О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 36
гр. София, 23.01.2009 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и първи януари през две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 655 по описа за 2008г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „М” ООД, гр. Б., подадена от процесуалния представител адв. Г. Н. срещу решение № 62 от 27.05.2008г. по в. т. дело № 64/2008г. на Апелативен съд Бургас, граждански състав, с което е оставено в сила решение № 166 от 05.07.2007г. по т. дело № 389/2006г. на Бургаски окръжен съд и „М” ООД, гр. Б. е осъдено да заплати на „С” А. , гр. Н. сумата 2 910 лв. – разноски пред въззивната инстанция. С оставения в сила първоинстанционен съдебен акт „М” ООД, гр. Б. е осъдено да заплати на „С” А. , гр. Н. сумата 70 068 щ. д. главница, дължима по договор за продажба на хотел „С”, обособена част от „С” А. за извършване дейности по поддръжка на инфраструктурата в к. к. Слънчев бряг за 2003г., 2004г., 2005г. и 2006г., законната лихва върху присъдената главница от датата на предявяване на иска – 27.09.2006г. до окончателното й изплащане, сумата общо в размер на 2 000 щ. д. – мораторна лихва върху всяка закъсняла вноска по главницата, считано от датата на падежа до датата на предявяване на иска – 27.09.2006г., и сумата 7 646,30 лв. – разноски по делото.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК допускането на касационно обжалване е обосновано с твърдението, че съдът се е произнесъл по съществени материалноправен и процесуалноправен въпроси в противоречие с практиката на ВКС, решавани противоречиво от съдилищата и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 от ГПК. Касаторът излага доводи, че решението противоречи на практиката на ВКС по прилагане на чл. 127 от ГПК /отм./ относно разпределение тежестта на доказване, по приложението на чл. 63 и чл. 79 от ЗЗД и чл. 20 от ЗЗД. Позовава се на решение № 942 от 21.07.2003г. по гр. д. № 1339/2002г. на ВКС, ІV г. о., решение от 14.02.2006г. по т. дело № 292/2005г. на ВКС, ТК, І о. и решение № 1 от 19.03.2001г. по гр. д. № 687/2001г. на ВКС, ІІ г. о. /по чл. 127 от ГПК /отм.//, решение № 431 от 07.06.2006г. по т. дело № 1025/2005г. на ВКС, ТК, ІІ о. и решение от 18.06.2006г. по МА. № 1/2002г. /по чл. 63 и чл. 79 от ЗЗД/, решение № 559 от 17.05.1993г. по гр. д. № 1724/1992г. на ВКС, ІV г. о., решение № 337 от 04.06.2007г. по т. дело № 73/2007г. на ВКС, І т. о. и решение № 456 от 02.06.2006г. по д. № 1051/2005г. на ВКС, ТК, ІІ о. /по чл. 20 от ЗЗД/.
Ответникът „С” А. , гр. Н. оспорва касационната жалба и поддържа становище, че същата не следва да бъде допусната до касация поради липсата на основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Изложени са и съображения за неоснователност на касационната жалба по същество.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение след като обсъди релевираните доводи и прецени данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, предвид нейната редовност – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 от ГПК едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, предвид твърдението, че съществени материалноправен и процесуалноправен въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 от ГПК. Същественият материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК е този въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор – предмет на иска и от който зависи изходът на делото. Той следва да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд и е винаги специфичен по делото.
С обжалваното решение апелативният съд е оставил в сила първоинстанционното съдебно решение, с което са уважени предявените осъдителни искове по чл. 79, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, произтичащи от договорни задължения въз основа на приватизационен договор, касаещи периода 2003г.-2006г. вкл. Анализирайки целия фактически и доказателствен материал по делото, решаващият съдебен състав е приел, че ответникът по исковата молба /касаторът/ е купувач по приватизационен договор от 29.09.1999г. на обособена част от „С” А. – хотел „С”. Констатирано е, че продавачът е поел задължението да осигури от страна на „С” А. осъществяването за сметка на „С” А. задълженията по различни мероприятия относно поддръжката на общата инфраструктура на курортния комплекс, на плажната ивица и др. мероприятия, подробно изброени в пет подточки на т. 13 от приватизационния договор, а купувачът е поел задължението по чл. 29 от приватизационния договор за извършването на тези дейности да заплаща всяка година определена сума на „С” А. – по 17 575 щ. д. Изложени са съображения, че преките взаимоотношения между купувача и „С” А. са възникнали по силата на приватизационния договор, същите произтичат от характера на приватизационната сделка и имат за цел да осигурят нормалното и пълноценно функциониране на закупената част като елемент от цялостната инфраструктура на комплекса. Според въззивната инстанция липсват доказателства за промяна на тези отношения и за тяхното прекратяване с изключение на споразумението за 2002г. Решаващият съдебен състав е приел, че задължението за плащане на годишни вноски представлява условие за поддържане инфраструктурата на комплекса от дружеството – ищец и е предвидена възможност за корекции със споразумения според нуждите на дружеството – изпълнител на мероприятията, каквито не са направени за процесния период. Поради това според въззивната инстанция споразуменията, предвидени в чл. 29.5 от приватизационния договор нямат самостоятелно значение и не са необходима предпоставка за плащане на договорните суми. Относно възражението за липса на задължение за плащане поради това, че ответното дружество не е собственик на процесния обект са изложени съображения за неоснователност, тъй като не е доказано отчуждаването на хотела и прехвърляне на задълженията по приватизационния договор от приобретателя на трето лице.
Според касатора съществените материалноправни и процесуалноправни въпроси се отнасят до разпределянето на доказателствената тежест, тълкуването на договорните клаузи и условията за заплащане на уговореното възнаграждение.
Посочените правни въпроси не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС.
Неоснователен е доводът, че решението е постановено в нарушение на трайната практика на ВКС по приложение на чл. 127 от ГПК /отм./. Всяка страна в процеса носи доказателствена тежест относно тези факти и обстоятелства, от които извлича изгодни за себе си правни последици. Разпределянето на доказателствената тежест следва непосредствено от материалноправните норми и договорните клаузи. Приетите от въззивния съд правни изводи сочат на правилно разпределяне на доказателствената тежест с оглед възникналите между страните правоотношения, поетите от тях задължения и характера на вноските по т. 29.5 от приватизационния договор. В този смисъл при постановяване на обжалвания съдебен акт въззивният съд се е съобразил с константната практика на ВКС по отношение на прилагане на чл. 127 от ГПК /отм./.
Неправилно е позоваването на касатора на решение № 431 от 07.06.2006г. по т. дело № 1025/2005г. на ВКС, ТК, ІІ о. Различието с посоченото решение произтича от различните договори по всяко едно от делата, различният им характер и вид и различните договорни клаузи в тях. В конкретния случай предварителното извършване на дейностите по т. 13 от приватизационния договор не е поставено като условие за заплащане на уговорената в т. 29 от същия договор сума, не се остойностява конкретно извършена работа, а се финансират дейности по поддържане на общата инфраструктура на к. к. „С”. В цитираното решение се касае за заплащане на възнаграждение за извършени СМР в определен срок след оформяне на протокол – акт образец 19.
Позоваването на решение от 18.06.2006г. по МА. № 1/2002г. /по чл. 63 и чл. 79 от ЗЗД също е неоснователно, тъй като под „практика на ВКС” по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК следва да се разбира трайната, непротиворечива, константна практика, създадена с решенията на отделните състави, тълкувателните решения на Общите събрания и на Пленума на ВС и ВКС, постановени при действието на ЗУС и ЗСВ, но не и практиката на арбитражните съдилища.
Решението не е постановено в противоречие с практиката на ВКС по приложението на чл. 20 от ЗЗД, тъй като въззивният съд е тълкувал и изяснил волята на страните и точния смисъл на договорните клаузи. Доколко тълкуването е правилно и обосновано, е въпрос, който касае обосноваността на обжалвания съдебен акт и представлява касационно основание за отмяна на решението поради неговата неправилност съгласно чл. 281, т. 3 от ГПК, но не е основание за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК. Критерият за допускане на касационно обжалване на основание посочената правна норма се отнася до хипотезата, когато същественият правен въпрос в обжалваното въззивно решение е решаван противоречиво от съдилищата. Разпоредбата визира влезли в сила противоречиви решения по идентичен материалноправен или процесуалноправен въпрос на различни съдилища, включително и на отделни състави на ВКС. Касаторът не е посочил противоречива съдебна практика по съществените материалноправни и процесуалноправни въпроси.
Не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като точното прилагане на закона е във връзка с развитието на правото, а развитие на правото ще бъде налице, когато произнасянето на съда е свързано с тълкуване на закона, на непълни и неясни правни норми с цел еднаквото им и безпротиворечиво прилагане от съдилищата или когато съдилищата изоставят едно тълкуване на закона, за да възприемат друго, какъвто не е настоящият случай.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 62 от 27.05.2008г. по в. т. дело № 64/2008г. на Апелативен съд Бургас, граждански състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.