – когато отмяната на констативния нотариален акт е последица от постановяването на съдебно решение, с което се признават правата на третото лице, засегнати от издадения акт. Същата обаче е правната последица и при отричане правата на ползващото се от акта лице и това ясно личи от разясненията, дадени в ТР № 11/21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. В него е посочено, че нотариалният акт се отменя, когато бъде уважена претенция на трето лице срещу титуляра на акта, т. е. когато по исков път бъде доказана неверността на извършеното удостоверяване на правото на собственост, като не е направено разграничение дали претенцията е предявена чрез положителен или чрез отрицателен установителен иск за собственост. Допустимостта на отмяна или изменяване на констативен нотариален акт при уважен отрицателен установителен иск за собственост е приета в последвалата тълкувателните решения съдебна практика /напр. решение № 53/07.06.2017 г. по гр. д. № 3577/2016 г. на ВКС, I-во г. о./.
В касационната жалба е обосновано становище за недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение във връзка с прилагането в разглеждания случай на регулационните предвиждания относно спорния парцел, а в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите 6 и 7: кога се счита за приложен регулационен план, който е одобрен при действието на ЗТСУ /отм./, върху изцяло нов кадастър, в който е налице един единствен имот, от който са образувани регулационни парцели, между които няма придавания и имотни размествания, в хипотеза на предшестваща първа неприложена регулация; в този контекст приложими ли са към посочената хипотеза разпоредбите на ТР № 3/1993 г. на ОСГК на ВС и по-специално изискванията за владение, изплащане на обезщетения и поставяне на материализирани граници на място по регулационните линии; в този контекст приложими ли са разпоредбите на пар. 22, ал. 1 от ДР на ЗУТ към регулации, извършени по ЗТСУ /отм./, в които няма имотни размествания и които са образувани въз основа на нов кадастър, при неприложена първа регулация, в който е отразен един единствен имот, от който са образувани по регулация няколко /в случая четири/ парцела – по този въпрос се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като липсвала уеднаквена практика; кадастралната карта има ли доказателствено значение за преценката на това дали регулационният план е приложен в хипотезата, посочена в предшестващия въпрос, а и въобще, и длъжен ли е съдът да я възприеме задължително, при положение, че няма влязло в сила решение на административен съд, с което да е потвърдено законосъобразното й съставяне – въпросът не е свързан с някое от специалните основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1-3 ГПК.
По така поставените въпроси не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, защото правната норма на пар. 22, ал. 1, т. 1, б. „а” от ЗР на ЗУТ, според която подробният устройствен план се счита за приложен по отношение на регулацията с влизането в сила на административния акт за одобряване на подробен устройствен план по чл. 16, е неприложима в разглеждания случай – касае се за регулации, одобрени преди влизането й в сила, при действието на ЗТСУ /отм./. Ето защо и за въззивния съд не е възникнало задължение да се произнася по нея, съответно по тези въпроси не може да се допусне касационно обжалване.
Не са налице и поддържаните основания на чл. 280, ал. 2, предл. 2 и 3 ГПК.
Непроизнасянето по приложима правна норма /а в случая пар. 22, ал. 1, т. 1, б. „а” от ЗР на ЗУТ не намира приложение/ може да се свърже с неправилност, но не и с недопустимост на постановеното решение.
Не се разкрива и очевидна неправилност на въззивното решение, която би била налице при квалифицирана форма на пороците по чл. 281, т. 3 ГПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. В случая критерият по чл. 280, ал. 2, пр. 3-то ГПК не е осъществен, защото не са налице хипотези, които предполагат очевидна неправилност – нарушение на императивна материалноправна норма, на основни съдопроизводствени правила /например ограничаване на правото на защита и нарушаване равенството на страните в процеса/ или наличие на явна необоснованост. При формиране на извода си за неприлагане на регулацията въззивният съд не е изхождал от разясненията, дадени с ТР № 3/15.07.1993 г. по гр. д. № 2/1993 г. на ОСГК на ВС, за понятието „приложен план”, тъй като в случая не става дума за наличие на придаваеми части от имоти. По делото е установена друга фактическа обстановка – с дворищнорегулационния план от 1980 г. в рамките на един по-голям съсобствен имот са обособени четири парцела. По този начин регулацията е създала нови самостоятелни обекти на правото на собственост, което открива възможността всеки от тях да се сдобие с индивидуален собственик – чрез делба или по обстоятелствена проверка. При последния придобивен способ такъв план ще се счита за приложен, ако съсобственик е владял някой от новообразуваните обекти в срока по чл. 79, ал. 1 ЗС, като настъпилата правна промяна следва да се отчете в последващия план. Правният извод на съда за неприлагане в разглеждания случай на регулацията съответства на данните по делото, че П. Л. не е владяла парцел ….-…. от кв. …. в границите му по регулационния план от 1980 г., тези граници не са установени като материализирани върху терена /не са