О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 361
гр. София, 02.07.2019 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети март две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 4676 по описа на Върховния касационен съд за 2018 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С. М. Ш., с постоянен адрес в [населено място], живуща в Република Ч., [населено място], чрез пълномощника й адв. Ив. Н. от ВТАК, обжалва в срок въззивното решение от 14.08.2018 год. по гр. д. № 61/2018 год. на Великотърновския апелативен съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение от 17.11.2017 год. по гр. д. № 892/2016 год. на Русенския окръжен съд. С него е отхвърлен предявеният от касаторката против „Дунавия” АД, в несъстоятелност, със седалище гр. Русе установителен иск за собственост на 49.640 % ид. ч. от поземлен имот с идентификатор ***, находящ се в [населено място], Западна промишлена зона, [улица], с площ 1 686 кв. м., по предходен план парцел ** п.п., заедно с построената в него сграда цех Стерилен-Карвало с идентификатор ****, със застроена площ 540 кв. м.
Касаторката поддържа оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост на изводите – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Иска неговата отмяна и вместо това предявеният иск бъде уважен.
В изложението към касационната жалба касаторката релевира основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправния въпрос относно задължението на въззивния съд служебно да даде указания на страните за подлежащите на доказване факти и относно разпределението на доказателствената тежест за тях при приложението на императивна материалноправна норма, въпреки че нарушението й не е въведено като основание за обжалване във въззивната жалба, в противоречие с практиката на ВКС – цитираните и приложени решения на ВКС по отделни гр. дела, както и ТР № 1 от 9.12.2013 год. по т. д. № 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС. Формулиран е и процесуалноправен въпрос относно задължението на въззивния съд да изложи съображения и да мотивира кои от противоречивите свидетелски показания кредитира с оглед обосноваване на едно или друго твърдяно от страните обстоятелство, с твърдение, че произнасянето по този въпрос противоречи на решение № 159 от 22.02.2016 год. по гр. д. № 1871/2014 год. на ІІ т о. на ВКС.
Налице е позоваване и на очевидната неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК по съображение за противоречие на изводите на съда с правилата на формалната и житейска логика, както и на събраните многобройни доказателства.
Ответникът – „Дунавия” АД /в несъстоятелност/, представлявано от синдика Д. Б., чрез пълномощник адв. Ж. Н., оспорва наличието на поддържаните основания за допускане на касационно обжалване по съображенията в представения писмен отговор, както и оспорва касационната жалба като неоснователна с искане обжалваното въззивно решение да бъде потвърдено. Претендира присъждане на направените разноски по делото.
Върховният касационен съд, в настоящият състав на ІІ г. о., при проверката за наличие на основания за допускане на касационното обжалване на решението, намира следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, с което предявеният иск за собствеността на претендираната ид. ч. от процесния имот е отхвърлен, въззивният съд приел, че по делото не са представени доказателства, от които да се установи какво имущество е притежавано от „Винома” АД към момента на национализацията му през 1947 год., къде се е намирало същото и какво съществува реално към датата на влизане в сила на ЗВСВОНИ. Установено е, че това дружество е новообразувано през 1945 год., т. е. две години преди национализацията му, липсват доказателства какво негово имущество е одържавено при национализацията, като и липсва съставен акт за държавна собственост към този момент. В съставения по-късно такъв, през 1987 год. /№ 8381/, описаните терен и сгради, предоставени в оперативно управление съответно на общината и КК „Дунавия”, не се сочат като имущество на бившето дружество „Винома” АД. Вещото лице по приетата техническа експертиза е посочило, че липсва картен материал, поради което не може да се посочи къде се намира терена на национализираното дружество, респ. дали процесният имот попада върху този терен. По отношение сградата в спорния имот, установено е по делото от събраните доказателства, че същата е строена през 1960 год., т. е. след национализацията, поради което и при липсата на установена идентичност със сгради, посочени в Заповед № 407/23.02.94 год. на кмета на община, гр. Русе, искът за собственост също е неоснователен. Въззивният съд е изложил съображения и относно липсата на правопораждащо действие на тази заповед на кмета за отписване на имоти от актовите книги за държавна собственост с оглед на това, че възстановяването по ЗВСВОНИ настъпва по силата на закона при наличие на предпоставките по чл. 2, ал. 2 от същия, без да е необходимо издаване на административен акт. Поради това въпреки, че ищцата е установила качеството си на наследник на двама от бившите акционери на национализираното през 1947 год. по ЗНЧИМП дружество „Винома”АД /нейните родители/, искът й за собственост на процесния имот е неоснователен поради липса на доказателства относно притежаването му от него към национализацията и реалното му съществуване към момента на влизане в сила на реституционния закон. Съдът се е позовал на данните по делото за отреждането на терен на КК „Дунавия” след обединяването в него на няколко държавни предприятия, впоследствие разширяването на терена, поради което и при липса на доказателства за притежавания от национализираното дружество „Винома” имот не може да се направи извод, че спорният такъв, предмет на иска, представлява част от възстановения такъв. За претендираната сграда в него е установено, че същата е строена след одържавяването, поради което и искът е неоснователен на това основание, а и на релевираното такова по давност – с оглед наличието на договорни отношения с ответното дружество.
Въззивният съд приел, че представеното по делото решение по друго дело между страните /гр. д. № 376/1998 год. ВТАС/ е неотносимо към предмета на иска за собственост, тъй като произнасянето в него е по вземане за обезщетение, а не по спор за собственост.
Съгласно задължителните указания в ТР № 1/19.02.2010 год. по т. д. № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, при наличие на вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо ВКС е длъжен да го допусне до касационно обжалване, при което преценката за валидността и допустимостта ще се извърши с решението по същество по подадената касационна жалба. Изводът се обосновава със служебното задължение на съда да следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото, в т. ч. и при допускане на касационното обжалване. В настоящия случай съдът намира, че касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне предвид вероятността същото да е недопустимо като постановено по нередовна искова молба /т. 4 от ТР № 1/17.07.2001 год. по гр. д. № 1/2001 год. на ОСГК на ВКС/. Горният извод се обосновава с позоваването на ищцата на основанието за легитимацията й за собственик – възстановяване на правото на собственост върху процесния недвижим имот по ЗВСВОНИ, без да е посочено дали и на какво основание твърди бившето дружество да е било негов собственик. Редовността на исковата молба налага излагане на твърдения за обстоятелствата, от които произтича претендираното материално право, както и такива за състоянието и статута на имота към момента на възстановяване на собствеността по силата на закона, което в случая не е налице.
С оглед извода за наличие на основание по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване е безпредметно обсъждане на релевираните от касаторката такива по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 3 ГПК.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 212 от 14.08.2018 год. по гр. д. № 61/2018 год. на Великотърновския апелативен съд по подадената от С. М. Ш., с постоянен адрес в [населено място], живуща в Република Ч., [населено място], чрез пълномощника й адв. Ив. Н. от ВТАК, касационна жалба против него.
Указва на касаторката в едноседмичен срок от съобщението да представи доказателство за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 2 023.95 лв. /две хиляди двадесет и три лева и 95 ст./, като при изпълнение на указанието делото да се докладва на председателя на ІІ г. о. за насрочване в открито съдебно заседание.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: