О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 361
София, 23.10.2014 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети октомври две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 5293 по описа на Върховния касационен съд за 2014 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
М. Ю. Т. от [населено място], чрез пълномощнвиците си адвокатите П. Г. и Н. П., обжалва в срок въззивното решение от 17.06.2014 год. по гр. д. № 776/2014 год. на Бургаския окръжен съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение от 14.02.2014 год. по гр. д. № 1630/2012 год. на Бургаския районен съд. С него е отхвърлен предявеният от касатора против [община], представлявана от кмета на общината, установителен иск за собственост на основание давностно владение на поземлен имот с идентификатор № 07079.655.153 по кадастралната карта на [населено място], с площ от 496 кв. м., при описаните в решението граници.
Касаторът поддържа оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост на изводите – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Иска неговата отмяна и вместо това предявеният иск бъде уважен и му се присъдят направените по делото разноски.
В изложението към касационната жалба касаторът релевира основанията по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Поддържа доводи, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса за субективната страна на владението неправилно, като колебанията в съдебната практика по този въпрос обосновава необходимостта от произнасяне по него с оглед значението му за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Не са изложени съображения за противоречивото му решаване от съдилищата с представяне на съдебна практика. Поставен е и въпросът за статута на спорния имот, като счита за неправилен и необоснован извода на въззивния съд за това, че същият представлява държавна, респ. общинска собственост при липса на данни да е бил отчуждаван и при наличие на доказателства, че е бил собственост на физическо лице, от което касаторът го е придобил.
Ответната [община] не е взела становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, в настоящият състав на ІІ г. о., при проверката за наличие на основанията за допускане на касационното обжалване на решението, намира следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, с което предявеният установителен иск за собствеността на спорния имот е отхвърлен, въззивният съд приел, че ищецът, сега касатор, не се легитимира като собственик на поддържаното придобивно основание давностно владение от 1994 год. до предявяването на иска му против общината. Към момента на твърдяното установяване на владение върху имота и при липсата на доказателства имотът да е бил на друго физическо лице ищецът не може да се легитимира като владелец на имота при действието на забраната по чл. 86 ЗС /до изм. 1996 год./ и параграф 1 ЗД на ЗС /ДВ бр. 46/2006 год. и последващите изменения/ за спиране на давността, и на това основание да придобие вещни права. Въззивният съд е възприел мотивите на първоинстанционния съд на основание чл. 272 ГПК относно установените от представените актове за държавна и общинска собственост факти за статута на имота като държавна, респ. общинска собственост, с оглед на който е изключено осъществяването на поддържания придобивен способ. В подкрепа на извода са и данните по делото за заплащане от ищеца на общината на наем за ползване на имота, както и наличието на искане за покупката му, което изключва наличието на осъществявано владение. Без значение е и предприетото застрояване, тъй като същото е без учредено право на строеж в чуждия имот.
Следователно, релевантен за изхода на спора за собствеността на спорния имот е въпросът за приложимостта на оригинерния придобивен способ спрямо държавата, респ. общината, произнасянето по който е в съответствие с утвърдената съдебна практика. Искът е отхвърлен поради забраната на закона да се придобиват вещни права върху имот, държавна, респ. общинска собственост по давностно владение, а не поради липса на една от предпоставките на владението, както се поддържа от касатора в изложението му. Дори и да се приеме за релевантен въпроса за субективния елемент на владението, така както е поставен от касатора, то произнасянето по него също кореспондира с приетото в теорията и съдебната практика, доколкото данните по делото за съществуващи наемни отношения между страните по повод спорния имот, както и искането на ищеца да го закупи, опровергават наличието на намерението за своене, като елемент на осъщестявано владение.
Въпросът за статута на имота не е правен въпрос, а фактически такъв, поради което и произнасянето по него е обусловено от представените по делото доказателства, чиято преценка не може да бъде проверявана в настоящето производство. Развитите от касатора съображения за нищожност на актовете за държавна, респ. общинска собственост не могат да обосноват наличие на основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно разясненията в ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на решението, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на доказателствата, в каквато насока е представеното към жалбата изложение на касатора. Развитите доводи в него не обуславят наличието на тази обща предпоставка за наличие на основание за допускане на касационното разглеждане. При предявения установителен иск за собственост ищецът е този, който следва да установи при главно и пълно доказване твърденията си за поддържания придобивен способ, а не ответникът да установява основанието за придобиване на правото на собственост, както е приел и въззивният съд в съответствие с утвърдената съдебна практика. Затова и развитите в тази насока доводи представляват оплакване за неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК, поради което и не могат да се обсъждат в настоящето производство, както и не могат да обосноват наличието на правен въпрос от значение за изхода на делото, като обща предпоставка за допускане на касацията, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК. Поради тези съображения не са налице релевираните основания по чл. 280, ал. 1, т. 2 /за което липсва и позоваване на противоречива съдебна практика/ и т. 3 ГПК и не следва да се допуска касационното обжалване на решението на въззивния съд, водим от което и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № ІV – 68 от 17.06.2014 год. по гр. д. № 776/2014 год. на Бургаския окръжен съд по подадената от М. Ю. Т. от [населено място], чрез пълномощниците му адвокатите П. Г. и Н. П., касационна жалба против него.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: