О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 358
София, 02.08.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение в закрито заседание на двадесет и шести април, две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдия Първанова гр.д. № 5086 по описа за 2016 год. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на Г. С. Д., [населено място], чрез пълномощника му адвокат М. С., на Д. В. Ц.,гр.С., чрез пълномощника и адвокат М. Я. и на М. И. Д., [населено място], чрез пълномощника и адвокат М. С., срещу решение № 5542 от 01.07.2016г. по гр. д. № 9147/2011 г. по описа на Софийски градски съд.
Касационните жалби на Г. С. Д. и на М. И. Д. са срещу въззивното решение, в частта, с която срещу всеки от тях е уважен предявеният от Д. Ц. иск по чл.108 ЗС за установяване правото на собственост и предаване владението върху 1/2 ид.ч. от северозападната част на първия етаж на жилищна сграда /подробно описана/. В изложенията по чл.284, ал.3, т.1 ГПК към двете касационни жалби се поставят идентични въпроси, с които се обосновава искането за допускане на касационно обжалване в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т.1 и т.3 ГПК, а именно : за задължението на въззивния съд да разгледа и обсъди всички възражения и въпроси, посочени в становищата на страните; за задължението на въззивния съд да направи пълна и обективна преценка на събраните по делото доказателства и да обсъди всички доводи на страните. Твърди се, че въззивният съд е постановил решението си в противоречие със задължителната практика на ВКС : ППВС №1/1953г., решение № 57/2011г. по гр.д.№1416/2010г., ІІІ г.о., решение №409/2013г. по гр.д.№59/2011г., І г.о.
Д. В. Ц. обжалва въззивното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният от нея срещу Г. Д. и М. Д. иск с правно основание чл.108 ЗС за признаване правото на собственост на основание дарение по нот.акт №183/1997г. и осъждане на ответниците да предадат владението върху останалата 1/2 ид.ч. от североизточната част на първия етаж на жилищната сграда. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се твърди, че са налице основанията на чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение по следните въпроси : Длъжен ли е въззивният съд при действието на отменения ГПК да приеме новопредставени доказателства, да ги обсъди и да ги вземе предвид в решаващите си изводи. Длъжен ли е въззивният съд при разглеждане на ревандикационни иск по чл.108 ЗС да определи като предмет на иска придобивното основание, на което се позовава ищецът при твърдението си, че притежава правото на собственост. При позоваване на ново придобивно основание има ли изменение на правното основание на иска или е въвеждане на ново обстоятелство във връзка с твърдението, че ищецът притежава правото на собственост върху процесния имот. Касаторът се позовава на противоречие с ТР №1/2001г., ОСГК и ТР №4/2016г., ОСГК на ВКС.
Касационните жалби са депозирани в срока по чл.287 ГПК.
Страните оспорват касационната жалба на насрещната страна.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното:
С обжалваното решение е отменено решение от 24.11.2010 г. по гр.д.№1958/03 г. на Софийския районен съд. Вместо него е постановено друго, с което е прието за установено по иска на Д. Ц. срещу Г. Д. и М. Д. с правно основание чл.108 ЗС , че ищцата е собственик на основание дарение с нотариален акт №183/1997 г. на нотариус при СРС и ответниците са осъдени да й предадат владението върху следния имот : 1/2 идеална част от североизточната част на първия етаж на жилищната сграда в [населено място]. [улица], с идентификатор №68134.1896.821.1, построена в поземлен имот идентификатор №68134.1896.821 , като реалната част се състои от спалня , дневна , коридор и складово помещение с площ от 50,41 кв.м от целия етаж /с обща застроена площ 83,92 кв.м./. В останалата част искът по чл.108 ЗС , предявен от Д. Ц. срещу Г. Д. и М. Д. е отхвърлен, а именно за установяване, че ищцата е собственик на основание дарение с нот.акт №183/1997 г. на нотариус при СРС и за осъждане на ответниците да й предадат владението върху останалата 1/2 идеална част от описаната североизточна част на първия етаж на жилищната сграда.
Въззивният съд е приел, че ищцата основава правото си на собственост на процесния имот на договор за дарение по нотариален акт №183/1997 г. на нотариус при СРС, с който майка и Г. Д. и дарила първия етаж от жилищната сграда като си запазила правото на ползване, но нотариално заверена декларация от 11.08.2003 г. се отказала от него ограниченото вещно право. Ответникът Г. Д. е оспорил правата на ищцата с твърдение, че прехвърлителката Г. Д. /негова майка/ не е била собственик на имота, тъй като сделката с нотариален акт №6/90 г., по силага на която тя е придобила имота срещу задължение за издръжка и гледане е нищожна, съдебната спогодба по гр.д.№1229/89 г. е нищожна като противоречаща на градоустройствените норми. Ответниците владеят северната част на имота и твърдят, че са го придобили по давност. При придобиване на имота с нотар.акт №6/90 г. праводателите на Г. Д. Ст.К. и В. К. са се легитимирали с протокол за съдебна спогодба по гр.д.№1229/89 г., по силата на която са получили целия първи етаж на жилищната сграда. С влязло в сила решение №1638/2014 г. по гр.д.№1554/14г. на Софийски апелативен съд по иск на Г. Д., предявени срещу Г. Д. и Д. Ц. е прогласена нищожността на съдебна спогодба по гр.д.№1229/89 г. на СРС, частично до размер от 1/2 нищожността на договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, оформен с нотариален акт №6/90 г., частично до размер от 1/2 нищожността на договор за дарение, оформен с нотариален акт №183/97 г. и е прекратено като недопустимо производството за прогласяване на нищожност за останалата 1/2 от двата договора. В съдебно заседание на 16.02.2016 г. във въззивното производство ищцата е представила саморъчно завещание на В. К., с което последната й завещава цялото си движими и недвижимо имущество като е въвела твърдение, че е собственик на имота на основание на основание завещание от В. К. и дарение от майка й Г. Д.. Въззивният съд е обсъдил и събраните по делото доказателства, вкл. техническа експертиза, като е направил извод, че няма данни процесните помещения /част от етаж/ да са законно обособени към настоящия момент. Те не отговарят на изискванията на чл.40, ал.1 ЗУТ и чл.110 ал.1 от Наредба №7. Помещенията /част от етаж/ не са и не могат да бъдат законно обособени като обект на собственост и не могат да бъдат годен предмет на придобивна давност, поради което възражението на ответниците за изтекла в тяхна полза придобивна давност е неоснователно. Ищцата е съсобственик в процесния имот. Тя се легитимира като собственик на 1/2 идеална част от него, след като се съобрази влязлото в сила решение за прогласяване нищожността на дарението за 1/2 ид.ч. Въззивният съд е приел за неоснователни и недоказани поддържаните от ответника Д. доводи за нищожност на нотариален акт №6/90г., обективиращ договора за прехвърляне на имота на Г. Д. срещу задължение за издръжка и гледане /обявен по съдебен ред за нищожен за 1/2 ид.ч./.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението и по трите касационни жалбаи, поради липса на сочените основания на чл.280,ал.1 ГПК.
По касационните жалби на Г. Д. и М. Д.. Съобразно разясненията, дадени в ТР№1/2010г. по тълк.д.№1/2009г., ОСГТК, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл.284,ал.1,т.3 ГПК.Този въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането и до касационно разглеждане. Правният въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело, следва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение.Поставеният от касаторите въпрос за задължението на съда да прецени всички доказателства и доводи на страните, както и конкретно и ясно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, не може да предпостави допускане касационно обжалване на решението в хипотезата на чл.280,ал.1,т.1 ГПК. Касаторите не конкретизират кои техни доводи и възражения, както и кои относими доказателства не са обсъдени в мотивите на въззивното решение. Решаващите изводи на въззивния съд са за неизпълнена доказателствена тежест в процеса. Приети са за недоказани възраженията за нищожност на нотариален акт №6/1990г. Ето защо не може да се приеме, че посоченият процесуалноправен въпрос е решен в противоречие и с посоченото от касаторите ППВС№1/1953г., и задължителната практика на ВКС – ТР№1/2001г., ОСГК, относно функциите на въззивната инстанция като инстанция по същество. Съгласно разясненията, дадени в ТР № 1/04.01.2001г., ОСГК дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата инстанция.Тя има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор. При въззивното обжалване решаващият съд при самостоятелна преценка на събрания доказателствен материал в процеса прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора. Въззивната инстанция трябва да обсъди всички правнорелевантни факти като посочи кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се с оглед доказателствата по делото. Тя трябва изготви самостоятелни мотиви по предмета на спора, а не направо да потвърди фактическите и правни констатации на първата инстанция. За да се произнесе по спорния предмет, въззивният съд като инстанция по съществото на спора /въззивното производство е по реда на ГПК /1952г./ е длъжен да направи собствени правни изводи, в т.ч. по възраженията и доводите на страните. Общите касационни оплаквания, съдържащи се в изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК, за обсъждането и преценката на доказателствата без да са посочени конкретни относими към спора доказателства и доводи, които не са обсъдени, не може да обуслови извод, че даденото в обжалваното решение разрешение на тези процесуални въпроси относно правомощията на въззивната инстанция е в противоречие със задължителната практика на ВКС, в т.ч. цитираното по-горе ТР на ОСГК. Посочената съдебна практика за дейността на въззивната инстанция по новия ГПК /2007г./ пък е изцяло неотносима. Касаторите сочат в изложението, че макар ищцата да е собственик на 1/2 ид.ч. от целия първи етаж на сградата с площ 83,92 кв.м., неправилно съдът е уважен за 1/2 ид.ч. от североизточната част на етажа -реална част от 51,41 кв.м., тъй като 1/2 ид.ч. от етажа са 41,81 кв.м., а оттук са присъдени в повече 12 кв.м. Доколкото изложеното касае допустимостта на въззивното решение, следва да се има предвид, че искът е уважен за 1/2 ид.ч. от реална част /от стаите, заемани от ответниците/ от процесния етаж, поради което не може да се приеме, че е налице произнасяне извън предмета на спора за предаване владението на определена квадратура. Поддържаните от касаторите аргументи касаят ползване реални части от съсобствен имот, т.е. разпределение на ползването му, поради което не могат да бъдат обсъждани в настоящото производство.
По касационната жалба на Д. Ц.. Въззивният съд е приел, че тя се позовава на придобивно основание договор за дарение, поради което съдът е сезиран да установи собствеността му само на това придобивно основание. С посочването на ново придобивно основание се стига до обективно съединяване на искове. По делото изменение на основанието иска не е искано от ищеца и не е допускано от съда. Но такова изменение е недопустимо, защото позоваването на ново придобивно основание – завещание е извършено пред втората инстанция, което противоречи на чл.116 ГПК /отм./. Съгласно указанията, дадени в т.9 от ТР №1 от 04.01.2001 г. по гр.д.№1/2000 г на ОСГК на ВКС не е допустимо да се изменя основанието на иска пред въззивната инстанция. Новопосоченото придобивно основание „завещание“ не се преклудира от СПН на решението по настоящото дело и може да се предяви в друг процес.
Така поставените въпроси в изложението от касатора Ц. не могат да предпоставят касационно обжалване на въззивното решение в сочените хипотези на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Даденото от въззивния съд решение по поставените от касатора въпроси е в съответствие с практиката на ВКС, обективирана в ТР№1/2001г., ОСГК. Съобразно приетото с него въззивният съд не би могъл да откаже допускане на нови доказателства, ако се касае за новонастъпили или новооткрити обстоятелства. В случая обаче е прието, че доказателството – завещание няма характеристиките на „новоткрито” доказателство. То касае друго придобивно основание, незаявено от ищеца в исковата молба, т.е. ново основание на иска за собственост, което не може да бъде заявено във въззивното производство. Съгласно т.9 от ТР №1/2001г., ОСГК, изменението на иска по чл.116 и чл.117 ГПК /отм./ по основание, петитум и страна се отнася само до производството пред първата инстанция. Не са допустими тези форми на изменение на иска, които съчетават предявяване на нов иск чрез замяна или прибавяне на ново основание, петитум или страна. Ищецът не би могъл да изтъкне във въззивната инстанция нов юридически факт като ново основание на иска си в сравнение с този, посочен от него в исковата молба, да насочи иска към нов ответник вместо или наред със стария.
С оглед изхода на производството по чл.288 ГПК по всички касционни жалби, на страните не следва да се присъждат разноски и те трябва да останат за всяка от тях, както са направени.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на Второ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение срещу решение № 5542 от 01.07.2016г. по гр. д. № 9147/2011 г. по описа на Софийски градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: