О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 360/21.12.2016 год.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Първо отделение в закрито заседание в състав:
Председател: Маргарита Соколова
Членове: Гълъбина Генчева
Геника Михайлова
разгледа докладваното от съдия Михайлова ч. гр. д. № 5118 по описа за 2016 г.
Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.
Обжалвано е определение № 608/ 30.06.2016 г. по ч. гр. д № 1255/ 2016 г., с което Старозагорски окръжен съд е оставил без уважение частна жалба срещу разпореждане № 919/ 29.03.2016 г. на Старозагорски районен съд по гр. д. № 6372/ 2015 г. за връщане на исковата молба на А. Г. Я. поради недопустимост на иска срещу М. В. М. на основание чл. 130 ГПК.
Определението се обжалва от А. Г. Я. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка на неговата правилност по процесуалноправните въпроси, какви са обективните предели на силата на пресъдено нещо на решението, с което искът по чл. 422, ал. 1 ГПК е уважен и допустимо ли е в повторен процес между същите страни длъжникът да оспорва действието на договора, породил съдебно установеното вземане, за което е била издадена заповедта за изпълнение, с твърденията, че е сключен при основание за нищожност по чл. 26, ал. 2, изр. 1 ЗЗД, ако по приключилото дело не е въведено такова възражение. Касаторът счита въпросът обуславящ изводите на въззивния съд, а допълнителното основание от чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК обосновава с довода, че обжалваното определение противоречи на приложената съдебна практика. По същество се оплаква, че чл. 130 ГПК е приложен грешно.
От ответника М. В. М., ответник и по частната касационна жалба, не постъпва писмен отговор.
Настоящият състав на Върховния касационен съд я намира с допустим предмет. Първо, с обосноваване на основанията от чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (общо и допълнително), касаторът обжалва определение на въззивния съд, с което се оставя без уважение негова частна жалба срещу разпореждане по чл. 130 ГПК, преграждащо по-нататъшното развитие на делото. Следователно случаят попада в хипотезата на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Второ, определението на въззивния съд е по гражданско дело с цена на всеки от двата кумулативно обективно съединени иска за прогласяване нищожност на договор за заем на стойност 25 000 лв., а чл. 280, ал. 2, т. 1 ГПК не ограничава възможността да се обжалва решението по настоящото дело. Следователно са спазени изискванията на чл. 274, ал. 4 ГПК. Частната касационна жалба подава легитимирана страна. Касатор е ищецът, чието право на иск въззивното определение отрича. Спазен е срокът по чл. 275, ал. 1, изр. 1 ГПК. Налице са и останалите предпоставки за валидност и допустимост на частната касационна жалба, но е изключено всяко основание за допускане на касационния контрол. Съображенията за това са следните:
Гражданското дело е образувано по искова молба, с която касаторът иска прогласяване нищожността на договор от 28.07.2008 г., със сключването на който ответникът по касация му предоставя заем от 25 000 лв. Кумулативно обективно съединените искове обосновава с твърдения за осъществяване на основанията по чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 2 и пр. 4 ЗЗД.
С разпореждането от 29.03.2016 г. първостепенният съд връща исковата молба, с която е сезиран, приемайки че от чл. 299, ал. 1, вр. чл. 439, ал. 2 ГПК произтича абсолютна процесуална пречка за допустимост на исковете. Съзира я във влязло в сила решение, с което при условията на чл. 422, ал. 1 ГПК е признато за установено по отношение на ответника по касация, че на основание същия договор за заем от 28.07.2008 г. с нотариална заверка на подписите касаторът дължи сумата 25 000 лв., ведно със законните лихви от 21.04.2012 г. и разноските в производството по издадена заповед за изпълнение. Първостепенният съд обосновава санкционната последица от чл. 130 ГПК със: 1) субективен идентитет между приключилото и настоящото дело; 2) обстоятелството, че съдебно установеното вземане е с източник договора за заем от 28.07.2008 г. и 3) преклузия за всяко правоизключващо възражение на касатора, включително за нищожността на договора, настъпила с приключване на съдебното дирене по делото, по което е постановено решението по чл. 422, ал. 1 ГПК. Квалифицирал е отнесения спор като повторно заведен по смисъла на чл. 299, ал. 1 ГПК и недопустимо обоснован с факти, които следва да са били осъществени към сключването на договора (аргумент от чл. 439, ал. 2 ГПК).
С определението, което се обжалва пред настоящата инстанция, въззивният съд оставя без уважение частната жалба на касатора срещу разпореждането по чл. 130 ГПК, неточно именувано от първата инстанция „определение“.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че повдигнатият процесуалноправен въпрос обосновава определението на въззивния съд. Константна е съдебната практика на Върховния касационен съд в приложението на чл. 299, ал. 1 и чл. 439, ал. 2 ГПК, а тя не допуска след влязло в сила решение (установително, включително по иска по чл. 422, ал. 1 ГПК или осъдително), което установява със сила на пресъдено нещо вземане с договорно основание, длъжникът да въведе в нов процес между него и кредитора твърдения за абсолютната нищожност на договора. Липсата на съгласие или основание при каузалните договори са основания за абсолютна нищожност на договорите, предвидени в чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 2 и 4 ЗЗД. Съдебното решение, с което искът за притезанието е уважен, установява съществуването на вземането при всеки негов индивидуализиращ белег: източник, страни и съдържание. Договорът като правопораждащ факт е сред тези белези. Наличието на основание за абсолютна нищожност се преценява към сключването на договора. Следователно твърденията, с които длъжникът го обосновава, са все за факти, настъпили преди приключване на съдебното дирене, по което е постановено влязлото в сила решение. От чл. 439, ал. 2 ГПК произтича преклузията на правоизключващите възражения на длъжника по уважения иск, включително за нищожността на договора. За нея е без значение дали по приключилия исков процес с кредитора длъжникът е направил възражението за нищожност на договора. Тази практика В. съд провежда и в приложението на ГПК (отм.), а настоящият състав я споделя.
Различна е практиката, на която касаторът се позовава. С решение № 221/ 18.01.2013 г. по гр. д. № 1270/ 2011 г. на ВКС, ТК, Второ отделение е изключена силата на пресъдено нещо на мотивите към решението. С решение № 21/ 15.05.2013 г. по гр. д. № 741/ 2012 г. на ВКС, ГК, Второ отделение е обсъден въпроса, в коя фаза на производството по съдебна делба и в коя част от решението (мотиви или диспозитив) съдът дължи да разгледа възражението на сънаследника по чл. 76 ЗН. Решение № 7955/ 30.06.2015 г. на ВАС и определение № 148/ 14.03.2009 г. по т. д. № 98/ 2009 г. на ВКС, ТК по чл. 288 ГПК, са негодни да осъществят основанието на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира за изключено всяко (допълнително) основание за допускане на касационното обжалване на определението на въззивния съд.
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на определение № 608/ 30.06.2016 г. по ч. гр. д. № 1255/ 2016 г. на Старозагорски окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.