О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 358
гр. София, 13.05.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на шести април през две хиляди и шестнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : БОНКА ЙОНКОВА
ЧЛЕНОВЕ : ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 2289/2015 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Х. С. Иванова от [населено място] срещу въззивно решение № 35 от 27.02.2015 г., постановено по гр. д. № 6/2015 г. на Пловдивски апелативен съд. С посоченото решение, след отмяна на решение № 311 от 14.10.2014 г. по гр. д. № 47/2014 г. на Старозагорски окръжен съд, е отхвърлен предявеният от Х. С. Ив. против Н. Тодоров Г. иск за заплащане на сумата 18 890 евро с левова равностойност 36 945.63 лв. – задължение по запис на заповед от 20.01.2013 г. с падеж 30.01.2014 г., и на сумата 637.56 лв. – лихви за забава за периода 30.01.2013 г. – 03.04.2014 г., и е прекратено производството по делото в частта, с която е приет за разглеждане алтернативен иск по чл.240 ЗЗД за заплащане на посочените суми като дължими по договор за заем.
С определение № 564 от 08.10.2015 г. по ч. т. д. № 2288/2015 г. на ВКС, ІІ т. о., въззивното решение е потвърдено в частта, имаща характер на определение, с която е прекратено производството по приетия за разглеждане алтернативен иск с правно основание чл.240 ЗЗД. Предмет на производството по чл.288 ГПК е само частта от въззивното решение, с която са разгледани първоначално предявените с исковата молба искове за заплащане на сумата 18 890 евро на основание записа на заповед от 20.01.2013 г. и на сумата 637.56 лв. – обезщетение за забава по чл.86 ЗЗД.
В касационната жалба се излагат доводи по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на въззивното решение и се прави искане за неговата отмяна. Касаторката навежда оплаквания, че в нарушение на съдопроизводствените правила въззивният съд е отхвърлил иска за заплащане на сумата по записа на заповед с мотив, че записът на заповед е нищожен поради липса на задължителен реквизит – подпис на издателя, въпреки отсъствието на изричен диспозитив в първоинстанционното решение, признаващ неистинността на записа на заповед като документ. Позовава се на необоснованост и незаконосъобразност на изводите на съда за нищожност на записа на заповед и на нарушения на съдопроизводствените правила, изразяващи се в недопускане на доказателства за разкриване на каузалното правоотношение, по повод на което е издаден записът на заповед.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК допускането на касационно обжалване е обосновано с твърдения, че с обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по следните въпроси, по които няма практика на ВКС и не съществува противоречива практика на съдилищата : „1. Когато по предявен пряк иск по запис на заповед издателят се брани с възражение за липса на каузални правоотношения, а поемателят изменя своя иск като добавя друго основание – договор за заем, изменението на иска само при условията на евентуалност ли може да стане или новото основание може да бъде заявено и алтернативно; 2. Когато в една попълнена бланка /в частност запис на заповед/ са предвидени две места за подпис от издателя, между тези две места се намира някакъв текст и е налице подпис на последното от тях, то тогава два документа ли са налице или само един документ и ако са налице два документа, то първият /текстът над горното поле „издател”/ подписан ли е или не е подписан; ако е налице един документ, то неговото съдържание целият текст на материалния носител ли обхваща или само текста, който се намира между двете полета „издател”; 3. Когато записът на заповед съдържа допълнителен текст извън посоченото в чл.535 ТЗ, това прави ли го нищожен”. С позоваване на задължителната практика в Тълкувателно решение № 5/14.11.2012 г. по т. д. № 5/2012 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 86/18.07.2011 г. по т. д. № 682/2010 г. на ВКС, І т. о., достъпът до касационно обжалване се поддържа и по въпросите : „Допустимо ли е въззивният съд да решава въпроса относно това дали документът е подписан, след като е преклудирана възможността за оспорването му по надлежния ред; Допустимо ли е въззивният съд да приеме, че представен по делото документ е неистински по смисъла на чл.194 ГПК, ако липсва надлежно висящо производство за това”.
Ответникът по касация Н. Тодоров Г. от [населено място] не заявява становище в срока по чл.287, ал.1 ГПК.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да отмени решението на Старозагорски окръжен съд и да отхвърли предявените от Х. С. Ив. против Н. Тодоров Г. иск с правно основание чл.538, ал.1 ТЗ за заплащане на сумата 18 890 евро, претендирана като дължима по силата на запис на заповед от 20.10.2013 г. с падеж 30.01.2014 г., и акцесорен иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата 637.56 лв. – обезщетение за забава върху задължението по записа на заповед за периода 01.02.2014 г. – 03.04.2014 г., Пловдивски апелативен съд е приел, че записът на заповед е нищожен поради липса на задължителен реквизит по чл.535, т.1 ТЗ – подпис на издателя. Въззивният съд е достигнал до извода за нищожност на менителничния ефект, след като е констатирал, че срещу израза „издател” в текста на записа на заповед няма положен подпис. С мотив, че формата на записа на заповед е условие за неговата действителност и за възникване на менителничното задължение, съдът е счел, че представеният по делото запис на заповед не удостоверява валидно възникнало парично вземане за плащане на отразената в съдържанието му сума, поради което е отхвърлил исковете.
В хода на първоинстанционното производство е прието заключение на съдебно – почеркова експертиза, чрез което е установено, че в записа на заповед се съдържа подпис на ответника Н. Г.. Наличието на подпис на ответника обаче е преценено от въззивния съд като ирелевантно за действителността на записа на заповед, тъй като подписът не е положен до израза „издател” под текста на записа на заповед, а след израза „предявен за плащане на 30.01.2014 г.”.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Първият въпрос в изложението – за допустимата форма на изменение на иск за вземане по запис на заповед чрез прибавяне на ново основание /договор за заем/, е относим към частта от въззивното решение, с която е прекратено производството по приетия за разглеждане от първата инстанция алтернативен иск с правно основание чл.240 ЗЗД. Въззивното решение е влязло в сила в посочената част и не е предмет на производството по чл.288 ГПК, което препятства допускането му до касационно обжалване по така поставения въпрос.
Неоснователно е искането на касатора за допускане на касационно обжалване по формулираните в п.2 от изложението въпроси. Въпросите са фактически, а не правни, тъй като са зададени с оглед на фактите по конкретното дело и съдържанието на записа на заповед, на който е основан искът по чл.538, ал.1 ТЗ. Решаващият извод на въззивния съд, че записът на заповед е нищожен поради липса на задължителен реквизит по чл.535 ТЗ, е обусловен от преценката, че в текста на записа на заповед не е положен подпис от лицето, посочено за издател. В мотивите към решението не се съдържат констатации за предвидени в записа на заповед две места за подпис на издателя, а е прието, че подписът на издателя е положен единствено по повод предявяването на записа на заповед, не и в процеса на издаване на менителничния ефект. След като не кореспондират с решаващия извод на въззивния съд, обусловил отхвърлянето на иска по чл.538, ал.1 ТЗ, посочените в п.2 въпроси не могат да послужат като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Не е обуславящ за изхода на делото и въпросът по п.3 – дали записът на заповед е нищожен, ако съдържа допълнителен текст извън реквизитите по чл.535 ТЗ. В съобразителната част на решението въззивният съд не е излагал изводи за нищожност на записа на заповед поради наличие на добавки в текста на документа, което изключва значението на посочения въпрос за постановения с решението правен резултат. Поради несъответствие на въпросите по п.2 и п.3 с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК не следва да се обсъжда бланкетно поддържаната от касаторката допълнителна предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Последните два въпроса в изложението са абсолютно неотносими към решаващите изводи на въззивния съд, с които е мотивирано отхвърлянето на исковете по чл.538, ал.1 ТЗ и чл.86, ал.1 ЗЗД. Отхвърлянето на исковете е обусловено от преценката на въззивния съд, че записът на заповед е нищожен поради порок във формата, изразяващ се в липсата на задължителен реквизит по чл.535 ТЗ – подпис на издателя. Преценката за липса на положен от издателя подпис изобщо не е свързана с оспорване на истинността на записа на заповед като документ и с наличието на висящо производство по чл.194 ГПК, в каквато насока са формулираните от касаторката въпроси. Поради това, че не са обусловили решаващите изводи на съда по предмета на спора, въпросите не покриват общия селективен критерий на чл.280, ал.1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне. Позоваването от касаторката на задължителната практика в Тълкувателно решение № 5/14.11.2012 г. по т. д. № 5/2012 г. на ОСГТК на ВКС по въпросите за допустимостта на иск за установяване неистинност на документ по чл.124, ал.4, изр.1 ГПК е неуместно, предвид неприложимостта на тази практика към предмета на разрешения с въззивното решение правен спор. Неприложима към спора е и задължителната практика в постановеното по реда на чл.290 ГПК решение № 86/18.07.2011 г. по т. д. № 682/2010 г. на ВКС, І т. о., с което е даден отговор на въпроса допустимо ли е съдът да приеме, че представен по делото документ е неистински, без същият да е оспорен от страните в процеса.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на постановеното от Пловдивски апелативен съд въззивно решение по гр. д. № 6/2015 г.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 35 от 27.02.2015 г., постановено по гр. д. № 6/2015 г. на Пловдивски апелативен съд, в частта, с която след отмяна на решение № 311 от 14.10.2014 г. по гр. д. № 47/2014 г. на Старозагорски окръжен съд е отхвърлен предявеният от Х. С. Ив. против Н. Тодоров Г. иск за заплащане на сумата 18 890 евро с левова равностойност 36 945.63 лв. – задължение по запис на заповед от 20.01.2013 г. с падеж 30.01.2014 г., и на сумата 637.56 лв. – лихви за забава за периода 30.01.2013 г. – 03.04.2014 г.
В останалата част въззивното решение е влязло в сила.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :