1
4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 360
гр.София, 18.04.2019г.
в и м е т о н а н а р о д а
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети април две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: светла бояджиева
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д.N 728описа на ВКС за 2019 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Обжалвано е решение от 23.05.2018г. по гр.д.№92/2018г на. на АС София, с което е уважен частично иск с правно основание чл.2 ЗОДОВ ЗЗД.
Жалбоподателят – М. Б. К., чрез процесуалния си представител поддържа, че с решението в частта му, с която е отхвърлен предявения иск е даден отговор на правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС. Поддържа, че решението е нищожно и недопустимо. Моли да се допусне касационно обжалване.
Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне.
Възззивният съд , като е потвърдил първоинстанционното решение, е осъдил на основание чл.2, ал.1, т.3, пр.1 ЗОДОВ Прокуратурата на РБългария, да заплати на М. Б. сумата от 2 000лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от обвинение в престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 5 вр. чл. 209, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 НК, наказателното производство по което е прекратено с постановление от 11.02.2011 г., като е го е отхвърлил за разликата до пълния предявен размер от 200 000 лева; на основание чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ и чл. 78, ал. 1 ГПК – сумата от 76.36 лева разноски за производството.
Установено е по делото от приложеното досъдебно производство №15037/2009г. по описа на 5 РУ-СДВР и НОХД №7576/2010г по описа на СРС, че срещу М. Б. е било образувано наказателно производство на 3.06.2009г за престъпление по чл.209, ал.1, вр. с чл.26, ал.1 НК. На 1.12.209г, извършен е разпит на обвиняемата М. Б. К., на 9.04.2010г й е било предявено разследването, на 21.04.2010г е била привлечена като обвиняема с постановление за престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 5 вр. чл. 209, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 от НК, наложена й е мярка за неотклонение, извършен е разпит, на 27.04.2010г й е било предявено разследването.
С обвинителен акт ищцата-ответник по касационната жалба, е била обвинена в това, че в периода 18.09.2008 г. – 24.11.2008 г. в при условията на продължавано престъпление, с десет деяния, които осъществяват поотделно един състав на престъпление и са извършени през непродължителни периоди от време, при една и съща обстановка и при еднородност на вината, с цел да набави за себе си имотна облага в размер на 29 101,10 лева, е възбудила у различни граждани (обещала им, че срещу получените от тях суми ще им организира екскурзия на остров П. в К. Т.) заблуждение и с това им причинила имотна вреда в размер на 29 101,10 лева, като причинената вреда е в особено големи размери – престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 5 вр. чл. 209, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 НК.
Констатирано е, че с определение от 29.10.2008г производството по НОХД №7576/2010г по описа на СРС е било прекратено и върнато за отстраняване на съществени процесуални нарушения , като след повторното му внасяне в съда с определение 11.02.2011г е прекратено наказателното производство по досъдебно производство №15037/2009г по описа та 5 РУП-СДВР, пр.пр. № НСН34/2011г по описа на СРП, водено срещу М. Б. К. за престъпление по чл.210, ал.1, т.5, вр. с чл.209, ал.1, вр. с чл.26, ал.1 НК и са отменени взетите мерки за неотклонение „Парична гаранция в размер на 3000 лв. и наложената забрана за напускане на пределите на РБългария.
При преценката за размра на дължимчото се обезщетение за претърпените неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване съдът като е съобразил разпоредбата на чл.52 ЗЗД е отчел, тежестта на повдигнатото обвинение , мярката за неотклонение- „парична гаранция” и забраната за напускане на пределите на РБългария, както и че периодът на наказателното преследване не е прекомерен, а е продължил около 2 години. Взет е предвид и факта, че то е приключило на досъдебна фаза, а не е продължило в съдебна фаза, след като е било върнато от съда за доразследване и впоследствие е прекратено изцяло досъдебното производство. Съдът е отчел и обстоятелствата, че ответницата по жалба е претърпяла вреди – стрес, страх, социално отчуждение, промяна на отношенията й с близките, влошаване на здравословното й състояние, но е е успяла да възстанови туристическия си бизнес и е счел, че обещтенетие от 2000 лева е справедливо по размер.
В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателката, чрез процесуалния се представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: за задължението на съда да обсъди всички относими към делото обстоятелства и доказателства при определяне обезщетение за неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване, следва ли съдът при равнопоставеност на страните да допусне и събере доказателства за претерпени от пострадалия вреди над обичайните, ответникът по иск с правно основание чл.2 ЗОДОВ дължи ли заплащане и на мораторна лихва върху определеното обезщетение от влизане в сила на прокурорския акт за прекратяване на производството, следва ли съдът да отчете продължителността на наказателното производство, следва ли съдът да определи тачна правна квалификация на иска, следва ли съдът да отчете всичи обстоятелства от значение при определяне на справедливо обезщетение. Поддържа, че решението е нищожно и недопустимо и са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 – 3 ГПК.
Настоящият състав намира, че обжалваното решение не е нищожно, нито е недопустимо. Същото е постановено от надлежен съдебен състав в кръга на компететността му, като е разгледан именно предявения иск и на предявенито правно основание – чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ.
В съответствие с практиката на ВКС съдът е дал отговор и на въпроса за задължението на съда да изложи собствени мотиви, като обсъди всички доказателства по делото. В трайната и задължителна съдебна практника на ВКС, обективирана в т. 19 на TP № 1/2001 год. на ОСГК на ВКС и в постановените по реда на чл. 290 и сл. ГПК задължителни за съдилищата в страната решения: от 22.04.2010 год., по гр.д.№ 1413/ 2009 год. на IV-то г.о., от 24.03.2010 год., по гр.д.№ 47/2009 год., от 12.10.2010 год., по гр. д. № 1246/2009 год. на IV-то г.о. и от 08.11.2011 год., по т. д.№ 823/2010 год. на II т.о. и др., касационната инстанция е подържала, че въззивният съд, като съд по същество на спора, следва да извърши самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първоинстанционния съд доказателствен материал и по свое вътрешно убеждение, съобразно разпоредбите на процесуалния закон да изгради свои самостоятелни фактически и правни изводи.
С оглед данните по делото и изложените съображения Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о. намира, че не следва да бъде допускано касационно обжалване и по поставеноте за разглеждане въпроси са относими към преценката за “справедливото” обезщетяване на неимуществените вреди от незаконно наказателно преследване. В трайната практика на ВКС, се приема, че справедливото обезщетяване на всички неимуществени вреди, каквото изисква чл. 52 ЗЗД, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията, на трайните поражения върху физическата цялост и здраве на пострадалото лице в във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии. Определената сума пари в най-пълна степен следва да компенсира вредите. В съответствие именно с трайната практика на ВКС съдът е присъдил обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди, които се дължат именно поради необходимостта пострадалият да бъде компенсиран в най пълна степен за вредите от незаконните действия на правозащитните органи. В този смисъл е и даденото разрешение в задължителната практика на ВКС / по смисъла на т.2 от ТР№1/2009г. на ОСГК и ТК на ВКС/ в решение от 24.06.2010г. по гр.д.№1650/2009г., решение от 09.06.2010г. по гр.д.№1091/2009г. на ВКС и решение от 20.12.2010г. по гр.д.№1889/2009г. на ВКС/.
Що се касае до въпроса ответникът по иск с правно основание чл.2 ЗОДОВ дължи ли заплащане и на мораторна лихва върху определеното обезщетение от влизане в сила на прокурорския акт за прекратяване на производството, то същият не е разглеждан от възизвният съд, а и искане за присъждане на лихви не е направено в исковата молба, поради което същият не съставлява общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280 ГПК.
Така установената практика не е неправилна поради което не е налице и основание по чл.280, ал.1,т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Не е налице и соченото от жалбоподателката основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, тъй като спорът не е разрешен в противоречие с актове на Конституционния съдп на РБ или на Съда на Европейския съюз.
Предвид изложените съображения, съдът
О п р е д е л и :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 23.05.2018г. по гр.д.№92/2018г на. на АС София.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: