1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 36
София, 30.01.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети януари две хиляди и двадесета година в състав:
Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
Членове: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр.д. № 3912 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 765 от 21.06.2019 г. по гр. д. № 868/2019 г. на Варненски окръжен съд е потвърдено решение № 698 от 19.02.2019 г. по гр. д. № 18660/2017 г. на Варненския районен съд, 14 с-в, с което са били отхвърлени предявените от „Крамер Груп“ АД срещу Медицински университет – Варна „Проф. д-р Параскев Стоянов“ иск по чл.108 ЗС за установяване на собствеността и предаване владението на аспирационен чадър стенен, с размери 1500х1170х500, аспирационен чадър стенен с размери 1900х1170х500, климатична инсталация с климатизатори M. – 2 бр. и N. – 1 бр., вентилационна инсталация – кухня и вентилационна инсталация – WC, както и иск с правно основание чл. 59 ЗЗД, частично предявен за сумата от 2 550 лв., при общ размер 9 000 лв., за заплащане на обезщетение за ползите, от които ищецът е бил лишен, вследствие на ползването на вещите без основание от ответника в периода от 15.11.2016 г. до 08.12.2017 г.
Ищецът твърди, че е придобил право на собственост на процесните вещи въз основа на апортна непарична вноска в дружеството при учредяването му на 06.11.2012 г., извършена от „Крамер“ ЕООД, което продължило да ги използва в търговската си дейност на основание сключен между двете дружества договор за наем на движими вещи.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което исковете са отхвърлени, въззивният съд е приел, че между Медицински университет Варна и „Крамер“ ЕООД е възникнало валидно наемно правоотношение за обект „Клуб на преподавателя“, съгласно сключения между тях на 16.01.08 г. първоначален договор за наем. Отхвърлил е като неоснователни възраженията на ищеца за нищожност на този договор. Приел е, че с анекс от 17.01.2008 г. „Крамер“ ЕООД и МУ Варна са договорили дружеството наемател да извърши ремонт и подобрения в имота в срок до 01.09.2008 г., съгласно одобрен от наемодателя примерен проект и при спазване изискванията на чл.14 от договора. В същия е посочено, че преустройства и трайни подобрения се извършват след писмено одобрение от наемодателя и разрешение от съответните технически служби на общината, като ремонтът ще бъде извършен за сметка на наемателя, а трайните подобрения ще останат за наемодателя. Въззивният съд е приел, че поставените в обекта вещи не могат да бъдат отделени без съществено да се увредят или да се ползват по предназначение след отделянето им, поради което са трайно прикрепени към сградата и съставляват подобрения, които съгласно сключения между страните договор и анекса към него се изграждат за сметка на наемателя и остават за наемодателя. По въпроса кога вещите се считат за трайно прикрепени се е позовал на Постановление № 6/1974 г. на Пленума на ВС и решение № 152 от 07.04.2010 г. на ВКС по гр.д. № 831/2009 г., ІІ г.о. С тези съображения е приел, че ищецът не се легитимира като собственик на процесните движими вещи. Съдът е приел за неотносимо към спора направеното от ищеца оспорване на валидността и законосъобразността на акт за узаконяване №…/18.12.2014 г., издаден от главния архитект на [община] и на удостоверение №…./03.08.2015 г. за регистриране и въвеждане в експлоатация на едноетажна сграда – снек-бар, издадено от главния архитект. Ищецът не е установил при условия на пълно и главно доказване, че е придобил собствеността върху процесните вещи, а дали сградата отговаря на строителните правила и норми е извън предмета на това установяване. Доколкото претенцията за заплащане на обезщетение за лишаване от ползите от процесните вещи в периода от 15.11.2016 г. до 08.12.2017 г. се явява обусловена от наличието на право на собственост върху тях, въззивният съд я е отхвърлил като неоснователна. Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищеца „Крамер Груп“ АД. Жалбоподателят поддържа, че въззивният съд не е обсъдил всички твърдения и възражения, изложени от него своевременно. Не било обсъдено възражението за нищожност на клаузите на основния договор за наем от 16.01.2008 г. и анекс към него от 17.01.2008 г., според които след прекратяване на договора трайните подобрения в обекта остават собственост на наемодателя. Касае се за обект, представляващ държавен имот, предоставен за управление на държавно учебно заведение и според чл.89, ал.2 от Закона за висшето образование /ЗВО/ той е публична държавна собственост, а не собственост на учебното заведение. По силата на приращението, собственик на подобренията в имота е държавата, а не Медицински университет Варна. Не било обсъдено и възражението, че договорът за наем е прекратил действието си, тъй като постройката с площ от 108 кв. м, предмет на договора, е била премахната изцяло от наемателя, който изградил на нейно място нова преместваема постройка с площ от 164 кв.м. Следователно договорните правоотношения между МУ – Варна и „Крамер“ ЕООД са били прекратени с премахването на старата постройка. Неправилен бил и изводът на съда, че движимите вещи са трайно прикрепени към сградата. Този извод бил в разрез с доказателствата по делото – приетата пред първата инстанция СТЕ, съгласно която демонтажът им е възможен, без съществено увреждане на постройката. И на последно място – жалбоподателят счита, че въззивният съд неправилно е отказал да извърши косвен съдебен контрол по отношение на валидността и законосъобразността на оспорените от ищеца административни актове. В изложението към жалбата се поставят следните въпроси: относно задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи и възражения на страните, както и доказателствата по делото; длъжен ли е въззивният съд да извърши инцидентен косвен съдебен контрол по чл. 17, ал.2 от ГПК по отношение на оспорените от ищеца административни актове, без същият да е бил участник в административното производство по издаването и обжалването им; налице ли е валидно договорно правоотношение между ответника и „Крамер“ ЕООД, процесните движими вещи трайни подобрения ли са, могат ли те да бъдат отделени от постройката, в която се намират, без съществено да я увредят; ищцовото дружество собственик ли е на същите тези движими вещи и следва ли ответникът да му предаде владението върху тях. По тези въпроси въззивното решение влизало в противоречие с постановление № 6 от 27.XІІ.1974 г. на Пленума на ВС, решение № 5 от 27.02.2013 г. по гр. д. № 70/2012 г. на ВКС, I г.о., решение № 102 от 15.07.2013 г. по гр. д. № 683/2012 г. на ВКС, II г.о., решение № 240 от 15.01.2019 г. по т.д. № 518/2018 г. на ВКС, I т.о., решение № 93 от 06.07.2010 г. по т.д. № 808/2009 г. на ВКС, I т.о., решение № 554 от 08.02.2012 г. по гр. д. № 1163/2010 г. на ВКС, IV г.о., решение № 10 от 01.02.2012 г. по гр. д. № 130/2011 г. на ВКС, I г.о., решение № 37 от 29.03.2012 г. по гр. д. № 241/2011 г. на ВКС, I г.о., решение № 88 от 09.03.2012 г. по гр. д. № 1131/2011 г. на ВКС, II г.о., решение № 208 от 09.04.19 г. по гр.д. № 3392/17 г. на ВКС, IV г.о. Ответникът в производството – Медицински университет „Проф. д-р Параскев Стоянов“ Варна оспорва жалбата. Счита, че не са налице основания за допускането ? до разглеждане от ВКС, а по същество – че е неоснователна. Прави искане за присъждане на разноските, сторени пред касационната инстанция. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, но не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускането ? до разглеждане по същество от ВКС.
Липсва противоречие между въззивното решение и практиката на ВКС, според която въззивният съд е длъжен да обсъди всички възражения и доводи на страните, както и доказателствата по делото – решение № 93 от 06.07.2010 г. по т.д. № 808/2009 г. на ВКС, I т.о., решение № 554 от 08.02.2012 г. по гр. д. № 1163/2010 г. на ВКС, IV г.о., решение № 10 от 01.02.2012 г. по гр. д. № 130/2011 г. на ВКС, I г.о., решение № 37 от 29.03.2012 г. по гр. д. № 241/2011 г. на ВКС, I г.о. Съдът е изложил мотиви, макар и лаконични, че „Крамер“ ЕООД и Медицински университет Варна са били обвързани от валиден договор за наем по отношение на обект – публична държавна собственост, предоставен за стопанисване и управление на държавното учебно заведение. По този начин съдът се е произнесъл по направените възражения на ищеца срещу договора за наем. Към тези мотиви може да се добави и следното: Уговорките в чл.9 от основния договор от 16.01.2008 г. и в чл.3 от анекса от 17.01.20008 г., според които след прекратяване на договора подобренията остават за наемодателя, не противоречат на закона и по-специално – на посочените от жалбоподателя разпоредби на чл.2, ал.2, т.2, т.3 и т.4 ЗДС и чл.89, ал.2 ЗВО. Тези уговорки нямат за цел да променят собствеността на обекта и на подобренията в него, които си остават публична държавна собственост, а внасят яснота в отношенията между наемател и наемодател за периода след прекратяване на договора. Страните са се споразумели, че наемателят няма да има претенции за връщане на движимите вещи, вградени в обекта и превърнати в подобрения или заплащане на цената им от наемодателя и точно това е смисълът на тези уговорки. Разбирани по този начин, те не противоречат на закона. На следващо място – договорът за наем следва да се разглежда във връзка с поетите от наемателя ангажименти още в преддоговорните отношения, когато е направена офертата за сключване на този договор. В офертата изрично е посочено, че се предвижда строеж, че сградата ще представлява метална конструкция, външните стени ще са тухлени, а вътрешните стени и тавана ще представляват панелни сандвичи тип „суматерм“; че се предвижда дограмата да е алуминиева; предвидено е от какви помещения ще се състои обектът, както и изграждането на ВиК, ел.инсталация и климатична инсталация. Именно във връзка с тази оферта е сключен договорът за наем. Още от офертата се вижда, че се предвижда бъдещ строеж, по отношение на който ще възникне наемно правоотношение. Затова не може да се възприеме тезата на жалбоподателя, че договорът за наем касае старата постройка, която е съборена. Напротив, наемното правоотношение се създава именно по повод строежа, описан в предложението на „Крамер“ ЕООД. Крайният извод, който следва от изложеното по-горе, е че съществува валидна уговорка между страните по договора за наем, че след прекратяване на неговото действие всички подобрения остават за наемодателя, макар и не в смисъл на собственост, а като обект-държавна собственост, върху който съществува право на стопанисване и управление в полза на МУ-Варна.
Не следва да се допуска касационно обжалване и по втория въпрос, който касае прилагането на чл.17, ал.2 ГПК. Актът за узаконяване на обекта и актът за въвеждането му в експлоатация по никакъв начин не засягат права и законни интереси на ищеца, затова не може да се приеме, че те му се противопоставят в гражданския процес и той че може да иска от съда упражняването на косвен съдебен контрол върху тях. Тези актове не засягат и предмета на правния спор по настоящото дело, тъй като не са свързани с искането за връщане на описаните в исковата молба движими вещи. Затова съдът не е длъжен да осъществява косвен съдебен контрол върху тях. По изложените съображения неотносима към настоящото дело е и посочената от жалбоподателя практиката на ВКС, свързана с прилагането на чл.17, ал.2 ГПК – решение №240 от 15.01.2019 г. по т.д. № 518/2018 г. на ВКС, I т.о., решение № 88 от 09.03.2012 г. по гр. д. № 1131/2011 г. на ВКС, II г.о., решение № 208 от 09.04.2019 г. по гр.д. № 3392/2017 г. на ВКС, IV г.о. В тези решения се подчертава, че косвеният съдебен контрол се упражнява при наличие на правен интерес от оспорване на административния акт в гражданския процес, когато той се противопоставя на страна, която не е участвала в административното производство. В настоящия случай липсва правен интерес от оспорването, доколкото актовете за узаконяване и за въвеждане на обекта в експлоатация не засягат законни права и интереси на ищеца. Затова отказът на въззивния съд по настоящото дело да упражни косвен съдебен контрол върху тези актове не противоречи на принципната практика на ВКС по чл.17, ал.2 ГПК.
Останалите три въпроса са фактически, те не съдържат абстрактен правен проблем, а са пряко свързани с обстоятелствата по конкретното дело – дали процесните движими вещи са трайни подобрения, могат ли да бъдат отделени от постройката, в която се намират, без съществено да я увредят; ищцовото дружество собственик ли е на същите тези движими вещи и следва ли ответникът да му предаде владението върху тях. Тези въпроси реално не са и обуславящи за изхода на делото по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС и по тази причина също не може да се допусне касационно обжалване. След като страните по договора за наем са се споразумели всички подобрения да останат за наемодателя след прекратяване действието на договора, липсва основание за наемателя или неговия правоприемник, какъвто се явява ищецът „Крамер Груп“ АД, да искат отделянето им от сградата и връщането им като движими вещи. Затова е без значение обстоятелството дали тези вещи са трайно прикрепени и дали могат да се отделят от сградата без нейното повреждане. Като подобрение, те остават собственост за лицето, което е собственик на сградата и това определя изхода на делото както по ревандикационния иск, така и по обусловения облигационен иск за заплащане на обезщетение за лишаване от ползване. Неотносима към спора по настоящото дело се явява и посочената от жалбоподателя практика на ВКС – постановление № 6 от 27.XІІ.1974 г. на Пленума на ВС, решение № 5 от 27.02.2013 г. по гр. д. № 70/2012 г. на ВКС, I г.о., решение № 102 от 15.07.2013 г. по гр. д. № 683/2012 г. на ВКС, II г.о., тъй като изходът на делото се определя от волята на страните по наемния договор, а не от това дали вещите могат да бъдат отделени от сградата, в която са монтирани.
При този изход на делото, жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на ответника сумата от 1440 лв., представляваща разноски за касационната инстанция, заплатени с бюджетно платежно нареждане от 17.09.2019 г.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 765 от 21.06.2019 г. по гр. д. № 868/2019 г. на Варненски окръжен съд.
ОСЪЖДА „Крамер Груп“ АД, ЕИК 202302394, със седалище и адрес на управление [населено място], ул.““Г. Ц.“ № 12, ет.4, ап.10 да заплати на Медицински университет „Проф. д-р Параскев Стоянов“ Варна, ЕИК 000083633 , сумата от 1440 лв. разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: