7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 36
С., 06.01. 2016 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети ноември, през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 5452 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпили са касационни жалби от Военно формирование 32890 [населено място], чрез процесуалния си представител ст. юрисконсулт С. Б. и от Т. С. Т. от [населено място], чрез пълномощника си адв. М. П. от АК-Б., против въззивно решение № ІІ-63 от 13.07.2015 г., постановено по в.гр.д. № 777 по описа за 2015 г. на Бургаския окръжен съд, втори въззивен граждански състав, с което са уважени предявените искове от Т. С. Т. срещу Военно формирование 32890 [населено място], с правно основание чл. 237, чл. 255, ал. 2, чл. 203, ал. 3 и чл. 250, ал. 1 З./отм./ и чл. 86 ЗЗД, за сумата по главницата общо от 8 097,71 лв. – незаплатено възнаграждение за положен от Т. извънреден труд, за периода от 01.10.2001 г. до 01.06.2009 г., както и мораторна лихва в размер на 77,37 лв. върху главницата от 8 097,71 лв., за периода от 20.06.2009 г. до 17.07.2009 г., ведно със законната лихва върху главницата, начиная от 18.07.2009 г. до окончателно изплащане, като искът за присъждане на мораторна лихва върху главницата от 8 097,71 лв., над сумата от 77,37 лв. до предявения размер от 5 140,40 лв. за сборен период от 01.12.2001 г. до 20.06.2009 г., е отхвърлен.
К. – ответник Военно формирование 32890-Б. поддържа, че въззивното решение, в частта му, с която са уважени предявените срещу него искове за заплащане на сумата от 8 097,71 лв., представляваща сборна главница – неизплатено трудово възнаграждение за положен извънреден труд, за периода от 01.10.2001 г. до 01.06.2009 г., е неправилно, поради необоснованост и нарушение на процесуалния и материалния закон. Към касационната жалба е приложено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което касаторът сочи като основание за допускане на касационното обжалване хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, като твърди, че решението на въззивният съд е в противоречие със съдебната практика, а разрешаването на поставените правни въпроси е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Във връзка с наведените основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, са изведени материалноправните въпроси – следва ли ползваните компенсации, които не се отнасят за наряди за настоящия или предходния месец, да се отнесат към най-старите задължения, включени в процесния период и каква е погасителната давност за вземането, представляващо неизплатено възнаграждение на кадрови офицер за положен извънреден труд. В подкрепа на твърденията си, касаторът е представил съдебна практика, с твърдението, че въззивното решение й противоречи, а именно – решение № 470 от 28.02.2014 г. по гр.д. № 3253/2013 на ВКС, ІV г.о., решение № 758 от 18.04.2011 г. по гр.д. № 199/2010 на ВКС, ІІІ г.о., решение № 127 от 18.05.2011 г. по гр.д. № 1123/2010 на ВКС, ІІІ г.о., решение № 427 от 03.11.2011 г. по гр.д. № 503/2010 на ВКС, ІV г.о., решение № 448 от 13.09.2010 г. по гр.д. № 699/2009 на ВКС, ІІІ г.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК, както и ТР № 3 от 18.05.2012 г. на ВКС по тълк.д. № 3/2011 г., ОСГТК. Представените ТР и съдебни решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, съгласно разрешението, дадено в т. 2 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС съставляват задължителна съдебна практика, която сочи на основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а не както е посочил касаторът – чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
К. ищец Т. С. Т. от [населено място] поддържа, че въззивното решение, в частта му, с която е отхвърлен предявеният иск за мораторна лихва върху сборната главница от 8 097,71 лв., за разликата от присъдените 77,37 лв. до предявения размер от 5 140,40 лв. за сборен период от 01.12.2001 г. до 20.06.2009 г., е неправилно, поради необоснованост и нарушение на процесуалния и материалния закон. Към касационната жалба е приложено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което касаторът сочи като основание за допускане на касационното обжалване хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК като твърди, че решението на въззивният съд в тази част е в противоречие със задължителната съдебна практика по материалноправния въпрос – от кой момент се дължи заплащането на обезщетение за забава върху възнаграждението за извънреден труд на кадровите военнослужащи. Позовава се и представя задължителна съдебна практика – решение № 455 от 11.06.2010 г. на ВКС по гр.д. № 706/2009 г., ІІІ г.о., решение № 696 от 23.11.2010 г. на ВКС по гр.д. № 887/2009 г., ІV г.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК. В писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК оспорва касационната жалба на касатора Военно формирование 32890-Б. като неоснователна и изразява становище за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
К. жалби са допустими и редовни като подадени срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд по парични искове, с цена над 5 000 лв. и са депозирани в срока по чл. 283 ГПК.
За да уважи предявените искове, въззивният съд е приел, че началният момент на възникване на вземането на ищеца за възнаграждение за извънреден труд за отработено над нормата и некомпенсирано с почивки служебно време, е моментът на прекратяване на служебното правоотношение между страните и дължимо на ищеца е възнаграждение за всички часове служебно време над нормативно определеното за целия период на правоотношението. Приел е, че след извършеното приспадане от вещото лице С. на изплатените суми като извънреден труд, респ. на часовете, за които е изплатено възнаграждението при прекратяване на служебното правоотношение, от общия брой часове над максималната продължителност на служебно време за целия период на служебното правоотношение, дължимото възнаграждение за извънреден труд на ищеца е в размер на 8 097,71 лв. за общо 1 840 часа служебно време над нормативно определеното, тъй като посочените часове служебно време не са били компенсирани с почивки в периода на правоотношението, нито за тях е било заплатено възнаграждение като за извънреден труд при прекратяването му. Приел е, че моментът, от който възниква вземането на кадровия военнослужещ за възнаграждение за положен труд над нормалната продължителност на служебното време, некомпенсиран с почивки, е моментът на прекратяване на служебното му правоотношение, което в случая е отчисляването на ищеца от списъчния състав, считано от 20.06.2009 г. със заповед № 231/19.06.2009 г. на командира на поделение 32920, искът за възнаграждение за отработено служебно време над месечната продължителност по чл.152 от П. (отм.), за периода от 01.10.2001 г. до 01.06.2009 г., е заведен на 17.07.2009 г. и не е погасен по давност, тъй като погасителната давност за едно вземане не може да започне да тече преди то да е възникнало. Когато в хода на отношенията между страните едно вземане се трансформира в друго, за нововъзникналото вземане започва да тече нова давност от деня на трансформацията. Правото на работника да бъде компенсиран с почивка след прекратяването на трудовото правоотношение не може да бъде упражнено, поради което същото се трансформира във вземане за извънреден труд, което се погасява с нова тригодишна давност, която започва да тече от прекратяването на трудовото правоотношение. Приел е също така, че тъй като вземането за възнаграждение за положен труд над нормативно определения размер на служебното време за периода до 12.05.2009 г. – при действието на З. (отм.), начислено като за извънреден труд, е възникнало към момента на прекратяване на служебното правоотношение, то и обезщетението за забава в размер на мораторната лихва върху възнаграждението следва да се дължи от датата на прекратяване на служебното правоотношение, до завеждането на исковата молба, поради което е приел, че върху главницата от 8 097,71 лв. (възнаграждение за общо 1 840 часа служебно време над нормативно определеното, положено в периода 2001 г. – 12.05.2009 г.), на ищеца следва да се присъди мораторна лихва в размер на 77,37 лв., за периода от 20.06.2009 г./датата на прекратяване на служебното правоотношение/ до 17.07.2009 г., като в останалата част – до предявения размер от 5 140,40 лв., е отхвърлил като неоснователен иска за мораторна лихва.
Разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК изисква да се посочи правен въпрос от материално и/или процесуално естество от значение за изхода на конкретното дело, който е обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение, и който с обжалваното решение е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата, или който има значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемане на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. В разглеждания случай в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поставеният от касатора-ответник правен въпрос от материално естество – следва ли ползваните компенсации, които не се отнасят за наряди за настоящия или предходния месец, да се отнесат към най-старите задължения, включени в процесния период, не се явява обуславящ за изхода на делото, поради което по него не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване, а въпросът – каква е погасителната давност за вземането, представляващо неизплатено възнаграждение на кадрови офицер за положен извънреден труд, е важен, но той е решен от въззивния съд в съответствие с установената задължителна съдебна практика, в т.ч. и тази, представена от касатора/решение № 427/2011г./, съгласно която погасителната давност за едно вземане не може да започне да тече преди то да е възникнало. Когато в хода на развитието на правоотношенията между страните едно вземане с трансформира в друго, за нововъзникналото вземане започва да тече нова давност от деня на трансформацията. П. право на работника да извърши компенсацията възниква с изтичането на крайния срок, в който работодателят е длъжен да я извърши. Това потестативно право на работника се погасява с тригодишна давност. Ако трудовото правоотношение бъде прекратено, на мястото на потестативното право на работника, което вече не може да бъде упражнено, възниква вземане за парично обезщетение за извънреден труд. Това нововъзникнало вземане се погасява с нова тригодишна давност, която започва да тече от прекратяването на трудовото правоотношение. В съответствие с тази задължителна съдебна практика въззивният съд е приел, че в случая моментът, от който възниква вземането на кадровия военнослужещ за възнаграждение за положен труд над нормалната продължителност на служебното време, некомпенсиран с почивки, е моментът на прекратяване на служебното му правоотношение – 20.06.2009 г., искът е заведен на 17.07.2009 г., поради което не е погасен по давност, предвид разпоредбата на чл. 111, б.”а” ЗЗД, поради което по този въпрос не е налице основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а тъй като по този въпрос е налице задължителна съдебна практика, която не се нуждае от промяна, не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Поставеният от касатора-ищец материалноправния въпрос – от кой момент се дължи заплащането на обезщетение за забава върху възнаграждението за извънреден труд на кадровите военнослужащи е важен, но той е решен от въззивния съд в съответствие със задължителната съдебна практика – решение № 183 от 02.07.2010 г. по гр.д. № 3626/2008 г. на ВКС, І г.о., която се споделя и от настоящият състав на ВКС. Съгласно нея мораторна лихва се дължи от датата на изискуемостта на задължението за заплащане на главницата, която изискуемост настъпва от датата на прекратяване на договора за кадрова военна служба, а не от края на календарния месец, през който са положени некомпенсираните дежурства. Това е така, тъй като при носене на дежурства, когато се превишава установената в закона месечна продължителност на служебното време, военнослужещият има право само на компенсация с намалено работно време/почивка/, а едва след прекратяване на договора му за кадрова военна служба за него възниква право да претендира обезщетение за некомпенсираните дежурства. В съответствие с тази задължителна съдебна практика е приетото от въззивния съд, че тъй като вземането за възнаграждение за положен труд над нормативно определения размер на служебното време за периода до 12.05.2009 г., е възникнало към момента на прекратяване на служебното правоотношение, то и обезщетението за забава в размер на мораторната лихва върху възнаграждението следва да се дължи от датата на прекратяване на служебното правоотношение, до завеждането на исковата молба, поради което е приел, че върху главницата от 8 097,71 лв. (възнаграждение за общо 1 840 часа служебно време над нормативно определеното, положено в периода 2001 г. – 12.05.2009 г.), на ищеца следва да се присъди мораторна лихва в размер на 77,37 лв., за периода от 20.06.2009 г./датата на прекратяване на служебното правоотношение/ до 17.07.2009 г., като в останалата част – до предявения размер от 5 140,40 лв., е отхвърлил този иск като неоснователен. Постановеното въззивно решение в тази част не е в противоречие с представената задължителна съдебна практика, тъй като с представените две съдебни решения са разрешени правни въпроси, различни от този, поставен от касатора ищец.
В тази връзка изложените твърдения в изложенията за допускане на касационното обжалване на касаторите, които касаят неправилност на решението, изразяващи се в необосноваността му, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, а не могат да аргументират приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК, поради което в случая не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 3 ГПК и по тях не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
При този изход на спора, направените от страните разноски за настоящото производство, остават в тяхна тежест.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № ІІ-63 от 13.07.2015 г., постановено по в.гр.д. № 777 по описа за 2015 г. на Бургаския окръжен съд, втори въззивен граждански състав, по касационни жалби с вх. № 14922 от 21.08.2015 г. на Военно формирование 32890 [населено място] и с вх. № 14923 от 21.08.2015 г. на Т. С. Т. от [населено място].
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: