5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№360
ГР. София,07.05.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в закрито заседание на 3.04.19 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
Като разгледа докладваното от съдия Иванова гр.д. №493/19 г., намира следното:
Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК.
ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на Д. Н. срещу въззивното решение на Градски съд София/ГС/ по гр.д. №11842/17 г. и по допускане на обжалването. С обжалваната част от въззивното решение е отхвърлен за разликата над присъдените 1100 лв. до пълния предявен размер от 20 000 лв. искът на касатора срещу Прокуратура на РБ с пр. осн. чл.2, ал.1,т.3 ЗОДОВ – за обезщетяване на наеимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление по чл.144, ал.3, пр.1, вр. с ал.1 НК, по което ищецът е оправдан с вл. в сила на 25.04.14 г. присъда на първоинстанционния съд.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.
За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и 3 и ал.2 ГПК. Поставя като значими за спора следните правни въпроси: 1.До каква степен и следва ли да се вземат предвид осъжданията на ищеца като обстоятелство, водещо до намаляване на определеното по справедливост обезщетение за неимуществени вреди по чл.2 ЗОДОВ? 2. Как следва да се прилага общественият критерий за справедливост по см. на чл.52 ЗЗД, към която норма препраща чл.4 ЗОДОВ при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди? При определяне на обезщетението за неимуществени вреди по реда на ЗОДОВ и определяне на продължителността на воденото наказателно производство, следва ли да се вземе предвид и периодът от време, през което е било налице незаконосъобразно повдигнато обвинение с постановление за привличане на обвиняем, но впоследствие същото е било отменено с постановяване на ново постановление за привличане на обвиняем?
Намира, че въпросите са разрешени в противоречие с цитираната практика на ВКС, вкл. задължителната такава – ППВС №4/68 г.- осн. по чл.280, ал.1,т.1 ГПК, а отговорът на първите два е свързан с тълкуване на закона, което ще доведе до отстраняване на непълноти или неясноти в правната норма – осн. по чл.280, ал.1,т.3 ГПК. Очевидната неправилност на въззивното решение касаторът обосновава с това, че приемайки изключително сериозният превес на съдебното минало над незаконосъобразно воденото спрямо ищеца наказателно производство, съдът е допуснал сериозно нарушение на чл.52 ЗЗД с определения размер на обезщетението от 1100 лв.
По допускане на обжалването ВКС намира следното: ГС е потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която искът на въззивника, сега касатор, е отхвърлен за размера над 1100 лв. Приел е, че обезщетението следва да се определи с оглед конкретните обстоятелства на случая – тежестта на повдигнатото на ищеца обвинение, което не е за тежко престъпление по см. на чл.93, т.7 НК, продължителността на наказателното производство – 3 г. и 5 м., установеното неблагоприятно засягане на личността на ищеца с наказателното преследване и липсата на взета мярка за неотклонение, извън първоначалното задържане на 72 часа. Въззивният съд е отчел недоказаността на част от претендираните неимуществени вреди / по-нисък интензитет на засягане на личността поради предишните осъждания на ищеца; развили се паралелно други наказателни производства срещу него, завършили с осъдителни присъди, поради което сочените неимуществени вреди – страх, неудобство, безсъние и пр.,са във връзка с всички обвинения; неустановено засягане на здравето на ищеца и липса на твърдения за трайни негативни последици за психическото и физическото му състояние/. Така, при съобразяване на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД и задължителните указания на ППВС№4/68 г., че тя не е абстрактна категория, а се обосновава с преценка на всички конкретни обстоятелства на случая, въззивният съд е приел, че обезщетение от 1100 лв. овъзмездява в пълна степен пострадалия за моралните вреди от незаконното обвинение и удовлетворява обществения критерий за справедливост при обществено – икономическите условия в страната към момента на увреждането. Отделно от това осъждането на ответника в това производство само по себе си е с ефекта на овъзмездяване, според цитираното от ГС р. по гр.д. №1224/11 г. на ВКС, четвърто г.о.
Сочените основания за допускане на обжалването не се установяват: Първият от въпросите не е разрешен в противоречие с цитираното р. по гр.д. №1091/09 г. на трето г.о. на ВКС, по приложението на чл.5 ЗОДОВ и чл.52 ЗЗД. В случая предишните осъждания на ищеца не са третирани като съпричиняване по см. на чл.5 ЗОДОВ, както е приел и въззивният съд, а като обстоятелство, снижаващо интензитета на усещането за накърнени с незаконното обвинение лично достойнство, добро име и чувство за справедливост у ищеца в сравнение с обичайното въздействие на обвинението върху личността на неосъждано лице – р. по гр.д. №919/17 г. на трето г.о. на ВКС. Не е допуснато противоречие с р. по гр.д. №1091/09 г. на трето г.о. на ВКС и по отношение размера на претендираното обезщетение – присъденото с цитираното решение на ВКС обезщетение обхваща и негативните последици от „задържане под стража по същото обвинение за срок от една година и 8 месеца”, а в случая срещу ищеца не е взета друга мярка за неотклонение извън първоначалното 72 часово задържане, както е посочил въззивният съд.
Не се установява противоречие с ППВС №4/68 г., р.ІІ по втория от поставените въпроси. Въззивният съд е определил обезщетението за неимуществени вреди по справедливост, като е отчел всички конкретни обстоятелства на случая,посочени по-горе, при спазване указанията в задължителната практика на ВС.
По третия въпрос също не се установяват предпоставките за допускане на обжалването. В практиката на ВКС – соченото от касатора р. по гр.д. №1650/09 г., е прието, че продължителността на наказателното преследване над разумния срок увеличава вредните последици, като степента на увеличение е въпрос на преценка от страна на съда, с оглед конкретно установените по делото обстоятелства. В случая, съгласно представената справка от НСлС срещу ищеца са образувани 17 прокурорски преписки и досъдебни производства преди 25.04.2014 г., като за част от тях са постановени влезли в сила присъди: ищецът е осъждан за престъпление по чл. 116, ал.1, т.6, пр.1 НК вр. с чл. 115 НК вр. с чл. 18, ал.1 НК вр. с чл. 55, ал.1 НК, като присъдата е влязла в сила на 13.11.2007 г.; за престъпление по чл. 152, ал.3, т.1 вр. ал.1, т.2 вр. с чл. 20, ал.2 вр. с ал.1 вр. с чл. 26, ал.1 НК, като присъдата е влязла в сила на 04.10.2012 г.; за престъпление по чл. 199, ал.1, т.1, т.2, пр.2 и т.3, пр.2 вр. с чл. 198, ал.1 вр. с чл. 20, ал.2 вр. с чл. 26, ал.1 НК и чл. 55, ал.1 НК, като присъдата е влязла в сила на 19.11.2013 г.; за престъпление по чл. 142, ал.4, пр.2 вр. с ал.2, т.2 пр.2 вр. ал.1 вр. с чл. 10, ал.2 НК и чл.55, ал.1 НК, като присъдата е влязла в сила на 01.08.2013 г.
От конкретните обстоятелства на случая се налага извод, че моралните вреди / притеснения, страх, неудобство и др./, които сочи ищецът във връзка с незаконното обвинение – и ако се приеме, че то е с посочената от него продължителност, считано от 29.01.09 г., а не от 12.11.10 г., както е приел въззивният съд – са във връзка с всичките многобройни обвинения в посочения период и това има съществено значение при определяне на обема на вредите, които подлежат на обезщетяване като причинени от незаконното обвинение/ р. по гр.д. №1393/11 г. на четвърто г.о. на ВКС/. Затова отговорът на третия въпрос в случая не е от съществено значение за спора, тъй като не би променил извода за характера и обема на подлежащата на обезщетяване вреда.
Поставените от касатора въпроси са разработени в практиката на ВКС, на която въззивното решение съответства, поради което не е налице осн. по чл.280, ал.1,т.1 ГПК. Застъпването на въпросите в многобройна и непротиворечива практика на ВКС и съдилищата изключва наличието на допълнителните предпоставки на осн. по чл.280, ал.1,т.3 ГПК – ТР №1/19.02.10 г. Не се установява и очевидна неправилност на въззивното решение поради твърдяното от касатора нарушение на чл.52 ЗЗД. Нарушението на материалния закон е касационно основание по чл.281,т.3 ГПК, за което ВКС не се произнася в това производство. В практиката на ВКС е пояснено, че по същността си очевидната неправилност не е тъждествена с неправилността, произтичаща от уредените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, въззивният съдебен акт – решение или определение, трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция въз основа на мотивите към акта, без да е необходимо да извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Особено тежък порок би бил налице например, когато въззивният съд е постановил акта си въз основа на отменен закон, приложил е закона във видимо противоречие с неговия смисъл, нарушил е основополагащи принципи на съдопроизводството, формирал е изводи по спора в явно и видимо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК/ опр. по ч.т.д.№2822/18 г. на второ т.о. на ВКС и др./, каквато не е налице в случая..
Не са налице основания за допускане на обжалването и ВКС на РБ, трето г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд по гр.д. №11842/17 г. от 29.05.18 г. / с поправка на ОФГ от 12.09.18 г./.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: