4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 361
гр.София, 12 април 2016 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шести април през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 3913 по описа за 2015 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби с вх.№46747/ 09.04.2015г. и вх.№ 160002/ 23.12.2015г. на А. И. С., представляван от адв.И. В., срещу въззивно решение №1693/11.03.2015г., поправено по реда на чл.247 ГПК с решение от 19.11.2015г., постановени по възз.гр.д.№ 17234/2013г. на Софийски градски съд. С атакуваното решение частично е отменено решение от 21.10.2013г. по гр.д.№48210/2012г. на Районен съд – София и на жалбоподателя е присъдено обезщетение за неимуществени вреди по чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ до размера на сумата 2 000 лева, а искът за разликата до размера на сумата 15 000 лева е отхвърлен.
Касаторът е изложил доводи за незаконосъобразност и необоснованост на въззивното решение в обжалваната му част.
В изложенията си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът сочи като значими за правния спор въпросите – подлежи ли на обезщетяване като вреда по реда на ЗОДОВ 24-часовото задържане на пострадалото лице от органите на МВР; длъжен ли е съдът да извърши цялостна преценка на конкретните факти, които са от значение за дължимия размер обезщетение за неимуществени вреди и в тази връзка за приложението на принципа за справедливост, прогласен в чл.52 ЗЗД, при определяне на това обезщетение. По тези въпроси се твърди противоречие на въззивното решение със задължителната съдебна практика, както и че същите се разрешават противоречиво от съдилищата – основания за касационен контрол по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК.
Касационните жалба са подадени в срока по чл.283ГПК, от надлежна страна, срещу подлежащи на касационно обжалване актове на въззивния съд и са допустими.
Ответната страна по жалбата – П. на РБ, в срока за отговор, не е депозирала становище.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, приема следното:
С обжалваното решение въззивният съд е осъдил прокуратурата да заплати на А. С. обезщетение за неимуществени вреди от незаконно повдигане и поддържане на обвинение за престъпление по чл.214 ал.2 вр. с чл.213а ал.2 т.4 НК, за което е оправдан, в размер на 2 000 лева. Изложил е съображения, че с оглед критериите за справедливост тази сума е достатъчна да репарира доказаните вреди от неимуществен характер, търпяни от ищеца, поради което е отхвърлил иска за разликата до 6 500 лв., присъдени от първоинстанционния съд и съответно до предявения с исковата молба размер от 15 000 лв.
При определяне размера на дължимото обезщетение съдът е обсъдил продължителността на наказателното производство, тежестта на обвинението, вида на взетата мярка за неотклонение /подписка/, като съобразно характера и степента на установените конкретни негативни последици в личната и социалната сфера на ищеца, му е определил обезщетение за неимуществени вреди в размер на 2 000 лева. Посочено е, че отговорността на ответника не може да бъде ангажирана за вредите, произтекли в резултат на предварителното 24-часово задържане на ищеца от органите на МВР. За тях съдът е приел, че не подлежат на обезщетяване по реда на чл.2 ЗОДОВ, тъй като времето на задържането /от 23.50ч. на 07.10.2003г. до 08.10.2003г./ предхожда времето на образуване на наказателното производство и привличането на С. като обвиняем /постановление от 09.10.2003г. на СГП/.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че касационно обжалване не следва да се допуска.
Поставените от касатора въпроси са правно значими, но релевираните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК не са налице. Решаващите изводи на съда касаят разрешаването на въпроса за приложението на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди от водено незаконно наказателно производство. Този проблем е от значение за изхода на спора, но не е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС – ППВС № 4/68 г., ТР№3/2005г. по т.д.№3/2004г. на ОСГК на ВКС и редица решения по реда на чл. 290 ГПК, в т.ч. и приложените към касационната жалба. При формиране на преценката си за подлежащите на обезщетяване вреди и размера на дължимото справедливо обезщетение, въззивният съд е спазил изискването да подходи конкретно и съобразно установеното по делото. Константно в съдебната практика се приема, че справедливото обезщетяване, каквото изисква чл. 52 от ЗЗД, на всички неимуществени вреди, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на негативните изживявания, на пораженията върху физиката и психиката на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии. Обжалваното решение не противоречи по правни изводи на задължителната практика, доколкото съдът се е съобразил с изискването за конкретна преценка на събраните по делото доказателства при формиране размера на обезщетението за неимуществени вреди.
По въпроса дали подлежи ли на обезщетяване като вреда по реда на чл.2 ЗОДОВ 24-часовото задържане на пострадалото лице от органите на МВР, съдебната практика е константна, че обезщетение се дължи. В случая, когато лицето е оправдано, или наказателното производство е прекратено, държавата отговаря по чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ, а само когато задържането под стража изрично е отменено като незаконно, държавата отговаря по чл.2 ал.1 т.1 ЗОДОВ /в т.см.- т.13 от ТР №3/2005г., решение №95/08.05.2011г. по гр.д.№849/2010г. III г.о. на ВКС, решение № 308/ 14.10.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2244/2015 г., IV г. о. и др./.
Въпреки, че в случая въззивният съд е посочил, че 24 –часовото задържане на ищеца от органите на МВР, подлежи на обезщетяване по чл.1 ал.1 ЗОДОВ, а не в рамките на производството по иска по чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ, касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като присъденото парично обезщетение за неимуществените вреди съответства на необходимостта за преодоляването им в тяхната цялост и не надвишава общоприетия критерий за справедливост. В тази посока, както се изясни по-горе, обжалваното решение съответства на задължителната съдебна практика по приложението на чл.52 ЗЗД, поради което поставеният въпрос няма претендираното от касатора значение и не може да обоснове допускането на касационното обжалване.
Няма причина да бъде допуснато касационно обжалване и на поддържаното основание по чл. 280 ал.1 т.2 от ГПК – поради противоречие между обжалваното решение и други съдебни решения, постановени в производства по искове с правно основание чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ досежно размера на обезщетението за неимуществените вреди. Определянето на паричния еквивалент за претърпените от лицето неимуществени вреди зависи не само от въздействието на наказателното производство, но и от характера и особеностите на засегнатата личност, поради което относително едни и същи обстоятелства могат да повлияят по различен начин на пострадалите. Затова присъждането на по-високо по размер обезщетение за вреди, причинени от наказателно производство за един и същ вид престъпление, с една и съща продължителност, на различни лица, се дължи на възприетата от съдилищата конкретна фактическа обстановка и преценка за въздействието на наказателното преследване върху отделната личност на пострадалия. Поради това извод, че е налице противоречива, по смисъла на чл. 280 ал. 1 т.2 ГПК, съдебна практика по граждански дела в тези случаи, не може да се изведе. За да има противоречие между решения, с които са уважени искове за обезщетение на неимуществени вреди с правно основание чл. 2 ал.1 т.3 ЗОДОВ, трябва да са определени различни по размер обезщетения за случаи, които са много сходни в основните факти /вид и тежест на обвинението, мерки за неотклонение, вида и продължителност на наказателното производство, вкл. и на проявните форми на уврежданията – в т.см. е решение № 830/ 20.12.2010 г. по гр. д. № 1898/2009 г., IV г.о. на ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК/.
Мотивиран така и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд на РБ, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №1693/11.03.2015г., поправено по реда на чл.247 ГПК с решение от 19.11.2015г., постановени по възз.гр.д.№ 17234/2013г. на Софийски градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.