О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№358
Гр. София, 12.10.2016год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Гражданска колегия, Второ отделение в закрито заседание на двадесети септември през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия Влахов гр. д. № 2454 по описа на ВКС за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Б. И. А. от [населено място] срещу Решение № 389 от 17.03.2016 г. по в. гр. д. № 3242/15 г. на Пловдивския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното Решение № 3245 от 08.10.2015 г. по гр. д. № 4847/14 г. на Пловдивския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от касатора срещу М. М. С. иск с правна квалификация чл. 109 ЗС за осъждане на ответницата да премахне преустройство в собственото си жилище – ап. 43, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес]0, в резултат на което се е появил теч в собствения на ищцата ап. 38, попадащ под ап. 43. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно като необосновано, постановено в нарушение на материалния закон и съществено нарушаване на съдопроизводствените правила, поради което се моли за отменяването му и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което предявеният негаторен иск бъде уважен.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на основанията за допускане на касационното обжалване се твърди, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС, като се посочват ТР № 31 от 06.02.1985 г. по гр. д. № 10/1984 г. на ОСГК на ВКС, Решение № 942 от 07.11.2008 г. по гр. д. № 3426/2007 г. на ВКС, І г.о., Решение № 904 от 23.10.2010 г. по гр. д. № 2929/2008 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 63 от 01.07.2013 г. по гр. д. № 388/2012 г. на ВКС, Решение № 57 от 26.03.2013 г. по гр.д. № 907/2012 г. на ВКС. Не са посочени конкретни правни въпроси, по които обжалваното въззивно решение противоречи на цитираната практика, като най-общо е заявено /в контекста на искането касационното обжалване да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК/, че според установената практика на ВКС по приложението на чл. 109 ЗС, уважаването на негаторния иск предполага противоправност на действията на ответника. Формулирани са и въпроси, които според касатора са обуславящи за правилността на обжалваното въззивно решение и за които твърди, че произнасянето на ВКС с решение по реда на чл. 290 ГПК би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а именно: „Само промяна в състоянието на инсталациите в едно жилище, ако те не са извършени, съгласно действащите устройствени норми и не са приети по установения ред, достатъчно основание ли е да се приеме, че предявеният негаторен иск е неоснователен. Следва ли ищецът да предявява иск при всяко въздействие върху неговия имот, което има един и същ източник – незаконно преустройство?” и „Какво следва да бъде решението, когато страната е създала фактическото положение, което противоречи на правните норми и след това е променила своето поведение като е намерила временно, също противоправно решение на проблема?”.
Ответницата по касационната жалба – М. М. С. и третото лице помагач на ответника – С. Н. К. са депозирали по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК писмени отговори, с които молят касационното обжалване да не бъде допускано поради липса на предвидените в чл. 280, ал. 1 ГПК основания за това. М. М. С. претендира присъждане на направените в производството разноски за адвокатско възнаграждение.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение намира, че искането на касатора за допускане на касационното обжалване е неоснователно, тъй като не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 ГПК основания за ангажиране на правораздавателната компетентност на настоящата касационна инстанция по спора. Допускането на касационното обжалване на въззивното решение на Пловдивския окръжен съд е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК /ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване- правният въпрос трябва да е решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата или имащ значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице.
Общо заявеното оплакване на касатора, че въззивното решение е постановено в противоречие със съдебната практика и е неправилно, не позволява да се изведе какъвто и да е правен въпрос, по отношение на който да се преценят основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК.
Поставените въпроси, по отношение на които се навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, са изцяло неотносими при извършване на преценката за правилността на въззивното решение и материалноправната легитимация на страните, доколкото въззивният съд е формирал извода си за неоснователност на предявения негаторен иск не с оглед на тези въпроси, а единствено въз основа на констатацията, че твърдяните от ищцата действия по преместване на кухнята в жилището на ответницата в помещението „дневна” и осъществената в тази връзка водопроводна и канализационна инсталация, причиняваща течове и наводнения на жилището на ищцата, вече са преустановени и следователно не е налице необходимост от търсената защита.
Предвид гореизложените съображения, не са налице предпоставките на процесуалния закон за допускане до касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивския окръжен съд.
С оглед изхода на производството и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на ответницата по касация направените от последната разноски в настоящото производство, а именно сумата 500 лв. за адвокатско възнаграждение.
Водим от горното, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, състав на Второ Гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 389 от 17.03.2016 г. по в. гр. д. № 3242/15 г. на Пловдивския окръжен съд, по касационната жалба на Б. И. А..
ОСЪЖДА Б. И. А. от [населено място] на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на М. М. С. от [населено място] сумата 500 лв. разноски в касационното производство.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: