О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 36
София , 23.01.2008 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, IV-то отделение, в закрито заседание на тридесети декември две хиляди и осма година в състав:
Председател:Жанин Силдарева Членове:Маргарита С.
Дияна Ценева
като изслуша докладваното от съдията С. гр. д. № 4170/08 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. А. М. чрез пълномощника му адвокат А от АК гр. П., срещу въззивното решение № 1* от 17.07.2008 г. по гр. д. № 114/08 г. на Пловдивския окръжен съд, с което в сила е оставено решение № 232 от 12.11.2007 г. по гр. д. № 638/07 г. на Пловдивския районен съд в частта, с която е допусната съдебна делба при равни квоти на УПИ III-402 от кв. 56 по плана на с. К., заедно с полумасивно жилище на 50 кв. м., находящо се в северозападната част на имота, и една плевня. Поддържа се, че решението противоречи на Постановление № 1/53 г. на Пленума на Върховния съд относно съдържанието на съдебния акт, както и на изрично посочени решения на тричленни състави на Върховния съд и на Върховния касационен съд. Разрешени били и съществените материалноправен и процесуалноправен въпроси за това налице ли е трансформация на лични средства на касатора в придобиването на спорния имот и какви доказателствени средства са допустими за установяването й.
В писмения отговор на ответницата М. П. Б. е изложено становище за недопустимост на касационното обжалване, а по същество – за неоснователност на касационната жалба.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от надлежна страна в процеса и е процесуално допустима.
При проверка по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на IV-то г. о., намира следното:
Въззивният съд приел, че по-вероятно е св. М майка на касатора, да е получила като равностойност на дела си от наследствен имот сумата 2 000 лева, предмет на подписана от нея декларация, през 1982 г., а не през месец август 2001 г., когато сънаследникът С. С. се снабдил с нотариален акт за собственост по давност № 55 от 10.08.2001 г. на сънаследствения имот. Но дори да се приеме за безспорно установено получаването на сумата, то липсват доказателства каква е реално заплатената цена на имота, след като е налице твърдение, че тя възлиза на 3 000 лева, а не на записаната в нотариалния акт – 529.10 лева. На следващо място липсват безспорни доказателства имотът да е закупен именно с парите, които св. М получила и още 1 000 лева, които успяла да спести. Оттук съдът заключил, че не е опровергана презумпцията на чл. 19, ал. 3 СК за съвместен принос на двамата съпрузи, придобили спорния имот чрез договор за покупко-продажба, сключен с н. а. № 153 от 05.09.2001 г. Изводът е формиран, след като въззивният съд е изложил в мотивите към обжалваното решение съдържанието на приетите гласни и писмени доказателства, включително и данните, предоставени от майката на касатора, по нотариалното дело за издаване на нотариален акт по обстоятелствена проверка. Внимателният прочит на мотивите дава отговор за въпроса защо съдът не е кредитирал показанията на свидетелите, присъствали при съставянето на декларацията и заплащането на посочената в нея сума от С. С. на М. М. , а то е защото явно е приел, че те се опровергават от доказателствата по нотариалното дело. Затова липсата на изрични съображения в тази насока, както и неспоменаването в мотивите на едно от доказателствените средства – показанията на свидетеля С, не характеризират въззивното решение като противоречащо на Постановление № 1 от 13.07.1953 г. на Пленума на ВС по приложението на чл. 188, ал. 1 и 2 и чл. 189, ал. 2 ГПК /отм./.
Решението е основано не само на анализ на доказателствата и доводите за влагане на извънсемейни средства, но и на всички относими обстоятелства, които съставляват фактическия състав на поддържания от касатора придобивен способ. В този смисъл то не противоречи на решенията на Върховния съд № 752 от 18.11.1988 г. по гр. д. № 637/88 г. на ВС, III-то г. о., и № 129 от 05.03.1986 г. по гр. д. № 682/85 г. на I-во г. о., и на решение № 1* от 26.10.1999 г. по гр. д. № 612/99 г. на Върховния касационен съд, защото съобразителната част на съдебния акт съдържа отговор на всички съществени за решаване на правния спор въпроси, както и формираните от съда фактически и правни изводи.
В обжалваното решение съдът не е отбелязал, че е недопустимо страната да доказва трансформация на лични средства в придобиването на имота с гласни доказателства. Напротив, заявеното от ответника, сега касатор, възражение, е преценявано с оглед и на представените свидетелски показания. Затова неоснователно се поддържа, че въззивното решение противоречи на решенията на ВС на РБ по приложението на чл. 21, ал. 1 СК: № 108 от 08.04.1999 г. по гр. д. № 722/98 г. на II-ро г. о., и № 535 от 17.06.1994 г. по гр. д. № 403/94 г. и № 116 от 07.02.1991 г. по гр. д. № 1403/90 г., двете на I-во г. о. Оплакването, че изводът на съда за наличие на съсобственост е неправилен, не насочва към обсъждане на основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, а към такова за неправилност на въззивното решение, което съставлява основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.
В обобщение, предпоставките за допускане на касационно обжалване не са налице, поради което Върховният касационен съд на РБ, състав на IV-то г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 1* от 17.07.2008 г. по гр. д. № 114/08 г. на Пловдивския окръжен съд.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: