О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 360/20.06.2017 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Първо отделение в закритото заседание на осми юни две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: Гълъбина Генчева
Членове: Снежанка Николова
Геника Михайлова
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 813 по описа за 2017 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 1429/ 09.11.2016 г. по гр. д. № 2203/ 2016 г., с което Пловдивски окръжен съд, потвърждавайки решение № 2420/ 12.07.2016 г. по гр. д. № 18 426/ 2017 г. на Пловдивски районен съд,
· отхвърля исковете на Р. И. Т., че на основание реституция по ЗСПЗЗ (решение № 77390/ 29.05.1997 г. на ОСЗГ – Р. за признаване правото на възстановяване на собствеността в реални граници по ЗСПЗЗ и решение № А7042/ 26.06.1997 г. на ОСЗГ – Р., с което имотът е индивидуализиран) и наследствено правоприемство от И. Г. Д. е собственик на три недвижими имота, образувани от нивата от 17, 567 дка в землището на [населено място], обл. П., местност М. и за осъждането на М. С. Ч., Н. С. В., К. Н. В., В. Г. М., Й. Г. К., Й. А. В., А. Б. Х. и М. Б. Н. да предадат тяхното владение (чл. 108 ЗС) и
· прекратява производството по иска на И. Д. срещу ОСЗГ – Р..
Въззивното решение се обжалва от Р. Т. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка на неговата правилност по въпросите:
1. При наличието на писмени доказателства от вида на изброените в чл. 12, ал. 2 ЗСПЗЗ необходимо ли е ищецът да доказва конкретното придобивно основание от страна на своя наследодател към момента на внасяне на земеделския имот в ТКЗС?
2. Каква е процесуално-правната същност на съдебните решения в производството по чл. 14, ал. 3 и ал. 4 ЗСПЗЗ и как тяхната характеристика се отразява в административното производство откъм правомощията на административния орган по чл. 14, ал. 7 ЗСПЗЗ? и
3. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди и анализира всички доказателства, доводи и възражения на страните, релевирани с въззивната жалба?
Касаторът счита въпросите включени в предмета на делото и обуславящи изводите в решението, а допълнителното основание от чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК извежда с довода, че въззивният съд ги е решил в противоречие с приложените решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 – 293 ГПК. По същество се оплаква, че решението е неправилно.
От ответника М. Ч., ответник и по касация, не постъпва писмен отговор на касационната жалба.
Останалите ответници по касация – физически лица възразяват, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, а решението е правилно. Претендират разноските пред настоящата инстанция.
Ответникът ОСЗГ – Р., също възразява, че решението е правилно.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира жалбата с допустим предмет. Въззивното решение е по гражданско дело по иск за собственост на недвижим имот, а съгласно чл. 280, ал. 2, т. 1 ГПК неговата цена е без значение за възникване на упражненото право на касационно обжалване. Подадена е от легитимирана страна. Касатор е ищецът по отхвърлените искове по чл. 108 ЗС срещу ответниците – физически лица и по прекратеното производство по иска по чл. 108 ЗС срещу ОСЗГ. Спазен е срокът по чл. 283 ГПК. Налице са и останалите предпоставки за редовност и допустимост на касационната жалба, но основание за допускане на касационния контрол не съществува. Съображенията за това са следните:
С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното в частта, с която поради липса на правен интерес е прекратено производството по иска с правна квалификация чл. 108 ЗС срещу ОСЗГ – Р.. Мотивите са, че административният орган на реституция по ЗСПЗЗ е издател на конститутивното решение за възстановяване на правото на собственост по ЗСПЗЗ в реални граници, но не е възможен спор за гражданскоправните последици на това решение между издателя на индивидуалния административен акт и касаторът като лице, което твърди, че е адресат на акта.
Настоящият състав на Върховния касационен съд не намира, някой от повдигнатите въпроси да е с отношение към процесуалната пречка, от която е изведен извода в обжалваното решение за недопустимост на иска по чл. 108 ЗС срещу ОСЗГ – Р. като ответник по касация.
Въззивният съд съобразява, че своята материална легитимация като собственик на имотите, разположени върху нивата от 17, 567 кв. м. в землището на [населено място], местността М. касаторът е обосновал с гражданскоправните последици на решение № 77390/ 29.05.1997 г. на ОСЗГ – Р. за признаване правото на възстановяване на собствеността в реални граници по ЗСПЗЗ и решение № А7042/ 26.06.1997 г. на ОСЗГ – Р., с което имотът е индивидуализиран. Установил е, че те следват решение № 07036/ 14.07.1993 г., с което О. – Р. по заявление на касатора му признава право на възстановяване с план за земеразделяне общо на 30. 4 дка, в т. ч. и нива от 6 дка в същата местност. Двете решения на О. (сега ОСЗГ) следват и влязлото в сила решение от 23.10.1995 г. по гр. д. № 7502/ 1994 г. на РС – Пловдив, с което е оставена без уважение жалбата на касатора срещу отказа на О. – Р. да признае неговото право на възстановяване на собствеността за разликата над 6 дка до заявените 18 дка в тази местност. Въззивният съд е съобразил, че чл. 14, ал. 7 ЗСПЗЗ е соченото основание за издаденото решение № 77390/ 29.05.1997 г. на ОСЗГ – Р., но то не е било осъществено. Съгласно изр. 2 на цитираната разпоредба, този ред (за изменение на влезлите в сила решения на административния орган на поземлена реституция) не се прилага, когато за същите земи има влязло в сила решение. Във влязлото в сила съдебно решение, постановено по реда на чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ, въззивният съд е съзрял пречката на решение № 77390/ 29.05.1997 г. и решение № А7042/ 26.06.1997 г. на ОСЗГ – Р. да породят гражданско-правни последици. Съобразил е, че чл. 14, ал. 7а ЗСПЗЗ допуска административният орган на поземлена реституция да измени своето решение по реда на чл. 14, ал. 7 ЗСПЗЗ, но само като зачете (задължителното) действие на влязло в сила решение по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. Добавил е, че спорещите страни не твърдят такова решение да е било постановено. Заключил е, че ревандикационните искове са неоснователни, доколкото чрез гражданско-правното действие на двете решения от 1997 г. на ОСЗГ – Р. касаторът обосновава въведения придобивен способ, а такова действие те не са пораждали.
Настоящият състав на Върховния касационен съд не намира първият повдигнат от касатора въпрос да има отношение върху въззивното решение. Този въпрос е от значение за иска, предвиден в чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, но не такива, а ревандикационни са предявените и разгледани искове в обжалваното решение. Изложеното изключва общото основание за допускане на касационния контрол.
Вторият повдигнат въпрос обуславя въззивното решение, но то съответства на константната практика на ВКС за това, че основание за изменение на решението на административния орган на поземлена реституция осъществява влязлото в сила решение по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, с което са установени правата на действителния собственик на имота към момента на образуване на ТКЗС и решението по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ, с което се отменя или се прогласява нищожността на отказ за възстановяване на право на собственост по ЗСПЗЗ. Предвиденото в чл. 14, ал. 7, изр. 2 ЗСПЗЗ изключва възможността органът на поземлена реституция да измени своето решение, след съдебно потвърден отказ за възстановяване на правото на собственост по ЗСПЗЗ. Практиката е правилна, приложените от касатора решения по чл. 290 – 293 ГПК не провеждат различна, а основание за промяна на тази практика настоящият състав не съзира. Изложеното изключва всяко допълнително основание от чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК за допускане на касационния контрол по втория повдигнат въпрос.
Третият не обосновава обжалваното решение. Въззивният съд се е произнесъл по всички доводи и възражения на страните, обсъждайки относимите доказателства. Изключването на придобивния способ, въведен с исковете в защита на правото на собственост, въззивният съд е имал правомощие да извърши и сам (без въведено възражение), упражнявайки компетентността от чл. 17, ал. 1, изр. 1 ГПК.
При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в тежест на касатора следва да се поставят извършените от ответниците – физически лица разноски в настоящото производство, изразени в платеното адвокатско възнаграждение. Касационната жалба е пренесла висящността на спора по чл. 108 ЗС пред настоящата инстанция, а основания за допускане на касационния контрол липсват.
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1429/ 09.11.2016 г. по гр. д. № 2203/ 2016 г. на Пловдивски окръжен съд.
ОСЪЖДА Р. И. Т. да заплати на Н. С. В., К. Н. В., В. Г. М., Й. Г. К., Й. А. В., А. Б. Х. и М. Б. Н. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 500. 00 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.