6
определение по гр.д.№ 2966 от 2014 г. на ВКС на РБ, ГК, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 359
София, 06.06. 2014 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Първо отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на четвърти юни две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева
Владимир Йорданов
като изслуша докладваното от съдия Теодора Гроздева гр. д. № 2966 по описа за 2014 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Е. Х. И. срещу решение № 30 от 27.02.2014 г. по гр.д.№ 17 от 2014 г. на Ямболския окръжен съд, I-ви въззивен граждански състав, с което е потвърдено решение № 112 от 22.11.2013 г. по гр.д.№ 515 от 2012 г. на Елховския районен съд за уважаване на предявения от Я. Г. Д. срещу Е. Х. И. иск с правно основание чл.108 от ЗС за установяване на собствеността и предаване на владението на следния недвижим имот: апартамент със застроена площ от 70,04 кв.м., състоящ се от две стаи, кухня, коридор и сервизни помещения, представляващ самостоятелен обект с идентификатор 27382.500.2676.1.5 по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-103 от 28.11.2008 г. на Изп.директор на А., заедно с прилежащото към апартамента избено помещение № 5 с полезна площ от 5,34 кв.м. и 2,719 % ид.ч. от общите части на сградата и правото на строеж върху мястото, в което е построена тази сграда; за отмяна на основание чл.537, ал.2 от ГПК на констативен нотариален акт за собственост № 195 от 07.07.2011 г., по силата на който Г. В. С. е бил признат за собственик на горепосочения апартамент на основание давностно владение; за уважаване на предявения от Я. Г. Д. срещу Е. Х. И. иск с правно основание чл.26, ал.2, предл.1 от ЗЗД във връзка с чл.44 от ЗЗД за прогласяване нищожността поради липса на предмет на саморъчно завещание от 25.08.2011 г. на Г. В. С., направено в полза на Е. Х. И. в частта му, касаеща процесния апартамент и за отмяна на основание чл.537, ал.2 от ГПК на констативен нотариален акт за собственост № 130 от 03.07.2012 г., по силата на който Е. Х. И. е била призната за собственик на апартамента на основание горепосоченото завещание.
Пълномощникът на касаторката твърди, че решението на Ямболския окръжен съд е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушени на съдопроизводствените правила и необоснованост- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 от ГПК.
Като основания за допускане на касационното обжалване сочи чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК. Счита, че решението противоречи на посочена от него задължителна практика на ВКС: решение № 330 от 28.11.2011 г. по гр.д.№ 1519 от 2010 г. на ВКС, Второ г.о., решение № 77 от 25.02.2010 г. по гр.д.№ 506 от 2009 г. на ВКС, Второ г.о., решение № 859 от 11.01.2010 г. по гр.д.№ 5307 от 2008 г. на ВКС, Първо г.о., Тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 г. по тълк.д.№ 4 от 2012 г. на ОСГК на ВКС, Тълкувателно решение № 11 от 21.03.2013 г. по тълк.д.№ 11 от 2012 г. на ОСГК на ВКС, решение № 10 от 24.07.2013 г. по гр.д.№ 334 от 2012 г. на ВКС, Първо г.о. и Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1 от 2012 г. на ОСГК на ВКС.
В писмен отговор от 10.05.2014 г. пълномощникът на ответницата по жалбата Я. Г. Д. оспорва същата. Претендира за направените пред ВКС разноски.
Върховният касационен съд, ГК, състав на първо отделение по допустимостта на касационното обжалване приема следното: Жалбата е подадена в срока по чл.283 от ГПК, от легитимирана страна /ответник по исковете/ и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт- въззивно решение по искове с правно основание чл.108 от ЗС и чл.26, ал.2 във връзка с чл.44 от ЗЗД с цена на исковете над 5000 лв.
За да постанови решението си за потвърждаване решението на първоинстанционния съд за уважаване на предявения иск за собственост, въззивният съд е приел, че ищцата Я. Г. Д. е собственик на процесния апартамент на основание договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 24 от 31.01.2001 г. и че след покупката на апартамента е установила владение върху него, съответно че бившият собственик и неин вуйчо Г. В. А.- е освободил апартамента и е напуснал [населено място]. Съдът е приел за неоснователно направеното от ответницата Е. Х. И. възражение за придобиване на апартамента по давностно владение, осъществявано от нейния праводател Г. В. А. и от нея, тъй като това владение не било упражнявано за период от 10 и повече години: Установено било, че след завръщането си в града /6-8 месеца след продажбата на апартамента/ Г. А. е бил пуснат от племенницата си Я. Д. да живее в собствения й апартамент без наем /тоест по договор за заем за послужване/, поради което от този момент той е станал държател, а не владелец на апартамента и за да установи отново владение върху него е следвало да предприеме действия, с които да демонстрира пред собственицата намерението си да свои този имот. Такива действия той предприел едва през 2006- 2007 г. след влошаване на отношенията си с Я. Д. и от този момент е установил владение. Тъй като от 2006-2007 г. до предявяване на иска за собственост на 10.10.2012 г. не били изминали 10 години, колкото съгласно чл.79, ал.1 от ЗС са необходими за придобиване на имот по давност при недобросъвестно владение, съдът е приел, че ответницата Е. И. не е придобила имота по давност. Предвид на приетото, че към момента на изготвяне на завещанието и към момента на откриване на наследството процесният апартамент не е бил собственост на Г. А., съдът е уважил и предявения иск с правно основание чл.26, ал.2, предл.1 от ЗЗД във връзка с чл.44 от ЗЗД за обявяване за нищожно поради липса на предмет на завещанието на Г. А. от 25.08.2011 г. в полза на Е. И..
Така постановеното решение не противоречи на посочената от касатора практика на ВКС:
1. В решение № 330 от 28.11.2011 г. по гр.д.№ 1519 от 2010 г. на ВКС, Второ г.о. е прието, че съгласно чл.83 от ЗС, който докаже, че е владял в различни времена, предполага се, че е владял и в промеждутъка, ако не се докаже противното. Освен това е даден отговор на въпроса кога се прекъсва давността. В решение № 10 от 24.07.2013 г. по гр.д.№ 334 от 2012 г. на ВКС, Първо г.о. също има произнасяне по въпроса кога се прекъсва давностния срок. В обжалваното решение няма произнасяне по тези въпроси, тъй като те не са относими към настоящото дело, по което презумпцията на чл.83 от ЗС няма приложение /тъй като е установено от събраните доказателства и е прието от съда в решението му, че през периода от продажбата на апартамента през 2001 г. до 2006-2007 г. праводателят на ответницата Г. А. не е бил владелец, а само държател на апартамента /поради което 2001 г. не може да се приеме за начален момент на владението/ и че от установяването на владението му върху имота през 2006-2007 г. до завеждане на исковата молба през 2012 г. праводателят на ответницата, а след неговата смърт- самата ответница са владяли процесния имот непрекъснато/ и по което не се касае за прекъсване на давностния срок /никоя от страните не е твърдяла, а и съдът не е приел прекъсване на давностния срок/.
2. В решение № 77 от 25.02.2010 г. по гр.д.№ 506 от 2009 г. на ВКС, Второ г.о. е прието, че при изясняване на въпроса дали едно лице е владелец съдилищата са длъжни да изхождат от презумпцията на чл.69 от ЗС, като изследват доколко тя е оборена. Обжалваното решение напълно съответства на това решение на ВКС: в него Ямболският окръжен съд е приел, макар и не изрично, но като краен резултат, че презумпцията на чл.69 от ЗС е оборена: макар Г. А. да е упражнявал фактическа власт върху процесния апартамент през периода от 2001 г. до 2006-2007 г., с оглед продажбата на апартамента с нотариален акт № 24 от 31.01.2001 г. след 2001 г. А. е бил само държател на този имот, а не негов владелец и че за да установи владение върху имота след 2001 г. е следвало да предприеме действия, с които недвусмислено да демонстрира пред собственицата Я. Д. намерението си да свои този имот.
3. В решение № 859 от 11.01.2010 г. по гр.д.№ 5307 от 2008 г. на ВКС, Първо г.о. и в Тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 г. по тълк.д.№ 4 от 2012 г. на ОСГК на ВКС е прието, че позоваването на давността не е елемент от фактическия състав на придобиването на имот по давностно владение, както и че е възможно придобиване по давност от наследниците на лице, което е владяло, но не се е позовало на давността преди смъртта си, а такова позоваване е направено от неговите наследници. Разгледаните в тези решения на ВКС въпроси не са относими към настоящото дело, по което още праводателят на ответницата се е позовал на давността /в полза на Г. А. е издаден нотариален акт по давност № 195 от 07.07.2011 г. за собственост на основание давностно владение/.
4. В Тълкувателно решение № 11 от 21.03.2013 г. по тълк.д.№ 11 от 2012 г. на ОСГК на ВКС е прието, че при оспорване на нотариален акт по чл.587 от ГПК тежестта на доказване се носи от оспорващата страна. В обжалваното решение съдът е приел по същество същото /че в тежест на ищцата е да докаже оспорването на нотариален акт № 195 от 07.07.2011 г. за собственост на Г. А. на основание давностно владение/, но с оглед събраните по делото свидетелски показания е приел това оспорване за доказано.
5. Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1 от 2012 г. на ОСГК на ВКС касае приложението на презумпцията по чл.69 от ЗС в отношенията между съсобствениците. То няма отношение към настоящия случай, при който не се касае за владение върху съсобствена вещ: процесният апартамент, върху който Г. А. е осъществявал владение през периода от 2006-2007 г. до смъртта си, не е бил съсобствен между него и ищцата Я. Д., а е бил нейна изключителна собственост по силата на договора за покупко-продажба № 24 от 31.01.2001 г.
Поради гореизложеното не е налице посоченото от касаторите основание на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване на решението на Ямболския окръжен съд.
Касационното обжалване на решението не следва да се допуска и на основание на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, тъй като касаторката не е посочила нито правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК съгласно разяснението в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на О. на ВКС, нито коя приложима към настоящия правен спор норма е неясна или непълна, поради което се нуждае от тълкуване, нито е обосновала защо постановената и относима към настоящия случай съдебна практика следва да бъде променена и в каква насока следва да е тази промяна.
С оглед изхода на делото и на основание чл.81 от ГПК във връзка с чл.78 от ГПК касаторката дължи и следва да бъде осъдена да заплати на ответницата по жалбата направените от нея разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 400 лв.
По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд, Гражданска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 30 от 27.02.2014 г. по гр.д.№ 17 от 2014 г. на Ямболския окръжен съд, I-ви въззивен граждански състав.
ОСЪЖДА Е. Х. И.- ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], ет.5, ап.26 със съдебен адрес: [населено място], [улица], кантора № 409 да заплати на Я. Г. Д. от [населено място], [улица], вх.Г, ет.1, ап.47 със съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.1, чрез адв.Д. Д. на основание чл.78 от ГПК сумата 400 лв. /четиристотин лева/ разноски.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.