О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 360
С., 10.10. 2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на 26.09. две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: Г. М.
Д. С.
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Д. С.
ч.гр.дело № 3610/2017 год.
Производството е по чл.274, ал.3, т.2 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба, подадена от И. И. С., чрез адв. А. Ч., срещу определение
№ 277 от 21.02.2017г., постановено по в.ч.гр.д.№ 30/2017г. на Русенския окръжен съд, с което е потвърдено определение № 5494/06.10.2016г., постановено по гр.д. № 3899/2016 г. по описа на Русенския районен съд, с което е допълнено на основание чл. 248, ал.1 ГПК Определение № 3578/2016г. по същото дело в частта за разноските .
В жалбата се съдържат оплакване за неправилност на обжалвания съдебен акт, поради неправилно приложение на материалния закон – основание по чл. 281, т. 3 ГПК. Жалбоподателят обосновава, че по тълкувателен път от разясненията, дадени с ТР № 3/2010г. на О. относно равнопоставеността на страните в производството и с ТР № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС относно необходимостта за представяне на доказателства за извършени разноски за адвокатско възнаграждение, се достига до извода, че и страната, представлявана от юрисконулт в производството следва да представи доказателства за заплащане на възнаграждението му за конкретното дело. Счита, че приложимата правна норма към момента на постановяване на обжалваното определение е чл. 78, ал. 8 ГПК в редакцията й съобразно ДВ, бр. 8 от 2017г., което налага изследване на въпросите за положените усилия по защитата в процеса на претендиращата възнаграждението страна и съответстващия на тях размер на възнаграждение, съпоставено с претендираното от ищцовата страна такова. Искането е за отмяна на атакувания съдебен акт и оставяне без уважение на искането за присъждане на разноски, алтернативно за намаляване на присъдения размер до минимума съобразно изменената редакция на нормата на чл. 78, ал. 8 ГПК.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване и в допълнителна молба се твърди, че е налице основанието по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК поради противоречие с приетото в т. 1 от ТР № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС по въпросите: 1. „За задължението на съда да прецени дали е направено своевременно искане за присъждане на разноски и за какви разноски: адвокатско или юрисконсултско възнаграждение или и двете“ 2. „За задължението на съда да прецени дали при наличие на искане за присъждане на разноски от страна на ответника същият своевременно е изпълнил кумулативните изисквания за уважаване на искането /да представи списък на разноските и да представи документ- разписка за банков превод, платежно нареждане или др., или разписка от адвокатски кочан, удостоверяващ плащането/ на съда, с който да удостовери действително извършеното от страната плащане на процесуалния й представител за конкретното дело“. Поддържа наличието на твърдяното основание и по отношение на въпроса: 3. „За задължението на съда и при действието на предходната редакция на чл. 78, ал. 8 ГПК да извърши преценка за сложността и количеството работа на процесуалния представител /юрисконсулта/ и на тази основа да определи по справедливост размера на дължимото възнаграждение, което да присъди в полза на доверителя на съответния процесуален представител“, поради противоречието му с Определение № 2761/02.02.2017г. на СГС по ч.гр.д. № 15323/2016г. Счита, че е налице основанието по чл. 280, ал.1, т.2 ГПК, тъй като е налице практика на съдилищата, съобразно която: „Съдът дължи произнасяне по въпроса дали е налице поведение на ответника, с което да е дал повод за завеждане на иска и по въпроса дали е налице уважаване или отхвърляне на иска преди оттеглянето му, което да съставлява основание за изчисляване на дължимите разноски по делото съобразно уважената или неуважена част от иска“. Позовава се на Определение № 648/16.07.2015г. на Добричкия окръжен съд по ч.гр.д. № 454/2015г., Определение от 12.03.2012г. на Сливенския окръжен съд по ч.гр.д. № 120/2012г. и Определение № 201/03.07.2012г. на Хасковския окръжен съд по ч.гр.д. № 4615/2012г.
Ответната страна по жалбата [фирма], чрез адв. Н. и юрк. А., изразява становище за липса на основание за допускане на касационно разглеждане на частната жалба, а по същество за неоснователност на същата. Претендира разноски.
Жалбата е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против определение, подлежащо на инстанционен контрол, поради което е допустима, съгласно чл. 274 ал. 3, т. 2 ГПК.
За да се произнесе, съдът съобрази следното:
Производството пред Русенския окръжен съд е образувано по предявени от И. И. С., лично и като законен представител на трите си малолетни деца, искове по чл. 45, вр. с 49 ЗЗД срещу [фирма]. Препис от исковата молба е изпратен на ответника, който в законоустановения срок е депозирал отговор. Въз основа на последващо уточняване на исковата молба от 02.06.2016г. производството по делото е прекратено с Определение от 06.06.2016г. и изпратено по компетентност на Русенския районен съд, който с Определение № 3578/06.07.2016г. на основание чл. 232 ГПК е прекратил производството по делото. Искане за допълване на така постановеното определение в частта за разноските е постъпило от ответника [фирма], като е претендирано заплащането на сумата от 1430,00 лв. юрисконсултско възнаграждение за защита по предявените субективно съединени иска и е представен списък по чл. 80 ГПК. За да потвърди обжалваното определение, с което е уважено искането за допълване на прекратителното определение в частта за разноските, въззивният съд е приел на първо място за неоснователно оплакването на ищеца, че ответникът не представил списък на разноските, поради което няма право на такива. Обосновал е, че пропускът на съда да се произнесе по своевременно заявено искане за присъждане на разноски не се преклудира при липса на представен списък по чл. 80 ГПК, поради което наличието на такъв не е предпоставка за допълване на съдебния акт. За неоснователно е счел на следващо място и оплакването за неправилност на първоинстанционното определение, тъй като не били представени доказателства за реалното заплащане на възнаграждението. В тази връзка е посочил, че когато образуваното срещу страна производство бъде прекратено, същата следва да бъде възмездена от ищеца за сторените разноски, като правилото на чл. 78, ал.4 ГПК е валидно и при оттегляне на иска. В случая, след като производството е прекратено поради оттегляне на иска и ответникът е защитаван от юрисконсулт на основание чл. 78, ал. 8 ГПК има право на възнаграждение. Аргументирано е, че присъждането на това възнаграждение се основава на изрична правна норма и не съществува изискване за представяне на доказателства за реалното му заплащане. Изтъкнато е също, че макар при осъществяване на процесуално представителство юридическото лице да не заплаща на представляващия го юрисконсулт отделно възнаграждение по договор за поръчка по конкретното дело, законодателят е предвидил присъждане на възнаграждение за осъществяване на процесуалното представителство от лице, чието възнаграждение се заплаща въз основа на трудов договор, с цел юридическото лице, което е било защитавано от юрисконсулт да бъде овъзмездено за необходимостта от осъществяване на процесуално представителство по предявения срещу него иск, респективно за неоснователното извънсъдебно оспорване на правата му, което е обусловило необходимостта от предявяване на иск. Въззивният съд е посочил също, че присъденото възнаграждение е съобразено с действащата към момента на постановяване на определението редакция на нормата на чл. 78, ал. 8 ГПК и с визираните в 36 ЗА и Наредба № 1/2004 г. минимални размери.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:
Съгласно чл. 274, ал. 3 от ГПК, касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, да е разрешаван противоречиво от съдилищата или да е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото, като в първите две хипотези се посочват конкретните решения, на които се позовава жалбоподателят и се представят преписи от тях, а в третата хипотеза се обосновава с какво разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК.Тяхното разграничаване следва да личи ясно.
По отношение на поставените от касатора първи и втори въпрос макар да е налице общата предпоставка по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК не се обосновава наличието на твърдяната допълнителна такава – противоречие с цитираното тълкувателно решение. Изцяло в съответствие с него въззивният съд е посочил, че представянето на списък по чл. 80 ГПК не предпоставя допустимостта на искането по чл. 248 ГПК в хипотезата на допълване на съдебния акт. Сочената практика относно изискването страната да удостовери реалното извършване на претендираните разноски е неотносима, доколкото тя се отнася за претенция за заплащане на адвокатско възнаграждение. Не се обосновава и поддържаното основание по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК във връзка с третия формулиран въпрос, доколкото представената съдебна практика не представлява задължителна такава по смисъла на т. 2 от ТР 1/2009г. на ОСГТК на ВКС.
Следва да се посочи, че решаващите съображения на въззивния съд са съобразени с формираната задължителна съдебна практика, както и с даденото от Конституционния съд тълкуване на законодателната воля, изразена в разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК. В решение № 10 от 29.09.2016 г. на КС по к. д. № 3/2016 г. е посочено, че „ Характерът на правоотношението между юридическото лице или едноличния търговец и юрисконсулта е неотносимо към правото на присъждане на разноски. Присъждането на направените по делото разноски цели да възмезди страната, в чийто интерес е решено делото, т.е. тя да си възстанови понесените разходи за производството. Правораздаването е публична услуга и след като юрисконсултът и адвокатът са равнопоставени в съдебното производство, осъществяват идентични процесуални действия, предвид качеството им на защитници на интересите на страните, които са ги ангажирали, законодателната преценка за използване на същия подход и при разпределение на разноските за правна защита в производството е конституционосъобразна“. Обосновано е също, че при правна защита, осъществена от юрисконсулт, страната не следва да доказва пряко направения разход, което не означава, че такъв не е бил направен, не може да бъде направен или че априори не е адекватен на минималното възнаграждение на адвокат според скалата на Наредба № 1 от 2004 г. Изложени са съображения за това, че доколкото юрисконсултите работят по трудово или служебно правоотношение, получават ежемесечно възнаграждение, като в длъжностните им характеристики е включено и осъществяване на процесуално представителство на страната по съдебни дела, то макар и да са налице различия в организацията и осъществяването на юрисконсултската и адвокатската дейност, по своята същност юрисконсултското процесуално представителство пред съд е идентично, предвид съдържанието му и осъществяването му пред съдебен орган, с адвокатското представителство по дела. Именно това обуславя използването на сходен критерий при разпределянето на разноските на страните за адвокатско, съответно юрисконсултско процесуално представителство. Посочено е също, че идентичността в осъществяваното процесуално представителство обуславя законодателно разрешение за присъждане на минималния размер на адвокатското възнаграждение в полза на страната, представлявана от юрисконсулт, което съставлява израз на осъществена законодателна симетрия за еднаква по своята същност процесуална дейност. Формиран е изводът, че „лишаването на страна в процеса от разноски за процесуална защита при позитивен развой на съдебното дело само поради обстоятелството, че правоотношението й с процесуалния представител е служебно или трудово и разкрива особености, предвид качеството на работодателя при формиране на възнаграждението, би било нарушение на правото на защита и на правовата държава. Премахването на присъждано в полза на изправната страна възнаграждение, когато е била представлявана от юрисконсулт, би довело до несправедливост и несъответствие с принципа за равенство на страните в съдебния процес (чл. 121, ал. 1 от Конституцията) и би довело фактически до тяхното неравенство.“
Не се обосновава поддържаното основание за допускане на касационно обжалване и по останалите въпроси, които макар и непрецизно формулирани се свеждат до въпроса за процесуалната възможност на съда при присъждане на направени по делото разноски при прекратяване на производството поради оттегляне на иска да изследва причините за това оттегляне и дали с поведението си ответникът е дал повод за предявяването на иска. По този въпрос има формирана трайна съдебна практика на ВКС, обективирана в множество определения, постановени по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК / определение № 388 от 11.07.2017 г. на ВКС по ч. т. д. № 831/2017 г., II т. о., ТК, определение № 843/17.11.2014 г. по ч. гр. д. № 6176/2014 г. на ВКС, ГК, IV г. о., определение № 300/20.04.2012 г. по ч. гр. д. № 245/2012 г. на ВКС, ГК, IV г. о., определение № 626/20.08.2012 г. по ч. гр. д. № 275/2010 г. на ВКС, ГК, IV г. о., определение № 277 от 14.05.2014 г. по ч. гр. д. № 2432/2014 г. на ВКС, ГК, I г. о. и други/. Според тази практика когато ответникът е дал повод за завеждане на делото и оттеглянето или отказът от иска са извършени поради новонастъпили обстоятелства след подаване на исковата молба, например извършено плащане на претендираната сума, ищецът има право на направените разноски. В този случай е допустимо при прекратяване на производството съдът да установи относими към спора факти, свързани с причината за прекратяване на производството, и да изследва дали с поведението си ответникът е дал повод за предявяването на иска, с оглед определяне на отговорността за разноските, извършени от страните. Въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с тази съдебна практика, тъй като същата е неотносима към конкретния случай. Съдът не е имал задължение да изследва въпроса за поведението на ответника, тъй като в искането по чл. 232, ал. 1 ГПК не се съдържат твърдения за причината, поради която се оттегля исковата претенция. Същевременно в касационната си жалба ищецът твърди, че е предявил наново същия иск срещу ответника и спорът между страните не е приключил.
С оглед на изложеното касаторът не обосновава наличието на визираните в чл. 280, ал.1 ГПК основания за достъп до касационно обжалване на въззивното определение.
При този изход спора на ответника по касация следва да бъдат присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение, доколкото същият е представляван в касационното производство от юрисконсулт, който е депозирал писмен отговор на касационната частна жалба. Същите следва да бъдат определени от съда съобразно редакцията на чл. 78, ал. 8 от ГПК /ДВ бр. 8/2017 г./, действаща към датата на постановяване на настоящото определение, съгласно която присъденото възнаграждение не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ. Съгласно чл.25а, ал.3 във вр. с чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ, към която препраща чл. 37 от Закона за правната помощ, за изготвяне на възражение – отговор по частната касационна жалба по дела с определен материален интерес възнаграждението е от 50 до 120 лева. Предвид това и при съобразяване на вида и количеството на извършената дейност в настоящото производство съдът намира, че на ответника следва да се присъдят разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер 50лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение
№ 277 от 21.02.2017 г., постановено по ч.гр.д.№ 30/2017 г. на Русенския окръжен съд.
ОСЪЖДА И. И. С. да заплати на [фирма] сумата от 50лв. на основание чл.78 ал.8 ГПК.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: