О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 361
ГР.София, 28.04.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в закрито заседание на 3.04.17 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ОЛГА КЕРЕЛСКА
ВАНЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия Иванова гр.д. №4724/16 г., намира следното:
Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК.
ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на Д. Д. срещу въззивното решение на Градски съд София по гр.д. №10248/15 г. и по допускане на обжалването. С обжалваната част от въззивното решение е отхвърлен за размера над присъдените 4 000 лв. до претендираните 30 000 лв. предявеният от касатора срещу [фирма], [населено място] иск по чл.200 КТ – за обезщетяване на неимуществени вреди от трудова злополука, станала на 21.12.13 г. и призната за такава с разпореждане №16741 от 20.05.14 г. на длъжностно лице на ТП на НОИ – София град.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.
За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл. 280, ал.1,т.1-3 ГПК. Поставя 8 въпроса от предмета на делото, свързани с определяне на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост по чл.52 ЗЗД и за съответствието на размера му в случая с указанията, дадени в сочената задължителна практика на ВКС – ППВС №4/68 г. и цитираните решения по чл.290 ГПК.
ВКС намира, че наведените основания за допускане на обжалването не се установяват:
Въззивният съд е определил обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди от трудовата злополука в размер на 4 000 лв., като е отчел следните обстоятелства: При трудовата злополука на 21.12.13 г. ищецът е получил нараняване на лявата ръка, диагностицирано като „Травма на екстензорен мускул и сухожилие на друг пръст на ниво китка и длан. Разкъсно-контузна рана на лява ръка. Л. на екстензорно сухожилие на показалеца”. Опериран е и е бил на болнично лечение до 25.12.2013 г., като му е разрешен отпуск за временна нетрудоспособност за времето от 21.12.13 г. до 4.04.14 г. От заключението на съдебно – медицинската експертиза се установява още, че порезната рана на гърба на показалеца на лявата ръка с прекъсване на екстензорни сухожилия е причинила трайно затруднение на движението на ръката за срок повече от 30 дни, като пострадалият е търпял болки и страдания непосредствено след травмата, след оперативната интервенция и в началото на назначените рехабилитационни процедури. След изтичане на максималния оздравителен период от 3 месеца и половина, през които пострадалият е носил 25 дни гипсова шина и към момента на изготвяне на експертизата, функционалността на ръката на пострадалия – хватателна и фини движения, е възстановена. Според вещото лице остатъчната болезненост на ръката при свиване в юмрук и при промени във времето е предотвратима напълно при прилагане на физиотерапия.
С оглед на тези данни за вида, характера и последиците на увреждането въззивният съд е приел, че обезщетение от 4 000 лв. възмездява напълно претърпените морални вреди – увредената лява ръка на ищеца не е водеща, възстановена е изцяло функционалността й и не е доказано усложнение на увредата. По дефиниция при временната неработоспособност работоспособността се възстановява, а възстановителният период – с оглед характера и тежестта на увреждането, се отчита при определяне на размера на обезщетението.
При определяне на обезщетението въззивният съд е спазил указанията на ППВС №4/68 г., според които справедливостта по см. на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а се извежда от конкретните обстоятелства на случая, които съдът е длъжен да установи и прецени. При определяне на обезщетение за увреждане на здравето се отчитат характера, тежестта и последиците му, както е направено в случая. Обстоятелствата, на които се е позовал въззивният съд са изцяло обективни, поради което съдържащото се във въпрос №2 оплакване за субективно отношение на съда при определяне на обезщетението не отговаря на данните по делото. Тези обективни обстоятелства са обсъдени поотделно и в съвкупността им, за да се определи реалната тежест на причинените на ищеца болки и страдание и съответстващото им обезщетение.
Не се установява противоречие в начина на определяне на размера на обезщетението между обжалваното въззивно решение и соченото от касатора за обосноваване на осн. по чл.280, ал.1,т.1 ГПК р. по т.д. №1278/14 г. на ВКС, второ т.о.. Наистина с цитираното решение на ВКС е присъдено значително по-високо по размер обезщетение – 15 000 лв., но за по-тежко увреждане – счупване на хирургическата шийка на лявата раменна кост с трайни последици – близо година след злополуката, независимо от нормализираното движение на левия горен крайник, при отвеждане настрани на движението „абдукция”, то запазва намален обем от 10 градуса, който според вещото лице, ще продължи още дълго време.
Наведеното от касатора противоречие с трайна практика на ВКС и съдилищата по чл.280, ал.1,т.2 ГПК не е обосновано откъм специфичната допълнителна предпоставка на това основание, според разясненията на ТР №1/19.02.10 г. ОСГТК. Не са обосновани специфичните допълнителни предпоставки и на основанието по чл.280, ал.1,т.3 ГПК, разяснени в същото ТР. Създадената многобройна и непротиворечива практика на ВКС по въпросите на обезщетяването на неимуществени вреди от трудова злополука и от деликт въобще, част от която е цитирана и в изложението на касатора, изключва наличието на това основание.
Съдържащите се във въпросите и в изложението на касатора оплаквания за неправилност на въззивното решение, ВКС не обсъжда в това производство. В ТР №1/2010 г. е прието, че основанията по чл.280, ал.1 са различни от тези по чл.281,т.3 ГПК и са разграничени целта, предпоставките и приложното поле на двете групи основания.
Не са налице основания за допускане на обжалването и ВКС на РБ, трето г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Градски съд София по гр.д. №10248/15 г. от 4.05.16 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: