1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 360
гр. София, 15.07. 2011 г.
Върховен касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на четвърти юли две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:КОСТАДИНКА АРСОВА
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като изслуша докладваното от съдия Илиева
ч.гр.д. № 57 по описа за 2011 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274 ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на Р. В. Ж. и Н. В. Ж., чрез пълномощника им адв. М. К., срещу определение № 4010/28.12.2010 г., по ч.гр.д. № 2433/2010 г., по описа на Варненски окръжен съд, гражданско отделение, 1-ви състав, с което е потвърдено определение № 17661/12.11.2010 г., постановено по гр.д. № 14348/2010 г. по описа на В., с което производството по делото е било прекратено.
Като основание за допускане на касационния контрол се позовават на хипотезите на чл. 280 ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като са посочили материалноправните и процесуалноправните въпроси от значение за конкретния правен спор, а именно: дали е допустим иск с правно основание чл. 26 ал. 1 ЗЗД за прогласяване нищожността на административен акт при ясно заявен имуществен и правен интерес от провеждането му и правните последици от уважаването му; дали е била редовна исковата им молба от 25.04.2010 г. срещу ОСЗ – [населено място] чифлик, съобразно изискванията на чл. 127 и чл. 128 ГПК; били ли са налице всички материалноправни и процесуалноправни предпоставки по чл. 127 ГПК свързани с нейната допустимост; бил ли е очертан в исковата им молба правният интерес от търсената с нея защита на накърнени права и законни интереси за установяване и прогласяване твърдяната частична нищожност на Решение на ОСЗ – [населено място] чифлик № 06-2П/29.02.2009 г.; налице ли е чрез плана за земеразделяне на землището на [населено място] чифлик и извършената с него земеделска реституция и възстановен имот с кад.пл. № 030018 засягане на правото им на собственост върху процесната сграда; налице ли е непълнота и грешка в плана за земеразделяне, по отношение на така описания имот, довела до записването му с терена, върху който е била изградена тяхната сграда; следвало ли е да бъде възстановена собствеността върху застроена земеделска земя, намираща се до строителните граници на населеното място, което да обуславя прогласяването на търсената нищожност на решението на ОСЗ; били ли са действията и поведението на ОСЗ – [населено място] чифлик правомерни, адекватни и „необходими в едно демократично общество”, във връзка с частичното засягане на имотните граници на собствения им имот.
Ответниците по частната касационна жалба – ОСЗ – [населено място] чифлик и нотариус В. М. П., не са депозирали писмен отговор по чл. 276, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, след като прецени данните по делото и релевираните доводи, приема следното:
Частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна в преклузивния едноседмичен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284 ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в нея и изложението се съдържа твърдение за наличие на основанията по чл. 280 ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, от който зависи изходът на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора-частен жалбоподател твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
На първо място, настоящият съдебен състав намира за необходимо да посочи, че при излагането на по-голямата част от поставените „материалноправни и процесуалноправни” въпроси, касаторите по същество смесват основанията за допускане на касационен контрол с основанията за касиране на въззивния акт, като в изложението по чл. 284 ал. 1, т. 3 ГПК са изложени доводи за неправилност на последния (чл. 281, т. 3 ГПК), но с аргументация по чл. 280 ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Т.е. неправилност на определението, което противоречи на практиката на ВКС и отмяната на което е от значение за установяване на практика по точното прилагане на закона и развитието на правото.
На второ място, както бе посочено по-горе, касаторите се позовават на основанията за допустимост по чл. 280 ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, съгласно които на касационно обжалване пред ВКС подлежат въззивните определения, с които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС и който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
В първата хипотеза разгледаният от въззивния съд материалноправен или процесуалноправен въпрос следва да противоречи не на всяка практика на ВКС, а само на задължителната такава – тълкувателни решения и постановления на Пленум на ВС; тълкувателни решения на общото събрание на гражданска колегия на ВС, постановени при условията на чл. 86, ал. 2 ЗСВ, обн. ДВ, бр. 59 от 22.07.1994 г. (отм.); тълкувателни решения на общото събрание на гражданска и търговска колегии, на общото събрание на гражданска колегия, на общото събрание на търговска колегия на ВКС или решение, постановено по реда на чл. 290 от действащия ГПК, като касаторът е длъжен да приложи тези съдебни решения към изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. В настоящата хипотеза, частните касационни жалбоподатели са приложили едно определение и две решения на ВКС, както и едно решение на Варненски окръжен съд, които не са от кръга на задължителната практика, каквато бе очертана по-горе, и която е релевантна за допускане на касационното обжалване.
Във втората хипотеза, касаторите следва не само да възпроизведат законовият текст, но и да обосноват самото основание, т.е. какво е значението на поставения от тях „материалноправен и/или процесуалноправен въпрос” за точното прилагане на закона и за развитието на правото, което касаторите не са направили в настоящия случай. Следва да се има предвид, също така, че точното прилагане на закона, по смисъла на цитираната разпоредба, е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато касаторите не сочат, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, каквато също не се сочи, а развитие на правото е налице, когато произнасянето по материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват.
На следващо място, следва изрично да се посочи, че при излагане основанието за допускане до касация по чл. 280 ал. 1, т. 3 ГПК, частните касатори не са формулирали изрично материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който да отговаря на визираните по-горе изисквания. В тази част на изложението си те препращат към съображенията за неправилност на атакувания въззивен акт, които са изложили във връзка с основанието за допустимост на касацията по чл. 280 ал. 1, т. 1 ГПК. Но дори и да се извлече по тълкувателен път, че касаторите са формулирали процесуалноправен въпрос, който е свързан най-общо с допустимостта на предявения от тях иск, то изложените в частната касационна жалба твърдения по съществото си представляват основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК – нарушения на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до неправилност на обжалвания съдебен акт. „Точното прилагане на закона” по смисъла на чл. 280 ал. 1, т. 3 ГПК е нещо по-различно и се отнася до изменение на задължителната практика и тази по отделни казуси, с оглед преодоляването на установени и възприети правни разрешения по прилагане на правната уредба.
Независимо от изложеното, настоящият съдебен състав намира за необходимо да отбележи, че е безспорно както в правната теория, така и в съдебната практика, която е достатъчно богата и безпротиворечива ,при действието на отменения и новия ГПК,относно това кои са предпоставките за допустимост на една искова претенция, както и кои са реквизитите за редовност на исковата молба и кога те не са били изпълнени.
В конкретната хипотеза касаторите са предявили искове за прогласяване частичната нищожност на решение № 06-2П/29.02.2000 г. на ОСЗГ – [населено място] чифлик, на протокол за въвод № 06-32/29.02.2000 г. и на скица на имот с кад.№ 030018, които са издадени в едно административно производство, по което те не са били страна, както и прогласяване частичната нищожност на нот.акт за собственост рег. № 4268/2000 г., на нотариус В. П., в частта относно поделения между трети лица имот, подробно описан в исковата молба.
Законосъобразно В. е приел, че в случаите, когато с решенията, постановени в административното производство по възстановяване на собствеността, са засегнати правата на трети лица, каквито са твърденията на касаторите в конкретната хипотеза, единственият път за защита на последните е инициирането на един последващ исков процес, свързан със спор за материално право между тях и възстановените собственици, в който те могат да релевират възражения за материална незаконосъобразност на административния акт, и в който процес съдът ще следва да осъществи косвен съдебен контрол за валидността и законосъобразността на последния. За тези трети лица не е налице пътят за защита, който имат участниците в административното производство, т.е. те не разполагат нито с право на жалба срещу административния акт, нито могат да подават молба за неговата отмяна или да искат прогласяването нищожността му, поради което така предявеният иск се явява недопустим.
На следващо място, правилно въззивната инстанция е приела, че е недопустимо да се иска прогласяване нищожността на нотариалния акт, като форма, в която е осъществена дадена правна сделка, а е допустимо искане единствено за прогласяване нищожността на самата правна сделка, какъвто не е настоящия случай, с оглед изложеното в исковата молба и молбите-уточнения на същата. Действително, под посочения рег. № 4268/2000 г. е вписан не нотариален акт, а договор за доброволна делба на наследствен и съсобствен недвижим имот от 29.02.2000 г., сключен между трети лица, но нито в исковата молба, нито в молбите-уточнения към нея, въпреки дадените от първоинстанционния съд указания, не са изложени фактически твърдения, обосноваващи едно евентуалното искане за прогласяване нищожността на този договор, които биха дали възможност на съда да прецени неговата допустимост, предвид обосноваване на правния интерес от същото.
По изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че не са налице сочените в частната касационна жалба основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.
Водим от горното, Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 4010/28.12.2010 г., по ч.гр.д. № 2433/2010 г., по описа на Варненски окръжен съд, гражданско отделение, 1-ви състав, по частната касационна жалба на Р. В. Ж. и Н. В. Ж., подадена чрез пълномощника им адв. М. К., с вх. № 486/07.01.2011 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: