6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 361
София, 05.06.2017 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 09.05 .2017 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: Н. М.
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 872/2017 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма], [населено място] против въззивно решение на Софийски апелативен съд № 2401 /15.12.2016 г., по в.т.д.№ 1542/2016 г., с което след отмяна на първоинстанционното решение на Софийски градски съд № 8360 от 07.12.2015 г., по гр.д.№ 15572/2013 г. е отхвърлен предявения от настоящия касатор, като ищец, срещу И. С. В. положителен установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК за сумите: 130 487 лв. главница, 14 525.70 лв. договорна лихва за периода 25.10.2012 г. – 08.08.2013 г. и 30.55 лв. – наказателна лихва за същия период, ведно със законната лихва върху главницата на задължението, считано от 09.08.2013 г. до окончателното и изплащане и 4 000 лв. деловодни разноски за двете инстанции.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът се позовава на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на процесуалното право: 1. ”Ограничено ли е въззивното обжалване от рамките на фактическата страна на спора-правнорелевантните факти, посочени своевременно от страните по делото и произнасянето на въззивния съд въз основа на фактически обстоятелства, които са извън спорния предмет, водят ли до неправилност на неговото решение?”; 2. „При подадена въззивна жалба от ответника по иска и депозиран в тази вр. отговор по чл.263 ГПК от въззиваемия ищец, в който същият, поддържайки правилността на първоинстанционното решение, се позовава на изрично установените по делото факти в съответствие с даденото от първостепенния съд разпределение на доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти и указанията за кои от твърдяните факти страните не сочат доказателства, следва ли въззивният съд, ако достигне до извод за неправилност на първоинстанционното решение, поради недоказване на факт, който е приел за нуждаещ се от доказване /противно на приетото от първоинстанционния съд/, да повтори опороченото действие, като даде указания относно подлежащите на доказване факти, респ. как се разпределя тежестта за това и за кои факти страните не ангажират съответни доказателства?”
За илюстрация на поддържаното противоречие със задължителната съдебна практика по първия от формулираните въпроси касаторът се позовава на т.4 на ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС и на постановените по реда на чл.290 и сл. ГПК решения на ВКС: № 426 от 20.01.2014 г., по гр.д.№ 3209/2013 г. на ІV г.о.; № 317 от 12.03.2014 г., по гр.д.№ 4396/2013 г. на І г.о., а по въпрос № 2 – но решения: № 307 от 20.03.2012 г., по гр.д.№ 284/2011 г. на ІІ г.о., № 59 от 18.03.2014 г., по гр.д.№ 1063/2013 г. на ІІІ г.о.; №412 от 02.12.2014 г., по гр.д.№ 1810/2014 г. на ІV г.о. и № 304 от 01.10.2015 г., по гр.д.№ 2460/2015 г. на ІV г.о.. Евентуално въведеното селективно основание по т.3 на чл. 280, ал.1 ГПК е обосновано с отсъствие на конкретен отговор на формулираните в изложението на касатора процесуалноправни въпроси, който да се съдържа в практиката на ВКС отговор.
Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК е оспорил основателността на искания достъп до съдебен контрол, позовавайки се на отсъствие на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК. При условията на евентуалност е оспорил и основателността на поддържаните касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и, е в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса и подадена срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт се явява процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение, с което при условията на чл. 271, ал.1 ГПК, е отхвърлен предявения положителен установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК за признаване съществуването на вземане на ”ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА” АД, [населено място] срещу И. С. В., произтичащо от договор за ипотечен кредит, сключен между страните на 13.06.2008 г., изменен и допълнен с допълнително споразумение № 1 от 01.11.2010 г., в размер на сумите 130 487 лв главница, 14 525.70 лв.договорна лихва за периода 25.10.2012 г. – 08. 08. 2013 г.и 30.55 лв. – наказателна лихва за същия период, ведно със законната лихва върху главницата на задължението, считано от 09. 08.2013 г. до окончателното и изплащане, предмет на издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417, т.2 ГПК, по ч.гр.д.№ 33981/2013 г. на СРС, въззивният съд, след преценка на доказателствения материал по делото, е приел за недоказана, съобразно въведената с чл.154, ал.1 ГПК доказателствена тежест, предсрочната изискуемост на целия предоставен на длъжника кредит. Изложени са съображения, че уговорената в процесния договор автоматична предсрочна изискуемост, с която ищецът е обосновал вземането си при безспорната забава на длъжника да заплати посочения от съконтрахентите брой месечни погасителни вноски, не е достатъчна за пораждане на целените правни последици с така договорените от съконтрахентите условия, щом Банката- кредитодател не е уведомила изрично длъжника, че упражнява потестативното си право да направи целия остатък от кредита предсрочно изискуем. По тези съображения и позовавайки се на задължителните указания в т.18 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС решаващият състав на Софийски апелативен съд е изградил и краен правен извод за неоснователност на предявената искова претенция в нейната цялост, поради отсъствие на настъпила предсрочната изискуемост на предоставения на ответника кредит към дата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК и изпълнителен лист, обусловено от неупражнено от Банката право да направи кредита предсрочно изискуем с изявление до кредитополучателя. С аргументи, черпени от съдържанието на исковата молба, по която разглеждането дело е образувано и на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, инициирало заповедното производство, с разпоредените от законодателя правни последици за въведения от ищеца [фирма], гр.София предмет на спора по иска основан на чл.422, ал.1 ГПК, в което вземаното на Банката – кредитор е заявено като глобална сума на вноски и лихви с настъпил и ненастъпил падеж към датата на твърдяната автоматична предсрочна изискуемост, като е основано единствено на твърдения за настъпила изискуемост на цялото предявено за съдебна защита парично задължение към Банката, без да са диференцирани като съставна част от същото, съответните падежирани до датата на заявлението вноски, въззивният съд е отрекъл да е налице основание за частично уважаване на исковата претенция.
Съобразени решаващите мотиви в обжалваното въззивно решение позволяват да се приеме, че поставените от касатора процесуалноправни въпроси, несъмнено важни, нямат обуславящо значение за крайния изход на делото.
Последователно в практиката си, създадена при уредбата на касационното производство по действащия ГПК, ВКС е поддържал разбирането, че разрешен процесуален въпрос по см. на чл. 280, ал.1 ГПК е налице, както когато съдът се е произнесъл по процесуалните действия, които следва той самият да извърши или по законосъобразността на процесуалните действия, извършени от първоинстанционния съд, така и когато вззивният съд е зачел ненадлежно извършени от страните процесуални действия, респ. не е зачел надлежно извършени такива, като е достатъчно дори и да не се е произнесъл изрично в решението си по конкретен въпрос на процесуалното право, да е процедирал в несъответствие с процесуалния закон и това несъответствие да се е отразило на правилността на решението, по начин, който е във вреда на жалбоподателя, какъвто не е разглежданият случай.
Първият от формулираните от касатора въпроси е некоректен, тъй като отсъства произнасяне от въззивната инстанция въз основа на фактически обстоятелства, които са извън въведения с исковата молба предмет на спора, определим, в хипотезата на предявени иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, съобразно правното твърдение на ищеца за съществуване на подлежащо на изпълнение вземане, за което е издадена заповедта за изпълнение.
Следователно като е оспорил изрично с отговора на исковата молба всички обстоятелства, изложени от ищеца, като основание на предявения иск по чл.422, ал.1 ГПК, несъмнено е, че ответникът е оспорил и твърдяната предсрочна изискуемост на процесния кредит, безспорно включена в последните, поради което твърдение на касатора в обратен см. е голословно. Същевременно, както е посочено и в т.18 на ТР № 4/2014 г., по т.д.№ 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, предмет на делото по установителния иск по чл.422, ал.1 ГПК в разглежданата хипотеза на издадена заповед по чл.417, т.2 ГПК, е вземането на Банката- кредитор, основано на представения документ – извлечение от счетоводните и книги, произтичащо от договор за кредит, с определен при сключването му размер и изискуемост. Следователно ако фактите, които са относими към настъпване и обявяване на предсрочната изискуемост, не са се осъществили преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, вземането не е изискуемо в заявения размер, нито е възникнало на предявеното, въведено с исковата молба основание – оспорено изцяло от ответника.
Когато правният въпрос е поставен с оглед становище на страната за процесуална незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт – извън решаващите мотиви на въззивния съд /както е случая /, с него не се формира общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Липсата на общата предпоставка за достъп до касация, според т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, е достатъчно съображение за недопускане на касационен контрол, без да се разглеждат сочените от жалбоподателя селективни критерии – допълнителна процесуална предпоставка за допускане на касационната жалба до разглеждане по същество.
Вторият процесуалноправен въпрос също няма обуславящо значение за крайния правен резултат по делото, доколкото в отговора на въззивната жалба, настоящият касатор, в качеството си на въззиваем, изрично е оспорил необходимостта от уведомяване на длъжника – кредитополучател, в хипотезата на уговорена автоматична предсрочна изискуемост, каквато е обективирана в чл.18 от процесния сключен между страните договор за ипотечен кредит. Нещо повече, изричното становище на [фирма], гр.София, като въззиваем е, че тази в хипотеза – на действителна клауза в договора за банков кредит, предвиждаща предсрочна изискуемост при неплащане на определен брой вноски, каквато е въведената с исковата му молба, изключва приложното поле на разгледаната в т.18 от ТР № 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС предсрочна изискуемост по чл.60, ал.2 ЗКИ. В този см. в нито един момент в хода на делото ищецът не е поддържал твърдение, че е отправил изявление до длъжника – ответник по иска, с което е упражнил правото си да направи процесния кредит предсрочно изискуем, за да е било необходимо да му се укаже ангажиране на доказателства в тази насока. Същевременно в отговора му на въззивната жалба на ответника, въобще липсват доводи за допуснато от първостепенния съд нарушение на процесуалното правило на чл.146 ГПК, поради което дори и да се възприеме тезата му за обуславящия характер по см. на чл.280, ал.1 ГПК на формулирания процесуалноправен въпрос № 2, то недоказано е поддържаното селективно основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Процесуалните действия на въззивната инстанция, като съд по съществото на спора, са изцяло в съгласие със задължителните постановки в т.4 на ТР № 1/ 09.12.2013 г., предвид изложеното в отговора на въззивната жалба, подаден от настоящия касатор, като въззиваем.
Що се касае до критерия за селекция по чл.280, ал.1 ГПК, то наличието на формирана задължителна практика на касационната инстанция, по отношение на която не е доказана обществена и правна необходимост от осъвременяване, същият, според т.4 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, е въобще неприложим.
По изложените съображения искането за допускане на касационно обжалване следва да се остави без уважение, като неоснователно.
Ответникът по касационната жалба е претендирал деловодни разноски в срока по чл.287, ал.1 ГПК, които с оглед изхода на делото в касационната инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК следва да му бъдат присъдени в размер на сумата 4 330 лв. – платено в брой адвокатско възнаграждение на адв. Д. С. – САК, съгласно приложен договор за правна защита и съдействие от 06. 03. 2017 г., неоспорено по реда на чл.78, ал.5 ГПК.
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд №№ 2401/15.12.2016 г., постановено по в.т.д. № 1542/2016 г..
ОСЪЖДА [фирма], [населено място] да заплати на И. С. В. от [населено място] , с ЕГН: [ЕГН] сумата 4 330 лв./ четири хиляди триста и тридесет лева/, деловодни разноски за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: