О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 36
гр. София, 30.01.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на втори ноември две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев т. д. № 60081/16 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. И. Г. от [населено място] срещу въззивно решение № 122 от 11.04.16 г., постановено по т. д. № 814/15 г. на Пловдивския апелативен съд, I с-в, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение № 138 от 05.11.15 г., постановено по т.д. № 213/14 г. на Пазарджишкия окръжен съд, с което е уважен предявеният от [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място] срещу касатора иск с правна квалификация чл. 422, във вр. с чл. 415 ГПК за признаване за установено в отношенията между страните съществуването на вземанията на ищеца – кредитор по издадената в негова полза заповед за незабавно изпълнение № №684/11.03.2011 г. по ч.гр.д. №1056/2011 г. на Пазарджишкия районен съд и издадения въз основа на нея изпълнителен лист от 11.03.2011 г., а именно: сумата от 54 778,93 евро – главница по договор за банков ипотечен кредит на физическо лице № 346/18.09.2008 г. и анекс № 1/14.08.2009 г.; сумата от 11 729,74 евро – общ размер на дължимите лихви по договора за кредит, начислени за периода от 25.09.2009г. до 09.03.2011г., от които: 4 652,01 евро – договорен лихвен процент; 640,53евро – лихва върху просрочена главница; 4 039,95евро – наказателна лихва при просрочие; 2 280,84 евро – просрочена лихва; 116,41евро – лихва за гратисен период; сумата от 273,97 евро – дължими такси по тарифата на банката, от които: 273,18 евро – периодична такса за управление; 0,79 евро – периодична такса за просрочени компоненти, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 10.03.2011г. до окончателното изплащане на сумата и разноски по делото.
За да формира извода си за основателност на предявения иск, въззивният съд е приел, че по договор за банков ипотечен кредит на физическо лице № 346 от 18.09.2008 г. и последващ анекс от 14.08.2009 г. за неговото преструктуриране, [фирма] е предоставила ипотечен кредит на В. С. Ш. от [населено място] в размер на 55 000 евро. В договора и анекса е постигнато съгласие за вида, размера и начина на погасяване на главницата и лихвите, както и дължимите такси по обслужването на кредита и крайният срок за неговото погасяване – 17.09.2038 г. Като задължени лица солидарни длъжници договорът за банков кредит и анексът към него са подписани от М. И. Г., с предишна фамилия Ш. и [фирма]. Към датата на сключване на договора и анекса кредитополучателят и касаторката са били съпрузи като бракът им е прекратен с влязло в сила съдебно решение № 793 от 15.10.2012 г. по гр.д. № 1382/2012 г. на Пазарджишкия районен съд. Във връзка с възраженията по иска е прието, че не е упражнена принуда чрез заплашване на ответника за поемане на солидарно задължение по договора за банков кредит. Изложени са мотиви, че такива действия по делото не са установени, поради което не е налице недействителност на договора, като те биха били основание за неговата унищожаемост по смисъла на чл. 30 ЗЗД, а не за нищожност поради липса на съгласие и накърняване на добрите нрави. Прието е също така, че със сумата по банковия кредит е закупен апартамент по време на брака, който попада под режима на съпружеската имуществена общност, поради което на основание чл. 32, ал. 2 СК за поети задължения по време на брака за задоволяване на нужди на семейството отговорността на съпрузите е солидарна. Посочено е, че законът не е изисква волята на страните за неделимост на задължението да е изрично отразена, като определящи са смисълът на поетите задължения и начинът, по който те са формулирани като в договора за банков кредит и анекс не се съдържат отделни и различни уговорки за задължените лица кредитополучател и солидарни длъжници. Задължените лица кредитополучател и солидарни длъжници дължат едни и същи престации и банката кредитор може да иска изпълнението от всеки един заедно или поотделно. За да формира извод за основателност на предявения иск, въззивният съд е приел, че банката ищец надлежно е упражнила правото си да трансформира кредита в предсрочно изискуем, преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в заповедното производство като е изпратила до кредитополучателя и солидарния длъжник писмена покана за доброволно изпълнение, съдържаща изявление за обявяване на предоставения кредит за изцяло и предсрочно изискуем, които са получени по пощата на 03.02.2011 г. от касатора.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси, обусловили изхода на делото, а именно: 1.Накърняват ли се добрите нрави в степен на нравствена нетърпимост ако сделката е сключена под външно въздействие, чрез убеждаване и склоняване, което не е заплашване по смисъла на ЗЗД, като убеждаваното и склонявано лице е икономически по-слабата страна – в конкретния случай се намира в отпуск по майчинство и доходите в семейството се осигуряват от другия съпруг, упражняващ въздействието за сключване на договора за кредит; 2.Законът изисква ли изрично изразяване волята на страните за неделимост на задълженията или за това са определящи смисълът на поетите задължения и начинът, по който те са формулирани; 3.Възниква ли солидарна отговорност по смисъла на чл. 121 ЗЗД, когато няма множественост на длъжниците по заемното правоотношение и такава отговорност може ли да се уговори с трето лице за правоотношението кредитор – длъжник с цел обезпечаване на кредита; 4. Въззивният съд има ли процесуалното право да квалифицира солидарната отговорност като възникнала въз основа на закона – чл. 32, ал. 2 СК, при положение, че ищецът не е изложил и не е твърдял фактически обстоятелства в тази насока, а вместо това се е позовал на клаузите на сключения договор за банков кредит и анекс към него и 5. За доказване на предизвиканата предсрочна изискуемост на кредита достатъчно ли е наличие на известие за доставяне- обратна разписка или в него трябва да е указано съдържанието на пратката, адресирана до длъжника, например с посочване на изходящ номер на писмото, което съдържа изявлението на банката за предсрочната изискуемост на остатъка; необходимо ли е да се посочат данни за пълномощното, когато известието се връчва на пълномощник и следва ли да има подпис на лицето, което го е доставило. По отношение на първия въпрос се поддържа наличието на предвиденото в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК основание за допускане на касационно обжалване, а по останалите въпроси, касаторът се позовава на приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като сочи следната практика на ВКС: ТР № 4/13 г. на ОСГТК; Р № 71 по гр. д. № 1025/10 г., III г.о.; Р № 23 по т.д. № 1717/13 г., I т.о.
Ответникът по жалбата [фирма], [населено място] счита, че касационно обжалване на посоченото въззивно решение не следва да се допуска.
Допускането на касационното обжалване на въззивното решение на Пловдивския апелативен съд е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на делото, обусловил правните изводи на въззивния съд по спорния предмет /ТР № 1/09 г. ОСГТК на ВКС/, при което произнасянето на въззивния съд по него е в отклонение от задължителната съдебна практика, респ. в противоречие с друго влязло в сила съдебно решение или произнасянето на касационнта инстанция по този въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото.
Първият от формулираните от касатора правни въпроси по съществото си не представлява общ и принципен правен въпрос от обуславящо изхода на спора значение по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Същият е свързан с преценката на конкретни факти и обстоятелства по делото, която не може да се прави в настоящата фаза по допускане на касационното обжалване. Още повече, че по отношение на него не е и налице твърдяното допълнително основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По въпросите кога е налице нарушаване на добрите нрави и обхвата и съдържанието на противоречието с добрите нрави е налице константна съдебна практика, според която противоречие с добрите нрави е налице, когато сделката противоречи на общо установените нравствено етични правила на морала. Добрите нрави не са писани и конкретизирани, а съществуват като общи принципи, на чието нарушаване законодателят е придал правно значение, приравнявайки го по последица с нарушение на закона, затова вложеният в това понятие смисъл, следва да се тълкува, че в посочената категория попадат само онези наложили се правила и норми, които бранят правила, принципи, права и ценности, които са общи за всички правни субекти и чието зачитане е в интерес на обществените отношения като цяло, а не само на интереса на някоя от договарящите страни – такива са принципите на справедливостта, на добросъвестността и морала в гражданските и търговските взаимоотношения, намерили израз в отделни правни норми, а целта е предотвратяване на несправедливо облагодетелстване /Р№ 288 по гр. д. № 2293/15 г., III г.о. на ВКС/. Съдебната практика приема, че накърняването им се преценява за всеки конкретен случай въз основа на данните по делото. В настоящата хипотеза, въззивният съд след цялостна преценка на данните по делото, е приел че не е налице противоречие на сключения договор за банков кредит с добрите нрави, както и че не е установена принуда, чрез заплашване за сключване на същия като изводите на въззивния съд са формирани в съответствие с установената практика. Така поставеният въпрос изисква преценка на конкретни факти и доказателства по спора и представлява оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушаване на материалния закон, което не може да бъде проверявано от касационната инстанция в настоящата фаза по допускане на касационното обжалване.
Поставените втори и трети въпрос също не обуславят крайните изводи на съда. Въззивният съд е приел че налице хипотезата на чл. 121, предл. 1 ЗЗД като е въззникнала солидарна отговорност по силата на закона – чл. 32, ал. 2 СК, както и че не е налице недействителност на договора поради липса на изрично съгласие на ответницата за поемане на солидарно задължение, тъй като с общото поемане на задължението същата се е задължила солидарно. Действително при договор за банков кредит, имащ качеството на търговска сделка по смисъла на чл. 286 ТЗ при общо поето задължение, отговорността е солидарна. Нормата на чл. 304 ТЗ установява пасивната солидарност като правило по търговските сделки, когато поемането на задължението е общо. Не е налице и твърдяното противоречие с постановеното по реда на чл. 290 ГПК Р № 71 по гр. д. № 1025/10 г., III г.о. на ВКС, което е постановено по различен правен спор, касаещ приложението на разпоредбата на чл. 121, предл. 2 ЗЗД, установяваща пасивната солидарност като изключение при гражданскоправните сделки.
По отношение на четвъртия поставен от касатора правен въпрос отново не е налице твърдяното противоречие с постановеното в решение № 71 по гр. д. № 1025/10 г., III г.о. на ВКС, а напротив именно с цитираното решение е даден отговор на въпроса в смисъл, че ищецът не следва да посочи изрично кое от основанията за възникване на солидарна отговорност поддържа, тъй като това е въпрос на правна квалификация, която ще даде съдът. Достатъчно е ищецът да е изложил обстоятелствата и доводи, че е налице солидарност, а съдът преценява дали тези обстоятелства действително осъществяват някоя от хипотезите на чл. 121 ЗЗД като подвежда фактите и твърденията на ищеца под приложимата правна норма.
Последният правен въпрос, свързан с преценката на предпоставките, въз основа на които може да се приеме, че кредиторът по договор за банков кредит е довел до знанието на длъжника волеизявлението си, с което е обявил кредита за предсрочно изискуем е обуславящ за изводите на въззивния съд за основателност на иска, но същият не е разрешен в противоречие с цитираното ТР № 4/13 г. на ОСГТК на ВКС и Р № 23 по т.д. № 1717/13 г., I т.о. на ВКС. Съгласно задължителните указания на т. 18 на ТР № 4/13 г. на ОСГТК на ВКС, както и константната съдебна практика, постановена по реда на чл. 290 ГПК, в хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК вземането, произтичащо от договор за банков кредит, става изискуемо, ако кредиторът е упражнил правото си да направи кредита предсрочно изискуем като правото на кредитора следва да е упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита. Точно това е приел въззивният съд в конкретния случай като е установил, че изричното изявление на банката за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита е изпратено по пощата с обратна разписка и е получено от касатора на 03.02.2011 г., а заявлението за издаване на заповед за изпълнение е подадено след тази дата на 10.03.2011 г. Решаващият извод на съда, че известието е получено от касатора е формиран изцяло в съответствие със съдебната практика постановена по реда на чл. 290 ГПК, обективирана в Р № 180 по т.д. № 2400/15 г. на I т.о. на ВКС, съгласно която кредиторът не е ограничен относно избора на способ за връчване на съобщения. Начинът на удостоверяване на връчването на уведомително писмо на банката, с което кредитът се обявява за предсрочно изискуем, е поставен в зависимост от избрания от кредитора способ за уведомяване. Редовността на връчването се преценява според така избрания способ на връчване. В случай, че кредиторът е избрал да връчи уведомление на длъжника чрез пощенска пратка, то съгласно разпоредбата на чл. 36, ал. 2 от Закона за пощенските услуги, условията за доставянето на пощенските пратки се определят според Общи правила, приети с решение № 581/27.05.10 г. от Комисията за регулиране на съобщенията. Удостоверителна сила за получаване на съобщението има осъществено връчване в случаите на препоръчана пощенска пратка, която е доставена на адреса на получателя срещу подпис (чл.5, ал.1 от Общите правила) или на пълнолетен член на домакинството на получателя, живеещ на адреса, срещу подпис и документ за самоличност (чл.5, ал.2 от Общите правила). Същото е прието и в цитираното от касатора решение като съобразявайки се с особеностите на конкретния случай, съдебният състав е приел, че изявлението на банката е връчено, а връчването е оформено редовно от външна страна.
С оглед изложеното касационно обжалване на посоченото въззивно решение не следва да се допуска.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № 122 от 11.04.16 г., постановено по т. д. № 814/15 г. на Пловдивския апелативен съд, I с-в.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: