О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 361
гр. София, 19.10.2016 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на трети октомври две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 53216 по описа на Върховния касационен съд за 2015 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решението от 9.06.2015 год. по гр. д. № 589/2015 год. Софийският апелативен съд, като въззивна инстанция, е отменил първоинстанционното решение на Софийски градски съд в частта, в която ЗК [фирма] е осъдена да заплати на Н. С. М., А. Я. С., Б. Я. М., М. Я. Г., С. Я. М. и Ю. Я. М. суми над 100 000 лв. до 150 000 лв. на всеки един от тях, в частта, с която ЗК [фирма] е осъдена да им заплати законна лихва за периода от 10.07.2011 год. до 15.03.2012 год. в размер над 42 477.16 лв. до 50 972. 60 лв., разноски над 12 450 лв. до 18 650 лв., както и в частта относно дължимата държавна такса за сумата над 24 000 лв. и вместо това постановил друго, с което отхвърлил предявените искове с правно основание чл. 226 КЗ срещу застрахователното дружество за заплащане на всеки един от ищците на сума над 100 000 лв. до 150 000 лв., отхвърлил и исковете по чл. 86 ЗЗД за заплащане на законната лихва върху присъдените обезщетения за периода от 10.07.2011 год. до 15.03.2012 год. за разликата над 42 477.16 лв. до 50 972.60 лв. и присъдил разноските на страните съразмерно уважената и отхвърлената част от исковете. В останалата обжалвана част въззивният съд потвърдил обжалваното пред него от застрахователното дружество първоинстанционно решение.
Въззивното решение се обжалва с касационна жалба в срока по чл. 283 ГПК от Н. С. М., А. Я. С., Б. Я. М., М. Я. Г., С. Я. М. и Ю. Я. М., чрез адвокат Ст. Ч., в частта му, с която след частичната отмяна на първоинстанционното решение исковете им са отхвърлени частично, с оплаквания за неговата недопустимост, евентуално – неправилност поради нарушение на материалния закон – чл. 52 ЗЗД. Иска се отмяна на въззивното решение в обжалваната му част и вместо това исковете се уважат в пълния им предявен размер, с присъждане на разноските по делото.
Приложено е изложение към касационната жалба, в което е формулиран материалноправен въпрос с позоваване на противоречие с практиката на ВКС при решаването му – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване: „Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите и конкретната икономическа обстановка и инфлационните процеси.”
Касаторите поддържат, че при постановяване на решението си въззивният съд не е коментирал и не е взел предвид нивата на застрахователните лимити към датата на застрахователното събитие, а съгласно практиката на ВКС – решение № 83 от 6.07.2009 год. по т. д. № 795/2008 год. ІІ т. о и решение № 1 от 26.03.2013 год. по т. д. № 299/2011 год. ІІ т. о. на ВКС, постановени по чл. 290 ГПК, същите следва да се отчитат като ориентир при определяне на справедливия размер на обезщетенията.
Ответникът по касационната жалба ЗК [фирма], чрез процесуалния представител юрисконсулт Б. В., оспорва наличието на релевираното основание за допускане на касационното обжалване на решението поради липса на поставен релевантен правен въпрос, както и оспорва жалбата като неоснователна, по съображенията в представения отговор. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Върховният касационен съд в настоящият си съдебен състав, като прецени данните по делото и доводите на страните, намира следното:
За да отмени първоинстанционното решение частично и вместо това да постанови друго, с което частично да отхвърли предявените срещу застрахователното дружество искове по чл. 226, ал. 1 КЗ от 2005 год. /отм./, въззивният съд се е произнесъл по спорния въпрос относно справедливия размер на обезщетението, очертан в рамките на подадената въззивна жалба от ответника, застраховател по договор за застраховка „Гражданска отговорност” за причинените от застрахования вреди. Приел, че ищците попадат в кръга на лицата, които имат право на обезщетение за неимуществени вреди от настъпилата смърт на техния наследодател Я. М., обсъдил свидетелските показания, установяващи близки и безконфликтни отношения между тях, преживяванията на ищците след неговата смърт, както и обществено-икономическите условия към датата на настъпване на произшествието, като намерил за справедливо обезщетяване на болките и страданията им от смъртта му да е достатъчна сума от 100 000 лв. за всеки от ищците. Въззивният съд е обсъдил и възражението на ответното дружество за наличие на съпричиняване от страна на починалия Я. М. за настъпване на вредоносния резултат, поради неизползване на предпазния колан, поддържан в първоинстанционното производство, като го е намерил за недоказано. Поддържаният във въззивната жалба довод за съпричиняване от пострадалия поради съгласието му да се качи и да пътува в технически неизправен автомобил съдът не е обсъждал поради преклудиране на възможността за предявяването му пред въззивната инстанция.
С оглед подадената от ответното дружество въззивна жалба срещу първоинстанционното решение, с което исковете са били уважени в пълния им размер от по 150 000 лв. за всеки от ищците, в частта му над присъдената сума от по 65 000 лв. за всеки, произнасянето във въззивното решение е допустимо, в рамките на обжалването му и по предмета на подадената жалба против определения размер на обезщетенията. Възражението за наличие на съпричиняване от страна на пострадалия съгласно чл. 51, ал. 2 ЗЗД обосновава намаляване на обезщетението, без значение в какво се изразява според поддържаното в жалбата на въззивника, което е различно от поддържаното от него становище в първоинстанционното производство. С оглед на това произнасянето на въззивния съд по размера на претендираното от ищците и оспорвано от ответника обезщетение за неимуществени вреди от произшествието е по предмета на спора между страните, поради което въззивното решение е процесуално допустимо.
Не е налице обаче релевираното от касаторите основание за допускане на касационното му обжалване, поради неотносимостта на поставения от тях в изложението правен въпрос. Въззивният съд не е отрекъл значението на нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите при определяне на размера на справедливото застрахователно обезщетение, за да се приеме този въпрос за обуславящ извода му относно определения размер. Последният е обоснован от изложените съображения за направената преценка на конкретните обективни обстоятелства, релевантни за конкретния спор, с оглед принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД, включително са съобразени и обществено-икономическите условия към датата на настъпване на произшествието. Последното е намерило израз в определения размер от 100 000 лв. за всеки от ищците, което имплицитно включва съобразяването с нормативно определените лимити по застраховката, в основата на които, както е посочено в представената съдебна практика, стои икономическата конюнктура.
Поради тези съображения не е налице поставен обуславящ правен въпрос като обща предпоставка за допускане на касационно обжалване, което обосновава извод за липса и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. С оглед този изход на производството касаторите следва да заплатят на ответника претендираните разноски за юрисконсултско възнаграждение, възлизащи в размер на 7 147 лв., определен съгласно чл. 9, ал. 3, вр. с чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 1225 от 9.06.2015 год. по гр. д. № 589/2015 год. по описа на Софийски апелативен съд в обжалваната му част по подадената от Н. С. М., А. Я. С., Б. Я. М., М. Я. Г., С. Я. М. и Ю. Я. М., чрез адвокат Ст. Ч., касационна жалба.
Осъжда Н. С. М., А. Я. С., Б. Я. М., М. Я. Г., С. Я. М. и Ю. Я. М., всички от [населено място], да заплатят на ЗК [фирма] разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 7 147 лв. /седем хиляди сто четиридесет и седем лева/.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: