О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№36
гр. София, 18.01.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тринадесети декември две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 2364/17г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А.-М. А. А. от [населено място] срещу въззивно решение № 1208 от 23.02.17г., постановено по гр.д.№ 7214/16г. на Софийския градски съд, ІV-Г с-в, в уважителната му част с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
С решение № 2520 от 15.03.2016г. по гр.д.№ 29654/14г. на Софийския районен съд, І г.о., 32 с-в, са отхвърлени като неоснователни предявените от В. Д. А. и Б. К. Г. срещу А.-М. А. А. искове по чл.30, ал.3 ЗС за заплащане на първия ищец на сумата 11 250 лв., а на втория – 2250 лв., представляващи доходи от наем от съсобствен имот – апартамент, находящ се в [населено място], [улица], партер за периода 02.06.09г.-02.06.14г., ведно с обезщетения за забава за същия период в размер съответно от 2899,40 лв. и 580,10 лв., както и законната лихва от датата на исковата молба до окончателното изплащане на сумите.
С обжалваното решение въззивният съд е отменил частично решението на районния съд и вместо него е осъдил А.-М. А. А. да заплати на основание чл.30, ал.3 ЗС на В. Д. А. сумата 6466,40 лв., а на Б. К. Г. – 1306,40 лв., представляващи припадащи се на ищците части от наемна цена по договор за наем на посочения апартамент за периода 02.06.09г.-12.04.12г., ведно със законната лихва от 03.06.14г. до окончателното изплащане на вземането, като в останалата му част първоинстанционото решение е потвърдено.
За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че страните са съсобственици на посочения апартамент при права: 5/8 ид.части за В. А., 1/8 ид.част за Б. Г. и 2/8 ид.части за А.-М. А.. По силата на договор от 03.06.2005г. ответницата е отдала апартамента под наем на [фирма] срещу заплащане на месечна наемна цена в размер на 300 лв., поради което въззивният съд е приел, че съгласно чл.30, ал.3 ЗС същата дължи на ищците част от получените доходи съобразно притежаваните от тях права в съсобствения имот.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса: Има ли значение за основателността на иска по чл.30, ал.3 ЗС реалното получаване на “ползите” /по смисъла на посочената законова разпоредба/ от един от съсобствениците или е достатъчно в случая “ползите” да са само договорени от съсобственика и третото лице, без да са получавани, който е решен в противоречие с практиката на ВКС.
Ответникът по жалбата В. Д. А. счита, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендира разноски.
Ответникът Б. К. Г. счита, че жалбата срещу решението в частта, с която е уважен предявеният от него иск, е процесуално недопустима, евентуално, че касационно обжалване не следва да се допуска.
По жалбата срещу решението в частта, с която е уважен искът на В. А..
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение в тази му част, тъй като не са налице релевираните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Съгласно тази разпоредба, в приложимата редакция преди изменението обн.ДВ, бр.86/17г., с оглед датата на подаване на касационната жалба-19.04.17г. и § 74 ПЗР ЗИДГПК , на касационно обжалване пред ВКС подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуално правен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС; решаван противоречиво от съдилищата; от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Съгласно дадените с ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС, т.1 разяснения посоченият от касатора правен въпрос, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. ВКС разполага с правомощието да уточни поставения въпрос, но не може да допуска касационно обжалване по въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността или недопустимоста на обжалваното решение. Следователно допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в цитираната разпоредба. Непосочването на конкретен правен въпрос, чието разрешаване е обусловило изводите на въззивния съд, по отношение на който да се преценят допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т. 1- 3 ГПК, е достатъчно основание за недопускане на въззивното решение до касационен контрол.
В случая по поставения от касатора правен въпрос във въззивното решение липсва произнасяне, респ. този въпрос няма отношение към решаващата воля на съда, тъй като въззивният съд е приел, че ответницата е реализирала полза от съобствения имот, изразяваща се в получаване на наемна цена, респ. нейното възражение, че наем за имота не е получаван за недоказано,а не че наемът е бил само договорен, без да е реално получаван. Ето защо този въпрос не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване, нито е налице някакво противоречие на въззивното решение с посочената от касатора практика на ВКС – ТР № 7/12 г. на ОСГК, Р № 198 по гр.д.№ 2441/15г., І г.о. и др.
С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване в тази му част.
По жалбата срещу решението в частта, с която е уважен искът на Б. Г..
Същата е процесуално недопустима. Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.2 ГПК в приложимата редакция /сега ал.3/ не подлежат на касационно обжалване въззивните решения по граждански дела с цена на иска до 5000 лв. Според чл.69, ал.1, т.1 ГПК, размерът на цената на иска по искове за парични вземания е търсената сума. При обективно и субективно съединяване на искове меродавна за допустимостта на касационното обжалване е цената на всеки иск поотделно, а не сборът от цените на отделните искове.
В случая цената на предявения от този ищец иск по чл.30, ал.3 ЗС е в размер на 2250 лв., поради което касационната жалба срещу въззивното решение в тази му част е подадена срещу неподлежащ на касационно обжалване съдебен акт и следва да бъде оставена без разглеждане.
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 и 4 ГПК касаторът А.-М. А. А. следва да бъде осъдена да заплати на ответника по касация В. А. строените от нея в настоящото производство разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 800 лв., а на Б. Г. – 500 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение въззивно решение № 1208 от 23.02.17г., постановено по гр.д.№ 7214/16г. на Софийския градски съд, ІV-Г с-в, в частта, с която е уважен иска по чл.30, ал.3 ЗС на В. Д. А..
О с т а в я без разглеждане касационната жалба на А.-М. А. А. срещу въззивното решение в частта, с която е уважен искът по чл.30, ал.3 ЗС на Б. К. Г..
О с ъ ж д а А.-М. А. А. от [населено място] да заплати на В. Д. А. сумата 800 лв./осемстотин лева/ разноски.
О с ъ ж д а А.-М. А. А. от [населено място] да заплати на Б. К. Г. сумата 500 лв./петстотин лева/ разноски.
О п р е д е л е н и е т о в частта, с която се оставя без разглеждане касационната жалба може да се обжалва с частна жалба пред друг състав на ВКС в едноседмичен срок от съобщението, а в останалата му част не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: