О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 361
София 15.03.2013г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, ГК ,ІV г.о.в закрито заседание на дванадесети март през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЗЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
при секретаря…………………. и в присъствието на прокурора………………..
като изслуша докладваното от съдията Светла Бояджиева гр.дело № 1202 по описа за 2012 год.за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по две касационни жалби,постъпили от Н. Х. Ч. чрез пълномощник адв.Е. К. и от И. Х. И. чрез адв.А. М. срещу решение № 883 от 31.05.12г.по в.гр.дело № 268/12г.на Окръжен съд – Пловдив,с което е потвърдено решение № 3567 от 21.10.11г.по гр.дело № 13368/10г.на Районен съд – Пловдив.С него е обявен на основание чл.135 ал.1 ЗЗД за недействителен спрямо „Р.”/Б./Е. договор за покупко – продажба на недвижим имот,сключен на 19.06.09г.с нот.акт № 27/2009г.,с който К. Й. Ч. и Н. Х. Ч. са продали на И. Х. И. свой недвижим имот в [населено място], [община],обл.П.
В писмен отговор ответникът по касационната жалба „Р.”/Б./Е. моли да не бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение.Претендира за разноски.
Върховният касационен съд,състав на Четвърто гражданско отделение,като направи преценка за наличие на предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК,приема за установено следното:
За да уважи предявения иск по чл.135 ал.1 ЗЗД въззивният съд е приел,че банката е придобила качеството на кредитор със сключване на договор за овърдрафт от 18.03.08г.,по силата на който е възникнало задължение за ответниците К. и Н. Ч. за заплащане на дължимите суми по кредита.Направен е извод,че е без значение обстоятелството,че Н. Ч. не е страна по договора от 23.04.08г. за револвиращ банков кредит,защото тя е страна по първоначалния договор и по сделката,за която се поддържа,че е увреждаща за кредитора.Прието е,че процесната сделка,с която ответниците К. и Н. Ч. са прехвърлили недвижим имот на ответницата И. И. – сестра на Н. уврежда кредитора,тъй като намалява стойността на имуществото на длъжниците.Съобразено е,че длъжниците не са представили доказателства за благоприятно финансово състояние; същите не притежават други недвижими имоти,дори Н. Ч. е направила отказ от наследство и е извършила действия по разпореждане с движими наследствени вещи ; нямат суми в достатъчно висок размер по банкови сметки; не погасяват вноски по кредита,а междувременно имотът в [населено място],който би могъл да гарантира вземането на банката е вече продаден на трето лица на публична продан за сумата 98 500 лв,значително по-ниска от дълга им.Прието е,че знанието за увреждане се предполага като законова презумпция съгласно чл.135 ал.2 ЗЗД,тъй като Н. и И. са сестри.Въпреки че въззивният съд е приел за процесуално просрочено възражението на ответниците Ч.,че не били длъжници,а поръчители, е изложил и мотиви за неговата неоснователност,тъй като от съдържанието на договора от 18.03.08г.било видно,че са поели задължението изрично всеки като солидарен съдлъжник,тоест като собствен дълг,а не в качеството им на поемане на чужд дълг.
По касационната жалба на Н. Ч.:
Поддържаното в касационната жалба основание за допустимост на касационното обжалване е визираното в чл.280 ал.1 т.1 ГПК – разрешен правен въпрос в противоречие с практиката на ВКС/решение № 199 от 30.12.10г.на ВКС по т.д.№ 966/09г.на ІІ т.о./
Поставеният правен въпрос е за приложимостта на Павловия иск по чл.135 ЗЗД спрямо извършените от поръчителя действия на разпореждане с лично имущество към момент,когато е съществувало обезпечение с имот,собственост на кредитополучателя,не е обусловил въззивното решение.Това е така,защото такива факти въззивният съд не е приел за установени.Какъвто и отговор да бъде даден на поставения от жалбоподателката въпрос,това не би променило правните изводи на съда,който е приел,че ответниците Ч. са съдлъжници със [фирма],а не са поръчители.По правни въпроси,които не са от значение за въззивното решение,касационното обжалване не може да бъде допуснато.Ето защо и представеното решение № 199 от 30.12.10г.по т.д.№ 966/09г.на ІІ т.о.на ВКС,ТО,според което искът по чл.135 ЗЗД е неприложим по отношение действията на поръчителя, е неотносимо към конкретния казус и не може да обоснове приложението на чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
По касационната жалба на И. И.:
В приложеното изложение се сочат основанията по чл.280 ал.1 т.1,т.2 и т.3 ГПК и са формулирани следните въпроси:1. от какъв порок страда въззивното решение,когато с него съдът не се е произнесъл по част от наведените доводи и възражения;2.приложим ли е Павловия иск по чл.135 ЗЗД спрямо извършените от поръчителя действия на разпореждане с лично имущество към момент,когато е съществувало обезпечение с имот,собственост на кредитополучателя; 3.налице ли е увреждане на кредитора,предявил иск по чл.135 ЗЗД при положение,че върху отчуждения имот към момента на отчуждаването му има редовно наложени тежести – първа по ред ипотека в полза на друг кредитор.
Задължението на съда да обсъди всички събрани доказателства и доводите,релевирани от страните, не е въпрос за допустимост на касационното обжалване,а касае правилността на решението.Изложените в този смисъл аргументи могат да бъдат предмет на касационна проверка по реда на чл.293 ГПК,но само след допуснато касационно обжалване.
Вторият въпрос е идентичен с въпроса,формулиран в касационната жалба на Н. Ч. и на него е отговорено по-горе.
Третият въпрос не е от значение за точното прилагане на закона,както и за развитие на правото.По приложението на чл.135 ЗЗД има трайно установена практика.В решение № 639 от 6.10.10г.по гр.дело № 754/09г.на ІV г.о.на ВКС,постановено по реда на чл.290 ГПК е прието,че кредитор по смисъла на чл. 135 ЗЗД е всяко лице, титуляр на парично или непарично вземане по отношение на ответника. Правото на кредитора да иска обявяването за недействителни спрямо него увреждащите го актове на длъжника е предпоставено от наличието на действително вземане – вземане, което може да не е изискуемо или ликвидно. Възникването на това право не е обусловено и от установяване на вземането с влязло в сила решение. Съдът по Павловия иск не може да проверява, съществува ли вземането, което легитимира ищеца като кредитор, освен ако вземането не е отречено с влязло в сила решение. С иска по чл. 135 ЗЗД не се засяга и обвързващата сила на увреждащата сделка в отношенията между сключилите я страни – те продължават да бъдат валидно обвързани от нея и след уважаването на този иск, а увреждащата сделка се смята несъществуваща единствено по отношение на увредения кредитор и само с оглед на това негово качество. Увреждащо кредитора действие е всеки правен и фактически акт, с който се засягат права, които биха осуетили или затруднили осъществяване на правата на кредитора спрямо длъжника. Така, увреждане е налице, когато длъжникът се лишава от свое имущество, намалява го или по какъвто и да е начин затруднява удовлетворението на кредитора, в т.ч. извършено опрощаване на дълг, обезпечаване на чужд дълг, изпълнение на чужд дълг без правен интерес и пр.Увреденият има интерес от Павловия иск, когато в резултат на предявяването му ще бъде променено действителното правно положение – когато с прогласяването на недействителност на увреждащата сделка се променя правната сфера на ответника по иска.
Изводът на въззивния съд,че претенциите на другите взискатели,както и броя на наложените ипотеки по отношение предмета на сделката са неотносими,доколкото в производството по иска по чл.135 ЗЗД кредиторът е достатъчно да докаже вземането си,без да има значение дали е изискуемо към датата на увреждането,е в съответстствие със задължителната практика.
По изложените съображения настоящият състав на Четвърто г.о.на ВКС приема,че не са налице основанията по чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол.
На основание чл.78 ал.8 ГПК в полза на касатора следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение за тази инстанция в размер на 2700 лв,определено по Наредба № 1 от 9.07.04г.за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Предвид на горното,ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД,ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решение № 883 от 31.05.12г.,постановено по гр.дело № 268/12г.на Пловдивския окръжен съд.
ОСЪЖДА Н. Х. Ч. и И. Х. И.,и двете жив.с.М., [улица],общ.Р.,обл.П. да заплатят на „Р. /Б./”Е. [населено място],район „С.” [улица] сумата 2700 лв /две хиляди и седемстотин/разноски за касационната инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.