О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 36
гр. София, 18.01.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на осемнадесети януари, през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като изслуша докладваното от съдия Божилова ч.т.д. № 3202/2018 година, за да се произнесе, взе предвид следното.
Производството е по реда на чл.274, ал. 3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на „Агрокемикъл“ЕООД, гр. Пловдив, против определение № 467/01.11.2018 г. по в.ч.т.д. № 632/2018 г. на Апелативен съд Пловдив, с което е потвърдено определение № 1576/12.09.2018 г. по т.д. № 493/2018 г. на Окръжен съд Пловдив, с което делото е изпратено по компетентност на Окръжен съд Добрич, а производството по същото – прекратено.
Върховен касационен съд, Първо търговско отделение констатира, че частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт.
Жалбоподателят счита, че процесното определение е неправилно, незаконосъобразно и постановено в противоречие с процесуалните правила. Решаващият довод на защитата е свързан с преклудиращото спрямо възраженията за местна подсъдност действие на признанието на иска по смисъла на чл.237 ГПК, обективирано в постъпилия отговор с вх. № 20679/05.07.2018 г.. Счита, че поради неоспорване авторството на отговора признанието на иска е произвело правно действие, което не е било зачетено от двете предходни инстанции.
Ответната страна „АГРО ТЕРА БГ“ ЕООД, гр. Добрич, оспорва допустимостта на частната жалба,предвид непреграждащите за разглеждане на делото правни последици от постановеното въззивно определение, в евентуалност – основателността й,вкл. обосноваването на предпоставки за допускане до касационно обжалване.
Като съобрази всички данни по делото, настоящият състав намира,че частната касационна жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна, срещу валиден и допустим съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима. Неоснователно е възражението, че въззивното определение не подлежи на касационно обжалване – т.9 б.”в” от ТР № 1 / 2013 г. по тълк.дело № 1 / 2013 г. на ОСГТК на ВКС.
За да потвърди определението на Окръжен съд Пловдив, въззивният съд е приел, че е сезиран с търговски спор, което обуславя местна подсъдност по седалището на ответника /чл. 105 ГПК/, предпоставящо се от своевременно възражение на ответника с отговора на исковата молба. Съобразил е, че съдържанието на подадения отговор вх. № 20679/05.07.2018 г. по вх. рег. на Окръжен съд Пловдив, с който ответникът „признава вземания на ищеца“ е в противоречие с изложеното в последващия отговор вх. № 22014/17.07.2018 г., с който са оспорени претенциите на ищеца. Решаващият състав е приел, че за да е налице признание на иска, същото следва да конкретизира признатите права,каквото в случая не е сторено , но дори да се приеме, че изразеното общо признание на вземанията на ищеца съставлява признание на претендираното с исковата молба, то ответникът в срока за отговор може да заеме друга, противна позиция, което изключва приложението на чл. 237 ГПК.
В обосноваване допускане на касационното обжалване страната формулира процесуалноправни въпроси относно : 1 / правната същност на признанието на иска и предпоставките за постановяване на решение по чл. 237, ал. 1 ГПК ; 2 / Възможно ли е, след като има направено признание да иска, да се прави възражение за неподсъдност, и длъжен ли е съдът незабавно да прекрати съдебното дирене и да постанови решение при признание на иска, или може да продължи процедурата по размяна на книжа?; 3/ Допълнителният отговор на исковата молба е ли отказ от признание на иска и следва ли да се разглежда от съда при разпоредбата на чл.237, ал.4 ГПК ?; Страната сочи, че отговорът на въпросите е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото /чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК/. Като самостоятелно основание за допускане се поддържа очевидна неправилност на въззивното определение / чл.280, ал. 2 пр. трето ГПК /.
Никой от формулираните въпроси не удовлетворява общия селективен критерий по чл.280 ГПК, тъй като същите кореспондират единствено с паралелния довод на съда, че дори да би било налице признание на иска, конкретизиращо признатите права, то доколкото противна процесуална позиция страната е заела все в срока за отговор на исковата молба, чл.237 ал.4 ГПК не намира приложение. Основният решаващ извод на съда, обаче, е че направеното изявление не съставлява признание на иска, тъй като не индивидуализира признаваните права на ищеца. Следователно, въззивният съд е постановил определението си, изхождайки от съображението, че не е налице признание на иска и доколкото всеки от формулираните въпроси съдържа противното, като предпоставка за отговора, то същите не съставляват правни въпроси, тъй като отговор на същите не могъл да промени сам по себе си правния резултат. Първият от въпросите е неотносим и предвид обстоятелството, че атакуваният въззивен акт не е решение по чл.237 ГПК, поради което изследване на предпоставките за постановяването на такова е без значение за правния спор, отнасящ се до наличието на своевременно и основателно, съгласно разпоредбите на Раздел ІІ, Глава ХІІ от Дял първи на ГПК, възражение за местна подсъдност. Впрочем, възможността за постановяване на решение по чл.237 ГПК не изключва приложимостта на чл.119 вр. с чл.105 и сл. ГПК и в този смисъл жалбоподателят няма правен интерес от атакуването на въззивното определение поради обстоятелства, различни от предпоставките за приемането на съответната местна подсъдност на спора / наличието на предпоставките по чл.237 ГПК той би могъл да поддържа и пред местно компетентния съд /, но въпрос относно тези предпоставки страната не е формулирала.
Не се явява обоснован и допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – отговорът на въпроса да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Формалното позоваване на липса на съдебна практика е недостатъчно за обосноваване на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а и е невярно обстоятелство. В практиката на ВКС, свързана с прилагането на разпоредбата на чл. 237, ал. 4 ГПК, обективирана в определение № 355/20.05.2015 г. по т. д. № 2976/2014 г. I т. о. на ВКС и решение № 20 от 07.04.2014 г. по гр. д. № 5289/2013 г., I г. о. на ВКС, са разгледани хипотези на признанието на иска и разграничението му от признанието на факти. С преждепосоченото решение, в отговор на процесуалноправния въпрос за приложението на чл. 237 ГПК – условия и ред за постановяване на решение при признание на иска, е прието, че признанието е процесуално действие на ответника, с което той заявява, че се отказва от защита срещу иска, защото искът е основателен.То е несъвместимо с поведение на страната, което обективно опровергава формалния й отказ от защита, както и съобразимо кумулативно с последващо изявление на ищеца, за постановяване на решение по чл.237 ГПК, каквото в случая не е последвало преди постъпването на отговора на исковата молба от 17.07.2018 г.. Въззивното определение е изцяло в унисон с така изразеното разбиране, още повече, че спорният „ отговор на искова молба„ съдържа намерение за „съдебна спогодба„, което обективно изключва допускани от ответника правни последици на постановяване на решение , при признание на иска по чл.237 ГПК.
Не е налице и основанието за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 пр. трето ГПК, доколкото очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им,събраните доказателства и тяхното съдържание. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ на съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните, е относимо към преценка за неправилност, на основанията на чл.281 т.3 ГПК, но не и към очевидна неправилност. Констатацията на съда за неиндивидуализиране на „признаваните” права на ищеца от страна на ответника изключва установимо формално противоречие с нормата на чл.237 ал.4 ГПК.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 467/01.11.2018 г. по в.ч.т.д. № 632/2018 г. на Апелативен съд Пловдив.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: