6
Върховен касационен съд на Република България ТК, ІІ т.о. дело № 829/2012 год.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 359
гр.София, 29.05.2013 година
В. касационен съд на Република България, Търговска колегия, ІІ отделение в закрито заседание на четиринадесети май две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) ЛИДИЯ ИВАНОВА
търговско дело под № 829/2012 година
Производството е по чл.288 във вр. с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. Б. и А. Меннинг-граждани на Обединено Кралство Великобритания и С. И., подадена чрез процесуалния им представител адвокат Е.Т. от АК-П. срещу решението на Софийски апелативен съд № 396/08.03.2012 год., постановено по гр.дело № 2976/2011 год. С това решение след частична отмяна на първоинстанционното решение на Софийски градски съд № 2952/25.05.2011 год. по гр.дело № 12489/2010 год. в осъдителната му част апелативният съд е отхвърлил като неоснователни предявените от ищците-касатори срещу [фирма], [населено място] искове по чл.55, ал.1, пр.трето ЗЗД за връщане на сумата 36 210,66 евро, представляваща изплатената от тях част от покупната цена на недвижим имот по сключения между страните на 31.03.2007 год. предварителен договор за продажба на недвижим имот-апартамент № Д315 във ваканционен комплекс „А. Вали”, [населено място], развален извънсъдебно от купувачите-ищци ведно със законната лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД, считано от предявяването на иска до окончателното изплащане на сумата, която претенция има акцесорен характер и е изцяло в зависимост от изхода на спора досежно главницата. В останалата му част, с която е отхвърлена претенцията на ищците за заплащане на мораторна лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД за сумите 5 260,50 евро и 8 772,16 евро за периода до предявяване на иска пред съда, първоинстанционното решение е влязло в законна сила, тъй като не е било обжалвано от ищците с въззивна жалба пред апелативния съд.
В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на въззивното решение поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Излагат се съображения, че съдът не е обсъдил в цялост събраните доказателства, неправилно е преценил фактите по делото, погрешно е тълкувал съдържанието на сключения предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 31.03.2007 год., в резултат на което е достигнал до необосновани изводи относно наличието на основание за разваляне на договора и свързаните с това правни последици.
В приложеното към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК допускането на касационно обжалване е аргументирано с основанията по чл.280, ал.1, т.1, 2 и 3 ГПК. Твърди се, че апелативният съд се е произнесъл по съществени материалноправни и процесуални въпроси от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, които са решени в противоречие с практиката на ВКС и по които е налице противоречива практика на съдилищата. Обобщени материалноправните въпроси са свързани с приложението на разпоредбите на чл.87, ал.2 и ал.4 ЗЗД – дали тези норми са императивни или диспозитивни и преценката за наличие на основание за разваляне на предварителен договор за продажба на недвижим имот. Процесуалните въпроси касаят начина на тълкуване на договора и задължението на съда при постановяване на решението да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Касаторите се позовават на приложените към жалбата четири съдебни решения на ВКС – по гр.дело № 5000/2008 год. на ІІІ г.о.; по гр.дело № 1724/1992 год. на ІV г.о.; по гр.дело № 4876/2007 год. на V г.о. и по гр.дело № 265/2008 год. на V г.о., както и на влязло в сила решение по т.дело № 39/2010 год. на Варненския апелативен съд.
Ответникът по касационната жалба [фирма], [населено място] чрез процесуалния си представител адвокат Ст.П. от САК поддържа становище, че не са налице твърдяните основания за допускане на касационно обжалване, а по същество – направените оплаквания са неоснователни.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид изложеното в касационната жалба и провери данните по делото намира, че жалбата е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл.283 ГПК, но въпреки процесуалната й редовност, не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване. Преценката се извършва с оглед критериите предвидени в чл.280, ал.1 ГПК при спазване на указанията дадени в ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС.
Видно от данните по делото, за да отмени първоинстанционното решение в осъдителната му част и да отхвърли предявеният иск по чл.55, ал.1, пр.трето ЗЗД за възстановяване на изплатената част от цената на процесния апартамент-предмет на предварителния договор от 31.03.2007 год., въззивният съд е приел, че с оглед данните по делото, за ищците не е възникнало правото да развалят едностранно сключения с ответника предварителен договор с връчената на ответното дружество на 24.10.2008 год. нотариална покана. Изложени са съображения, че уговореното в чл.4.2 от договора право на купувачите да развалят договора, ако продавачът не изпълни някои от задълженията в предходната алинея /което е в отклонение на разпоредбата на чл.87, ал.2 и ал.4 ЗЗД/ е допустимо, но следва да се прилага стриктно при наличие на предвидените условия, в съответствие с волята и смисъла, който произтича от целия договор. Тълкувайки съдържанието на договорните клаузи съдът е приел, че процесният предварителен договор /който съчетава елементи на договор за строителство и обещание за продажба/ има облигационен характер и с него не се прехвърлят вещни права. Въззивната инстанция е преценила,че постигнатите в предварителния договор уговорки ясно и недвусмислено обективират воля за едновременно изпълнение към момента на сключване на окончателния договор на двустранно поетите насрещни задължения – за прехвърляне на имота от страна на продавача необременен с тежести съгласно чл.4.1 б.”б” срещу заплащане на остатъка от цената. В тази връзка е направен извода, че самото учредяване от ответника на договорна ипотека върху собствения му поземлен имот заедно с правото да построи в него ваканционен[жк]не може пряко да увреди интереса на купувачите, тъй като не поражда преки правни последици в тяхната правна сфера. Към момента на учредяване на ипотеката процесният недвижим имот все още не е бил изграден и за продавача не е възникнало задължението да го прехвърли на купувача освободен от тежести. За бъдещия купувач негативните правни последици от учредяването на ипотеката могат да настъпят едва в момента на прехвърляне собствеността върху конкретния обект при сключване на окончателния договор с купувачите, ако към този момент ипотечното право все още съществува, каквито данни по делото липсват. Наведени са и допълнителни доводи, че не е налице хипотезата на чл.87, ал.2 ЗЗД, тъй като в случая изпълнението е не само възможно, но е и престирано от страна на продавача-обектът е построен и може да бъде прехвърлен видно от представения по делото Констативен акт от 01.11.2008 год. за установяване годността за приемане на строежа, който не е оспорен. Прието е също,че доколкото разпоредбата на чл.87, ал.1 ЗЗД предвижда потестативно право на изправната страна да развали договора в случай на виновно неизпълнение от страна на длъжника, законосъобразното упражняване на това право изисква преди това да се даде на длъжника подходящ срок за изпълнение. В конкретния случай, с оглед данните по делото, изпълнението на задължението на ответника е налице към датата, следваща изтичането на седемдневния срок от връчването на нотариалната покана, при което положение съдът е направил решаващия извод, че липсва правно основание за разваляне на процесния предварителен договор и връщане на даденото по този договор.
При тези фактически данни поставените от касаторите материалноправни въпроси, свързани с характера и приложението на чл.87 ЗЗД, са релевантни за изхода на спора. По отношение на тези въпроси, обаче, не са налице твърдяните основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК предвид наличието на задължителна съдебна практика, с която въззивният съд се е съобразил при постановяване на обжалваното решение. Съгласно константната практика на ВКС, обективирана в ТР № 30/17.06.1981 год. на ОСГК на ВС и постановените по реда на чл.290 ГПК решения на ВКС: по т.дело № 661/2008 год. на ТК, ІІ т.о.; по т.дело № 1022/2011 год. на ТК, І т.о.; по т.дело № 72/2012 год. на ТК, ІІ т.о.; по гр.дело № 5000/2008 год. на ГК, ІІІ г.о./приложено от самите касатори към жалбата им/ нормата на чл.87 ЗЗД,с изключение на ал.3 от същата, имат диспозитивен характер. Постоянна и непротиворечива е съдебната практика и по въпроса, че предвидената в чл.87, ал.4 ЗЗД забрана поставя граници на правото да се развали договора и е изцяло в подкрепа на заложения в ал.1 на чл.87 ЗЗД принцип за защита стабилността на договорните връзки и изпълнение на поетите задължения. В тази връзка развалянето на договора не е самоцел, а една крайна мярка, към която се пристъпва едва след като се изчерпят възможностите за неговото изпълнение. Законът не определя кога неизпълнението е незначително или кога нарушението е несъществено. Този въпрос се преценява от съда конкретно въз основа на фактите по делото и събраните доказателства. В този смисъл са ППВС № 3/29.03.1973 год.; р.№ 102/03.08.2010год. по т.дело № 897/2009 год. на ВКС, ТК, ІІ т.о., постановено по реда на чл.290 ГПК, на които обжалваното решение не противоречи. В случая, постановявайки своя съдебен акт въззивният съд не се е отклонил от смисъла и съдържанието на закона и цитираната съдебна практика. В тази връзка въззивният съд е приел,че клаузата на чл.4.2 от договора е действителна и тълкувайки съдържанието й я е съпоставил с възможните хипотези на чл.87, ал.1 и ал.2 ЗЗД, прилагайки ограничителната рамка предвидена в ал.4 на същия.
По въпроса дали учредената от продавача договорна ипотека върху имота-предмет на предварителния договор е предпоставка за развалянето му от купувача на основание чл.87, ал.1 или ал.2 ЗЗД също е формирана постоянна практика на ВКС, обективирана в постановеното по реда на чл.290 ГПК р. по аналогично т.дело № 1022/2011 год. на ВКС, ТК, І т.о., р.№ 153/28.12.2012 год., според която евентуалните негативни последици за купувача по предварителния договор от учредяването на договорна ипотека върху имота биха представлявали предпоставка за развалянето му, ако с оглед конкретните условия на договора към момента на предаване на имота ипотеката не е била заличена. В съответствие с посочената практика, тълкувайки разпоредбите на чл.4.2 и чл.4.1 б.”б” от предварителния договор въззивният съд е приел, че доколкото учредената договорна ипотека се отнася за период предхождащ момента на прехвърляне собствеността върху процесния недвижим имот, не е налице увреждане на интересите на купувача, поради което липсва основание за разваляне на предварителния договор на посоченото основание предвидено в договора между страните.
Не е налице поддържаното от касаторите основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и по поставените въпроси свързани с начина на тълкуване на договорите и приложението на чл.20 ЗЗД. По този въпрос е налице трайноустановена непротиворечива съдебна практика, която е в смисъл, че при съмнение, неяснота или двусмисленост на договорните клаузи, действителната обща воля на страните се установява чрез тълкуване, законността на което е обусловена от прилагането на въведените в чл.20 ЗЗД критерии. В този смисъл е р.№ 81/07.07.2009 год. по т.дело № 761/2008 год. на ВКС, ТК, І т.о., постановено по реда на чл.290 ГПК. Видно от данните по делото, апелативният съд е тълкувал процесния предварителен договор в съответствие с константната съдебна практика, спазвайки правилата предвидени в чл.20 ЗЗД, като е съпоставил съдържанието на клаузите на чл.4.1 б.”б” и чл.4.2 в тяхната връзка и с оглед съдържанието на целия договор. Що се отнася до конкретните изводи на съда, направени в резултат на извършената суверенна преценка на фактическия и доказателствен материал по делото, същите са относими единствено към настоящия спор и касаят правилността на постановения съдебен акт. В тази връзка оплакванията за необоснованост и незаконосъобразност на решението са основания за касиране по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите предвидени в чл.280, ал.1 ГПК.
Аналогично е положението и по поставения процесуален въпрос относно задължението на съда да обсъди всички доказателства по делото както и доводите и възраженията на страните. Безспорна и трайноустановена е съдебната практика, че съдът следва да постанови решението си въз основа на доказани съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест правно релевантни факти, като обсъди всички доказателства и доводите на страните. В случая апелативният съд е решил делото като е приложил разпоредбата на чл.154 ГПК относно разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса, обсъдил е събрания по делото доказателствен материал, доводите и възраженията на страните, като по този начин е действувал правилно и в съответствие с константната съдебна практика. Що се отнася до конкретните изводи, както вече беше посочено, същите са относими единствено към настоящия спор, касаят правилността на постановения съдебен акт и не могат да бъдат ревизирани в производството по чл.288 ГПК.
С оглед на изложеното настоящият съдебен състав счита, че не следва да се допуска касационно обжалване на постановеното въззивно решение на Софийски апелативен съд по гр.дело № 2976/2011 год. С оглед изхода на делото разноски на касаторите не се дължат. Разноски на ответника не се присъждат, тъй като не са представени доказателства, че такива са направени в касационното производство.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК съставът на второ отделение на Търговската колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд № 396/08.03.2012 год., постановено по гр.дело № 2976/2011 год.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/
/СЛ
Вярно с оригинала!
СЕКРЕТАР: