О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 361
С., 18.04.2011 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на 14 април две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА
гр.дело № 1375 /2010 година
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от М. В. С. против решение № 195/05.07.2010г. по гр.д.№ 232/2010г. на Х. окръжен съд, с което е обезсилено решение № 19 от 06.03.2007г. по гр.д.№ 530/2006г. на Д. РС и е прекратено производството по предявения от наследодателката на касаторката Т. Г. Д., починала в хода на процеса, отрицателен установителен иск да се признае за установено, че [община] не е собственик на имот, бивша нива от 990 кв.м. /цялата от 2,7 дка/ в м. “Чалтали”, землището на Д., съставляваща имот 4702 по плана на града от 1951г.
В касационната жалба се навеждат доводи за нищожност и недопустимост на постановеното решение и за неправилност. Касаторите считат постановеното решение нищожно и недопустимо, защото с указанията, дадени от ВКС в отменителното решение е подменена волята им относно вина на търсената защита. Считат, че тяхното право на собственост е безусловно възстановено и имат интерес единствено да отрекат правата на общината върху процесния имот с оглед разрешаване на възникналия спор за материално право и попълване на кадастралната основа с възстановения им имот.
В изложението по чл. 284, ал.1 т.3 от ГПК не са формулирани ясни въпроси, които да касаят изводите на съда в обжалваното решение. Твърди се нарушение на нормата на чл. 14, ал.4 от ЗСПЗЗ. Според касатора, начина по който е приложена тази норма е в противоречие с практиката на ВКС, която провежда разграничение между производството по жалба срещу отказ на ПК и производството по разрешаване на спора за материално право и според която ПК и общината не могли да оспорят вече възстановено право на собственост. Навежда се и основанието по чл. 280, ал.1 т.3 от ГПК, като се твърди, че след възстановяване правото на собственост с решение по чл. 14, ал.3 от ЗСПЗЗ, това решение е задължително за съдилищата в страната и за всички и този спор не може да се пререшава, защото второто решение е недопустимо..
[община] оспорва допускането на въззивното решение до касационен контрол, тъй като не е формулиран въпрос в изложението, който да е свързан с мотивите в обжалваното решение, а посочената практика е неотносима.
Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение е, поради което съдът я преценява като допустима.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното:
Ищцата Т. Г. Д., починала в хода на процеса – на 30.07.2009г. и заместена от М. В. С. и В. Н. Б. са предявили отрицателен установителен иск да се установи че [община] не е собственик на имот, бивша нива от 990 кв.м. /цялата от 2,7 дка/ в м. “Чалтали”, землището на Д., съставляваща имот 4702 по плана на града от 1951г. Имота е бил записан в разписната книга към този план на името на наследодателя на ищцата Г. Д. Ж., починал 1969г. Той е внесъл имота в ТКЗС в началото на 1951г. и непосредствено след това е одобрен регулационния план на[населено място]. Имота е отчужден за обществено мероприятие – пазар и трафопост. Няма данни собственика му да е бил обезщетен. ПК е отказала възстановяване на този имот, но с влязло в сила решение на 19.02.2001г. в производство по чл. 14, ал.3 от ЗСПЗЗ с Р № 1025/29.12.2000г. е отменен отказа и е възстановено правото на собственост върху описания в исковата молба имот от 990 кв.м. Въз основа на това решение, ПК издава Р № 28258/22.02.2001г. Ищцата е поискала подпълване на кадастралната основа с възстановения имот, но със заповед № 1028/15.06.2001г. кмета е отказал с мотив, че върху имота е изградена сграда на общината. Жалбата против тази заповед е отхвърлена с влязло в сила решение № 222/21.05.2002г., потвърдено с решение № 4258/30.04.2003г. на ВАС по адм.д. № 10946/2002г. ВАС е приел за установено, че върху имота е реализирана сграда на общината и е дал указание за приложението на чл. 11, ал.4 от ППЗСПЗЗ. В производството по установяване на застроената и незастроена земя по посочения текст, кмета е издал заповед № 138/10.02.2004г., с което приема, че върху имота изцяло е реализирано обществено мероприятие – обществена сграда, пешеходна зона и озеленяване. Тази заповед също е обжалвана от ищците и с влязло в сила решение № 1892/20.03.2006г. по адм.д. № 106/2006г. жалбата е отхвърлена, като е прието, че общественото мероприятие, за което е отчужден имота е реализирано. Съставен е А. № 259/14.04.1974г., с който е актувана сградата и терен с площ 23 400 кв.м., в който попада и имот 4702 на наследодателя на ищцата. Съставен е и АОС № 343/02.08.1999г., с който боровата сграда, попадаща частично във възстановения на ищците имот е актувана за публична общинска собственост въз основа на решение на О. съвет.
С решението на РС иска е отхвърлен, като е прието, че Общината е собственик на процесния имот, който не е могло да се възстанови на ищцата в съществуващи реални граници поради това, че върху него е реализирано обществено мероприятие.
Въззивният съд при първо разглеждане на гр.д.№ 262/2007г. е обезсилил решението и е прекратил производството поради липса на правен интерес, тъй като независимо от постановения резултат, за ищците не е налице основание за реституция, т.е. съдебното решение няма да рефлектира върху нейната правна сфера..
С решение № 25 от 13.04.2010г. по гр.д.№ 3987/2008г. на ВКС ІV гр.о. е прието, че обстоятелствената част на исковата молба сочи на иск по чл. 53, ал.2 от ЗКИР, защото ищците се позовават на отказ на общината да подпълни кадастралната основа, но формулирания петитум не съответства на тези твърдение. Затова е отменено решението на възивния съд и делото е върнато на същия съд с указания за даване указания на ищците да преведат петитума на исковата молба в съответствие с изложените обстоятелства.
При новото разглеждане на делото, ищците са твърдели, че не желаят да се установява тяхното право на собственост, защото го считат за безспорно възстановено с решението по чл. 14, ал.3 от ЗСПЗЗ. Искали са прогласяване нищожност на първата заповед за отказ за подпълване на кадастралната основа и като последица от това – разрешаване на спора за материално право, като считат, че са сезирали съда с иск по чл. 14, ал.4 от ЗСПЗЗ. Изрично са заявили, че не желаят да предявяват иск по чл. 53, ал.2 от ЗКИ и, че така се променя волята им за вида на търсената защита.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че не са изпълнени указанията на съда по изправяне нередовностите на исковата молба, които са дадени на ищците в изпълнение на задължителните указания, дадени от ВКС, поради което е обезсилено отново решението на РС и е прекратено производството.
Общото посочване, че неправилно е приложена нормата на чл. 14, ал.4 от ЗСПЗЗ не удовлетворява изискването на чл. 280, ал.1 от ГПК за формулиране на материално правен, или процесуален въпрос, който да е свързан с решаващите мотиви на съда в решението. По делото изобщо не е бил предявен иск по чл. 14, ал.4 от ЗСПЗЗ, който е иск за установяване правото на собственост към момента на образуване на ТКЗС и винаги е положителен установителен иск. Тъй като е отказано попълване на кадастралната основа към сега действащия план, ищците е следвало да установят правото си на собственост към настоящия момент. Последователна е съдебната практика, че с решението по чл. 14, ал.3 от ЗСПЗЗ се установява правото на възстановяване върху имот към момента на колективизацията. В правомощията на ПК е да възстанови правото на собственост върху обособен имот към настоящия момент. Решението постановено в административното производство по чл. 14, ал.3 от ЗСПЗЗ няма сила на пресъдено нещо по отношение на неучастващите в него трети лица, включително и по отношение на общината щом тя заявява собствени права върху същия имот. Съобразно задължителната съдебна практика /ТР № 6/2006г. на ОСГК, по пътя на косвения съдебен контрол в гражданското производство по спор с терти лица се установява наличието на материално правните предпоставки за възстановяване правото на собственост. В този смисъл твърдението за нарушение на практиката по приложението на чл. 297 от ГПК са недоказани и неоснователни и не сочат на наличие на предпоставките за допускане до касация.
Последователна е съдебната практика, че за да се предяви отрицателен установителен иск е необходимо не само ответника да отрича правата на ищеца и да твърди свои права, а решението, при евентуално уважаване на иска да рефлектира върху правната сфера на ищеца. С предявяването на отрицателен установителен иск се цели защита на спорно право, като се твърди и иска установяване със сила на пресъдено нещо, че ответникът не притежава същото право. За предявяване на отрицателен установителен иск, закона – чл. 97, ал.1 от ГПК /отм/ , респ. чл. 124, ал.1 от действащия ГПК въвежда като абсолютна процесуална предпоставка наличието на правен интерес. За да е налице правен интерес от предявяването на такъв иск, следва чрез него, ищецът да защити свое право. При уважаване на иска, макар че се отрича притежаването на спорното право от ответника, следва правните последици да рефлектират в правната сфера на ищеца, като запазят, или обогатят имуществото му.
С оглед установеното, че върху имота, за който е признато правото на възстановяване на собствеността на ищците е реализирано обществено мероприятие и предвид нормата на чл. 10б от ЗСПЗЗ, за ищците не е налице правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск, с който да отричат правото на собственост на общината. Имотите, върху които е реализирано обществено мероприятие, какъвто е процесния случай, на основание чл. 10б, ал.5 от ЗСПЗЗ стават държавна собственост по силата на закона, а с оглед нормата на пар. 42 от ЗОС, преминават в собственост на Общината, ако са застроени със сгради за общински обществени нужди. Тези имоти не подлежат на възстановяване. Така с оглед установеното по делото, за ищците не е налице правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск.
След връщане на делото за ново разглеждане, ищците са отказали да изпълнят указанията на съда по изправяне нередовностите на исковата молба и съдът в съответствие с т.4 от ТР № 1/17.07.2001г. на ОСГК е обезсилил решението. До същия резултат се стига и при извода за липса на правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск. Затова решението нито в мотивната си част, нито като краен резултат не противоречи на практиката на ВКС и няма основание да се допусне до касационно обжалване.
Формулираното искане за прогласяване на първата заповед за попълване на кадастралната основа пред възивния съд при второто възивно разглеждане на делото е недопустимо и правилно възивния съд не го е приел като уточняване на петитума, тъй като в гражданското производство може да се извършва само косвен контрол на административните актове, а тази заповед е била предмет на жалба по административен ред, но съдът я е потвърдил, отхвърляйки жалбата на ищцата.
По изложените съображения, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 195/05.07.2010г. по гр.д.№ 232/2010г. на Х. окръжен съд по касационна жалба, подадена от М. В. С.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: