8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 361
гр. София, 17.06.2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и трети април през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 2652 по описа за 2018г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника „Полипласт 6Г“ ЕООД, [населено място] чрез процесуален представител адв. С. С. Г. срещу решение № 221 от 20.07.2018г. по в. т. дело № 346/2017г. на Пловдивски апелативен съд, Търговско отделение, 3 състав, с което след отмяна на решение № 224 от 19.04.2017г. по т. д. № 624/2016г. на Пловдивски окръжен съд, Търговско отделение, 19 състав е признато за установено, че „Медия дизайн“ ООД не дължи на „Полипласт 6Г“ ЕООД сумата 63 723,38 лв. по издадена от „Полипласт 6Г“ ЕООД фактура № 10/02.11.2015г. за продажба на 297 бр. цветни и прозрачни полимерни листове на стойност 63 723,38 лв. въз основа на договор за периодибни продажби на стоки от 11.09.2015г. и ответникът Полипласт 6Г“ ЕООД е осъден да заплати на ищеца „Медия дизайн“ ООД сумата 5 398,94 лв. – деловодни разноски за първоинстанционното производство и сумата 3 014,47 лв. – деловодни разноски за въззивното производство.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В писмено изложение към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, както и решението е очевидно неправилно:
1. Представляват ли счетоводните книги и вписванията в тях доказателство за страната, която ги е водила? Какво значение има изявлението на насрещната страна, послужило като основание за счетоводния запис, когато съдържанието му се оспорва от тази страна? – противоречие с решение № 7/22.02.2011г. по т. д. № 264/2010г. на ВКС, ТК, I т. о. /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/, евентуално по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
2. Коя от страните носи доказателствената тежест за опровергаване на верността на удостовереното от нея обстоятелство в частен документ? – противоречие с решение № 169/23.11.2012г. по т. д. № 664/2011г. на ВКС, ТК, II т. о. /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/, евентуално по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
3. При наличие на доказателства за извършване на доставка в изпълнение на договор, неопровергани от получателя /приемо-предавателен протокол/, евентуалното изпълнение на предварително уговорена процедура по заявяването й изключва ли задължението на получателя за плащане? – противоречие с решение № 169/23.11.2012г. по т. д. № 664/2011г. на ВКС, ТК, II т. о. /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/, евентуално по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
4. Следва ли съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства заедно и поотделно и следва ли съдебното решение да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка? – противоречие с решение № 212/01.02.2012г. по т. д. № 1106/2010г. на ВКС, ТК, II т. о., Тълкувателно решение № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 3/15.03.2016г. по гр. д. № 2526/2015г. на ВКС, ГК, III г. о., решение по гр. д. № 4744/2008г. на ВКС, ГК, I г. о., решение по гр. д. № 1660/2009г. на ВКС, ГК, I г. о., решение по гр. д. № 952/2010г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение по гр. д. № 2343/2013г. на ВКС, ГК, III г. о. и др. /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.
Ответникът „Медия дизайн“ ООД, [населено място] /ищец в първоинстанционното производство/ чрез процесуален представител адв. А. Д. Г. оспорва касационната жалба и поддържа становище, че липсват твърдяните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по съображения, изложени в писмен отговор.
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт и е редовна от външна страна, предвид посочените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК и касационни основания по чл. 281 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и след проверка на данните по делото, приема следното:
Въз основа на събраните по делото доказателства /договор от 11.09.2015 г. за периодична продажба на стоки, поръчка LR/10250 от 11.09.2015 г. за доставка на полимерни листове, протокол за отговорно пазене от 20.10.2015 г., приемо-предавателен протокол от 29.10.2015 г., данъчна фактура № 8/30.10.2015 г., платежни документи от 11.02.2016 г., 17.02.2016 г. и 19.02.2016 г., данъчна фактура № 9/30.10.2015 г., банков превод от 11.02.2016 г., приемо – предавателен протокол от 02.11.2015 г., фактура № 10/02.11.2015 г., счетоводни записвания в счетоводствата на страните по спора/ въззивният съд е приел за установено, че след сключване на договора от 09.11.2015 г. ответникът е направил една поръчка до ищцовото дружество под № LR/10250, потвърдена от продавача „Полипласт 6Г“ ЕООД, за доставка на 300 бр. полимерни листове, на обща стойност 64 328.41 лв. и със срок на изпращане 15.10.2015 г. Констатирал е, че поръчката е изпълнена, като стоката е опакована и изпратена от испанската фирма „Плазит Иберика“ на 16.10.2015 г., получена е от доставчика „Полипласт 6Г“ ЕООД и на 20.10.2015 г. е предадена на отговорно пазене в складовете на „Маранта Лоджистик“ ООД, откъдето е получена от ответника на 29.10.2015 г. Установил е, че доставеното количество полимерни листове /297 броя/ е било по-малко от заявеното, като за така доставената стока страните са подписали приемо – предавателен протокол от 02.11.2015 г., а ищецът е издал общо три фактури – № 8 и № 9 от 30.10.2015 г. и № 10/02.11.2015 г.
За да направи извод, че всички документи се отнасят за една и съща доставка, съдебният състав е отчел съдържащите се в представените от страните документи несъответствия относно някои характеристики на стоките, както и различните мерни единици; аргументирал се е с идентичността между вида, размерите и количеството на заявената и доставена стока, както и с хронологичната последователност на отделните дейности по доставката, следваща от датите на представените документи, удостоверяващи извършването на тези дейности. Изложил е съображения, че несъответствието в размерите на листовете, съдържащи се в протокола от 20.10.2015 г. и останалите документи, не променя този извод, тъй като в протокола изрично е посочен опаковачният лист, с който стоката е доставена на „Полипласт 6Г“ ЕООД и предадена за пазене, и който съвпада с представения по делото опаковъчен лист № G5/762 от 16.10.2015 г., отнасящ се до процесната доставка. Посочил е, че описанието на вида, размерите, цвета и броя на листовете в приемо-предавателния протокол от 11.09.2015 г. съвпада напълно с описанието на стоката в опаковъчния лист № G5/762 от 16.10.2015 г., като единствената разлика в общото тегло е незначителна и пренебрежима, с оглед съвпаденията относно другите характеризиращи доставената стока белези. Въззивната инстанция е съобразила и обстоятелството, че по делото не са представени други доказателства, нито ответникът по иска е навел конкретни твърдения, подкрепени с доказателства, за направена друга, освен процесната, заявка и извършена друга доставка, въз основа на сключения между страните договор, към която да бъдат отнесени издадените от ответното дружество фактури № 8 и № 9 от 30.10.2015 г.
Съдебният състав е анализирал съдържанието на трите фактури и е заключил, че доставената според фактури № 8 и № 9 от 30.10.2015 г. стока като вид, общо количество и обща стойност, както и по основание за доставката, съвпада напълно със стоката, описана в процесната фактура № 10/02.11.2015 г., но с получател единствено „Медия дизайн“ ООД, а именно: общо 297 броя цветни и прозрачни полимерни листове /236 бр.+ 61 бр./, на обща стойност 63 723.38 лева /49 735.91 лв. + 14 287.48 лв./, съгласно договор за периодични продажби от 11.09.2015 г..
За да направи извод за неоснователност на иска, въззивният съд е приел, че задължението за плащане на цената е възникнало въз основа само на една извършена доставка, за която вече са съставени счетоводни документи – фактури № 8 и № 9 от 30.10.2015 г., поради което процесната фактура № 10/02.11.2015 г. представлява повторно издаден счетоводен документ за същата стопанска операция, и произтичащото от тази доставка парично задължение за получателя/получателите на стоката, е било изцяло заплатено на доставчика.
Допускането на касационното обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Посочените от касатора в т. 1 от изложението процесуалноправни въпроси не отговарят на допълнителното изискване за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като са решени в съответствие с константната практика на ВКС, обективирана в постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 166/26.10.2010г. по т. д. № 991/2009г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 23/07.02.2011г. по т. д. № 588/2010г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 7/22.02.2011г. по т. д. № 264/2010г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 46/ 27.03.2009г. по т. д. № 454/2008г. на ВКС, ТК, II т. о. и други, съгласно която вписванията в счетоводните книги имат доказателствено значение по чл. 182 ГПК /преди чл. 146 ГПК /отм.//, ако са редовно водени, включително и в полза на лицето, което води книгите, но се преценяват с оглед на всички събрани по делото доказателства. Първичните счетоводни документи, включително фактурата и вписванията в счетоводните книги следва да се преценяват от съда според тяхната редовност и съобразно другите доказателства по делото. В решение № 42/19.04.2010г. по т. дело № 593/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 23/07.02.2011г. по т. дело № 588/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и решение № 96/26.11.2009г. по т. д. № 380/2008г. на ВКС, ТК, I т. о. е прието, че само по себе си отразяването на фактурата в счетоводството на купувача, включването й в дневника за покупко-продажбите по ДДС и ползването на данъчен кредит по същата представлява недвусмислено признание на задължението и доказва неговото съществуване. Във всички случаи обаче доказателствената сила на фактурата трябва да се преценява с оглед всички допустими доказателства, събрани по делото. В конкретния случай въззивният съд е обсъдил данъчните фактури и счетоводните записвания заедно с всички относими и допустими събрани по делото доказателства в съответствие с константната практика на ВКС.
Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт по формулирания в т. 2 от изложението процесуалноправен въпрос е неоснователен, тъй като съдебният състав не е решил въпроса в противоречие с константната практика на ВКС, обективирана в посоченото от касатора решение и други съдебни актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Въззивният съд не е приел, че доказателствената тежест за удостовереното във фактура № 10/02.11.2015 г. обстоятелство се носи от ответника, а е направил своите фактически и правни изводи, че трите фактури № 8 и № 9 от 30.10.2015 г. и № 10/02.11.2015 г. се отнасят до една извършена доставка на общо 297 броя цветни и прозрачни полимерни листове на обща стойност 63 723.38 лева /49 735.91 лв. + 14 287.48 лв./ съгласно договор за периодични продажби от 11.09.2015 г. и че третата фактура представлява повторно издаден счетоводен документ за същата стопанска операция, след обсъждане на събраните по делото доказателства в тяхната взаимна връзка.
По въпросите, посочени от касатора в т. 1 и т. 2 от изложението, не е осъществено и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. По формулираните от касатора в т. 1 и т. 2 от изложението правни въпроси е налице константна практика на ВКС, която не се налага да бъде променяна.
Не са налице твърдените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по формулирания в т. 3 от изложението въпрос. Отговорът на въпроса зависи от конкретните по делото доказателства, които в настоящия случай, включително приемо-предавателния протокол, са обсъдени от въззивната инстанция в тяхната взаимна връзка съгласно константната практика на ВКС. Преценката на конкретните факти по делото, относими към доказване на заявяване на стоката, нейното предаване и приемане и заплащане на цената, е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт. В тази връзка оплакванията на касатора за необоснованост и незаконосъобразност представляват отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК
Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по четвъртия процесуалноправен въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен, тъй като не е осъществена допълнителната предпоставка на посочената разпоредба. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС и множество решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства/, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания събраните относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. В настоящия случай въззивната инстанция съобразно практиката на ВКС с оглед направените оплаквания и доводи и съобразно правомощията си по чл. 269 ГПК е обсъдила относимите твърдения, възражения, доводи и свързаните с тях доказателства в тяхната взаимна връзка, въз основа на тях е установила фактическата обстановка, към която е приложила относимите материалноправни норми.
По отношение на поддържаното основание по чл. 280, ал. 2 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, следва да се приеме, че постановеното от Пловдивски апелативен съд решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая, обжалваното въззивно решение не попада в нито една от горепосочените хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване и на това основание.
Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението на Пловдивски апелативен съд. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника по касационната жалба не се присъждат, тъй като не е направено искане и не са представени доказателства, че такива са направени за настоящото производство.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 221 от 20.07.2018г. по в. т. дело № 346/2017г. на Пловдивски апелативен съд, Търговско отделение, 3 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.